Завръщане

Интервю със Сюзън Ашбрук Харви за Църковен вестник

Сюзън Ашбрук Харви е родена и израснала в Рочестер, Ню Йорк. Завършва колежа в Гринел, Айова със специалност класически езици. Първата година от обучението си прекарва в Гърция и там интересите и се насочват окончателно към Византийската епоха и Православието.

Изготвя дипломна работа в Центъра по Византология към университета в Бирмингам, Англия, и придобива докторска степен. Докато специализира Ранно Сирийско християнство в Бирмингам, поддържа връзки и с Ориенталския институт в Оксфорд.

Проф Харви е преподавала в университета на Северна Каролина в Грийнсбъроу и в университета Рочестер. От 1987 г. работи в катедрата по Религия на университета Браун. Преподава История на християнството и Ранно християнство. В лекциите и публикациите си тя спира вниманието си главно върху социалните аспекти на християнството - такива като ролята и мястото на жените, бедността и богатството, раннохристиянското семейство, както и върху някои аспекти на раннохристиянската духовност и аскетическата традиция. По различни поводи е изнасяла лекции и в Православната семинария "Св. Владимир", Ню Йорк. Там през 1994 г. изнася лекция в памет на прот. Александър Шмеман. Президент е на Североамериканското Патристично общество.

Сюзан Харви взима активно участие и в църковния живот. Участва в църковния хор на Антиохийската православна църква в Паутъкет. Тя е православен представител в департамента по Вяра и устройство в Щатския съвет на църквите в Роуд Айланд. Също така представя Антиохийския архидиоцез на двустранната богословска консултация между Северноамериканската православна църква и Римокатолическата. Сюзан Харви е омъжена, има дете на пет години.

В: В академичните среди Вие сте известна като специалист по Патристика и Ранно християнство. Бихте ли споделила с нас нещо повече за своя произход и за това как достигнахте до Православието?

О: Израснала съм в американско баптистко семейство. Баща ми е богослов. Почти през цялото ми детство той беше семинарски професор и пастор. Не само баща ми, но чичо ми и двамата ми дядовци също бяха баптистки пастори. Детството ми премина в дом, в който религиозният живот беше в центъра на всичко, което правехме. Аз израснах, считайки, че да си християнин означава да си в предните редици в борбата за граждански права или срещу войната. Приемах, че християнството изисква определена позиция по въпросите на морала, но в същото време четенето на Библията и молитвата постоянно присъстваха в дома ни. Животът ни беше ангажиран с Църквата и изпълнен с Библията.

В: Това изглежда е една добра основа.

О: Беше чудесно време. Израснах обкръжена от хора, които се стараеха да живеят според вярата си. В колежа преминах период на голямо отчуждение от институционализираната религия. Същото забелязвам, че става сега и с много от моите студенти. Аз обаче не загубих вярата си и християнската си идентичност. Но институционализираната църква или по-точно проблемите и се избистриха в моето съзнание. Стигна се до там, че аз дори не можех да си представя да бъда част от някоя църковна общност, освен ако това не е свързано със социална дейност или с правата на жените. Като виждах,че църквата допуска потисничеството, вместо да се бори против него, както ме бяха учили, че трябва да прави, за мен се оказа много трудно да открия истински религиозен живот извън моето семейство.

През първата година от следването ми в колежа отидох в Гърция. Никога преди това не бях чувала за Православието, не бях виждала дори една икона, нямах представа, че съществува такъв вид християнство. Първия ден ме заведоха в църквата на манастира "Дафни" край Атина. На купола в храма видях забележителна мозайка, изобразяваща Христос Пантократор. Това беше първата ми среща с Православието - тази прекрасна мозайка на църковния купол. Бях разтърсена до дъното на душата си. Сякаш почувствах присъствието на Св. Дух върху себе си - и то по начин, по който нямам думи да опиша, но който дълбоко ме трогна. След това ми бяха нужни 12 години, за да извървя своя път към Православната църква. Това беше дълго пътуване. Мисля, че за мен преминаването в Православието беше като завръщане у дома. Аз открих пълнотата на християнството и целостта на Църквата, нещо, което никога не бях срещала на друго място.

В: Това трябва да е било невероятно пътуване и то не само духовно, но завладяващо и сетивата.

О: Точно така. Спомням си, веднъж епископ Калистос (Уеър) каза, че в Православната литургия участва цялото човешко тяло. Още преди да сте прекрачили прага на храма, вече долавяте миризмата на тамян. В поклонението, в почитането на иконите, в литургичните песнопения, в празнуването на Евхаристията - цялата ни личност е там.

Протестантизмът проповядва, че целият ни живот е в богослужението, но не успява да го постигне. Веднъж о. Александър Шмеман писа, че цялото Православие се съдържа в св.Литургия. Но това твърдение не говори за бедност на Православието, а за безкрайното богатство на Литургията. Никога няма да престана да се възхищавам от православната Литургия, която е непресъхващ извор на духовни сили.