Интервюта 2003 година
Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
"В момента ние търгуваме с една монета, на която и от двете страни има цифра. С такава монета играят мошениците - която и страна да изберете, все ще се падне цифра. "
"Националното самочувствие може да се сравни със захарта в човешката кръв. Като започне да се повишава цифрата - вие сте диабетик, падне ли – трябва да ви дадат пакетче захар."
Антон Дончев е роден в Бургас на 4.9.1930 г. Един от най-известните наши писатели белетристи. Завършил е право в СУ "Св. Кл. Охридски". Автор е на десетки
разкази, статии, сценарии за филми и телевизионни сериали. Сред най-известните му романи са "Време разделно", "Пробуждане" (в съавторство), „Сказание за времето на Самуила", „Девет
лица на човека", „Сказание за Хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес". Романът му "Странният рицар на Свещената книга" печели най-авторитетното отличие за литература на нашия
полуостров "Балканика". Номиниран е за наградата "Ъруинг Стоун" за най-добър исторически роман, публикуван в САЩ. Днес името му е сред номинираните български автори за Нобелова
награда. Женен, с един син.
Мария Димитрова
- Г-н Дончев, загива ли, според вас, българската литература?
- Навремето, по
повод на информации в световните агенции Марк Твен казал: "Слухът за моята смърт е преувеличен". Същото казвам и аз за българската литература - слухът за нейната смърт е силно
преувеличен. Има много интересни автори, макар и да не са огромно количество. Проблемът е, че българинът не може да си купува книги. Аз обаче не съм видял нито един политик да е
тръгнал да бие камбаната, че българското слово не може да достигне до българския читател. Проблем са читалищата, които са оставени ей така, проблем са училищата, където макар и
малко насила, младите хора се учат да четат. Друг е въпросът, че в световен мащаб настъпват Интернет, и други средства за комуникация. Но те не могат да заменят литературата и
онова особено взаимоотношение между творец и читател.
- Можем ли да кажем, че националната ни културата и хората, които я създават живеят във време разделно?
- За
съжаление писмата от чужбина, които получавам са доста повече от тези - от страната. Ние нямаме обичай да се свързваме с авторите, колкото и да ги харесваме. Така че обратната
връзка е много трудна. Иначе книгите се отпечатват еднакви като банкноти. Навсякъде на една страница има едни и същи букви. Разликата е, че всеки от читателите прочита своята книга
и тя, чрез него, става различна от другите, пречупена по индивидуален начин. Това е силата на литературата - съавторството между писател и читател. Те са като двата крака на едно
същество. Ако единият го няма да пристъпва, не може да върви напред и другият. Силата на българската литература беше в това, че хората четяха - по една или друга причина. Те четяха
много и по този начин подтикваха и писателите. Само така, по този начин литературата и цялата духовна култура на нацията прекрачват напред. Литературата е като съучастие в
престъплението - няма ли двама души, няма литература.
- Битието на българина го откъсна от духовността. Има ли светлина на хоризонта?
- Даже Исус, когато фарисеите
са Го подвеждали с монета, я погледнал и казал: "Отдайте кесаревото - кесарю, а Божето - Богу." Защото дори от едната страна на монетата е имало цифра, а от другата - лик на
кесаря. Ние в момента търгуваме с една монета, на която и от двете страни има цифра. С такава монета играят мошениците. Така че - която и страна да изберете, все ще се падне цифра.
Защитавайки своя занаят и своя собствен живот, до голяма степен, ние писателите, надявам се че говоря от името и на моите колеги в България, имаме самочувствието и стоим на
позицията, че нито един от икономическите и политическите проблеми на България не могат да бъдат решени, ако не бъдат решени нейните културни проблеми. За съжаление това не е
проблем само на България, а на целия свят. Но при нас нещата стоят особено зле. Това е загърбване на духовното начало в съществуването на народа ни. На много места съм разговарял
по този въпрос. Имах много тежък разговор с двама журналисти от "Билд", които накрая седнаха и ми казаха: "Докато нямате пари, няма да имате култура". Т.е. задава се отново вечният
въпрос за кокошката и яйцето. Дали за онова българско възраждане навремето е виновна Паисиевата история и културното пробуждане на народа или са виновни онези занаятчии от Балкана,
които тръгнали да продават гайтани в Цариград? И дали в състоянието, в което се намираме, ще започнем едно ново Възраждане. Разбира се, като хора, които се опитват да творят
култура, ние смятаме, че духовното начало е не само равно на материалното, но и далеч го превъзхожда по възможности. Аз съм казвал много пъти: Ако половината българи имат духовното
развитие на финландците и тяхното отношение един към друг, към държавата и към Бога, след пет години България ще бъде най-богатата и щастлива държава на Европа. Защото финландците
имат камъни, вода, дървета и ... хора. В България има хора, но няма национално самочувствие. И резултатите са налице.
- Има ли изход?
- Не и без развитие на духовната
чувствителност на нашия народ и връщане към големите проблеми на човешкото съществувание изобщо. Всички непрекъснато говорят за икономика. Да сменим тези самолети с онези и т-н..
Да сте чули някой да се интересува - кой ще лети с тези самолети? Ако всички хората в България не обединим усилията си и не се концентрираме в една цел, не става. Аз бях в Германия
през 1957 г., 13 години след края на втората световна война, която разруши икономиката и от която не се върнаха милиони млади хора. 13 години по-късно, Германия беше вече една
нормална държава. Как стана така? Първият лидер на Германия тогава е казал следната фраза: "Ние трябва да имаме един безкористен национален идеал, който да подкрепяме, от който да
черпим сили, на който да се облегнем и за който сме готови да се пожертваме." Това е казал Аденауер, който пък беше любимият политик на Иван Костов. Ако България не обедини силите
си в името на един национален идеал, с темповете, с които се движим сега - така безнадеждно ще изостанем от останалия свет, че не знам кой ще може да ни помогне.
- Вярвате
ли, че има идеал, който да обедини нацията?
- Има една страшна фраза на Атанас Далчев: "Българският народ има едно качество, което един ден може и да го погуби - липсата на
национален егоизъм. И за огромна изненада, в България това качество се смята за добродетел!" Значи хем нямаш национално самочувствие, хем смяташ, че това е правилно, че те
приближава към Европа и колкото по-малко се чувстваш българин, толкова повече си европеец и изобщо човек. Толкова страшна заблуда, че просто няма смисъл да се атакува. Давам само
един пример - националното самочувствие може да се сравни със захарта в човешката кръв. Като започва да се повишава цифрата - вие сте диабетик. Отнесено към националното
самочувствие това е ксенофобията, див национализъм, който довежда понякога до финала на самата нация. Така че и прекаленото самочувствие не е за препоръчване. Обаче, когато
апаратът започне да показва все по-ниски цифри и върви към 0, трябва да ви дадат пакетче захар, за да ви спасят. И в двата случая изходът е летален. Балканските народи и в частност
българският, имат вродена генна наследственост по отношение на националната самочувствие. Точно както при диабета родителят прехвърля предразположението си към болестта на детето.
Велика България, Велика Сърбия, Велика Гърция. Просто територията на Балканите не стига за толкова велики държави. Значи - всяка трябва де се свие в чергата си и да протегне ръка
на другите. Но трябва да се поддържа това ниво на национално самочувствие и достойнство, на национална самоличност на нацията, което да позволи на отделния българин да не се
чувства по-назад от другите и да не смята, че земята оттатък границата ни е по-различна, че при комшиите е по-добре, а още по-далеч, е още по-добре.
- Но много хора
продължават да се чувстват неуютно…
- Имаме си всичко, което ни трябва. Не искам да казвам неща, които биха вдигнали прекалено "захарта", но истината е, че ние имаме повече
отпечатано национално литературно творчество, отколкото германските народи. Имаме 52 тома само народни умотворения и то - дебели томове, които германците нямат. И те принадлежат на
човечеството.
Тази култура, която имаме е като море - всичко е разтворено вътре - и златото, и сол, и диаманти, всичко. И то е изхвърляло на брега страшни съкровища.
Трагедията е, че в това море се вливат реки и половината от тях са мътни. Че Дунав, като тръгне от Германия, Австрия, Унгария и т.н., та всичката мътилка я изхвърля в Черно море.
Трагедията е, че в българската култура в момента се влива мътна вода. Така че скоро може да спрем да намираме всяка сутрин Божиите съкровища, изхвърлени на брега. Всички трябва да
започнем да правим не чудеса, а неща, на които сме способни. Но и да помним, че резултатът от тях няма да стане нито днес, нито дори утре.
- Вие сте сред предложените за
Нобелова награда български автори. В момента текат спорове около имената…
- Нобеловата награда още не е присъдена. Предложен съм от 4-5 места в България - от Съюза на
българските писатели, от Съюза на независимите писатели на България, от фондация "Балканика" и от други места, които конфиденциално си мълчат. Но са предложени и други хора, за
които се мълчи - като покойния Николай Хайтов, като Валери Петров.
- Как се отнасяте към идеята - хора със заслуги като вашите да бъдат обявени за национално богатство и да
бъдат подпомагани финансово, например?
- В момента, в който започнат да се употребяват подобни понятия, човек може да се чувства само по един начин - дълбоко неудобно.
Монитор, 28 септември 2002 година
Турци ще купят земята ни и ще стане като в Македония
Много български военни са осъзнали, че е дошло времето да отправят своя глас на висок тон
Ако БЗНС и
избирателите кажат, мога да направя това, което българският народ желае
Яне Янев е 31-годишен, по образование е агроном. Работи с Анастасия Мозер като експерт на Народен съюз в 37-ото НС, а през 1997 г. поде оставка като член на Постоянното представителство на БЗНС заради несъгласие с политиката на сателитност. На последните президентски избори партията подкрепи кандидатурата на Георги Първанов. Той разказа от името на депутатката от НДСВ Антония Първанова, че е заплашвана от областния управител на Добрич Иван Иванов, обвини вицепремиера Николай Василев, че иска да съсипе "Плама", поиска разследване срещу Милен Велчев за външния дълг. Вчера призова до 1 октомври Симеон Сакскобургготски да обяви дата, на която ще напусне страната, защото всеки ден престой е пагубен за страната.
ДИЛЯНА ДИНЧЕВА
- Свиквате национален протест на 1 октомври срещу правителството? Защо?
- Държавността се разпада пред очите ни. С всеки изминал ден виждаме как се
превръща в територия, как българския народ е безкрайно демотивиран, а политическата класа отваря една огромна пропаст между себе си и народа. Обособи се икономико-политическа
олигархия, която е не повече от 4-5 % обсеби три четвърти от националния капитал. Окончателно е разрушена средната класа. Хората мислят как да преживяват, продавайки имоти и
последните им най-свидни неща, съхранявани поколения наред. Виждаме нихилизма, чуждопоклонничеството, отричане на граденото със столетия от тази политическа шайка. Ако не
предприемем тези действия сега, след време може да бъде окончателно късно дори за съществуването на България като държава.
- На кого разчитате? На чия подкрепа?
-
Ние разчитаме на това, че българският народ е осъзнал, че държавата трябва да почне нова Възраждане, нов дух, нова нагласа за растеж и считаме, че партии, лидери и политици са до
такава степен дискредитирани, че за хората това е равно на мафиоти, нечистоплътни хора, занимаващи се с интриги, готови да продадат интересите на държавата за лично
облагодетелстване. Затова повече разчитаме на граждански, браншови организации и всички българи и по-малко на партии и лидери. Не искаме българските земи да се продават на
чужденци, Лудогорието и Добруджа 50 % да станат земи на турци или хора с двойно гражданство. Не искам така, както например гърците направиха куп цехове в моя, пиринския край, сега
да ни купуват и земеделските земи. Взеха ни жените, сега и земите ни. Това е национално предателство.
- Какво лошо виждате в това да бъде продавана земя на чужденци?
- Ако ние сега разрешим продажбата на земя, ще се повтори македонския вариант в още по-страшна форма. Земите около Скопие бяха купени от албанци и на тях построени албански
къщи-може да си направите окончателния извод. Нещо повече 1 кв.м. паркет или мокет струва много повече от 1 декар земя, а средната цена на земя в Европейския съюз е 1500 евро. Има
глобален заговор за ликвидиране на българското земеделие, за да може най-качествената, най-обезпечената с биогенни елементи почва да бъде дадена на чужденци. България има една
земя, която може да храни не страната, а да определя значима част от БВП на страната. И да я продадем, вместо да създадем едно екосоциално земеделие, да направим села като в
Хърватска и Словения, където са по-приятни и модерни за живеене. ЕС има повече от 22 закона, регламентиращи кадастъра и продажбата на земеделските земи. Никой няма право, дори
бащата в семейството, да продаде земята, защото по закон трябва да я унаследи първородния син, който е завършил аграрно образование. Земи могат да се продават на съседа, а не на
чужденец или друг и има повече от 60-70 пречки за закупуване.
- Призовахте Симеон Сакскобургготски до вашия протест да обяви дата, на която ще си тръгне. Какво ви дава
самочувствието да мислите, че той или който и да било трябва да се съобрази с вас?
- Считаме, че нашето мнение се припокрива с желанието на огромна част от българския народ.
И ако това, което ние предлагаме, се подложи на референдум, за нашите тези ще гласуват повече от 70% от българския народ. Това ни кара да предложим единствено спасителния път за
изход от тази зловеща картина в страната.
- И сте готови да поемете тази отговорност?
- БЗНС винаги е идвало по най-демократичния път на власт и е свалян само с
преврати и военни режими. Сега, както винаги, ние сме готови да изведем страната от това състояние – пред прага на трета национална катастрофа.
- И имате готови за това
хора, средства, идеи как да стане?
- БЗНС е доказал, че винаги в близкото историческо минало е разполагало с едни от най-кадърните, можещи и образовани хора. Считам, че в
една средно голяма община се направи конкурс ще се види, че има далеч по-кадърни и стойностни личности, които могат да станат депутати от тази сволоч и пасмина, която е в
парламента. Повече от 80% от тях не стават за селски пъдари.
- Нарекохте парламента "финансово-брокерска къща", нивото в Министерския съвет "кръчмарско", за премиера
"Кобургите-прокоба, надвиснала над България"…
- Опитваме се по максимално близък начин до този на българския народ, от негово име, да дадем определение на политическия елит.
Защото ние, за разлика от политиците с климатиците сме ежедневно по градове, села и паланки и ако се направи едно проучване не от социолози и политолози, които са в общи фирми с
министри и депутати, а безпристрастно, и назовете тези епитети, които използвам аз, ще видите, че ще се потвърдят.
- В едно ваше предишно изказване говорихте за обединение
на земеделците на есен. Ще ги обединявате ли?
- Митът за много БЗНС-та рухна. Има само една кауза, една идея. БЗНС е движение, никога не е било партия и считам, че всички
земеделци трябва да разбират, че това е единствения път за спасение на държавата, защото земеделците са патриоти. Считам, че съществуващите организации на Мозер и на Пинчев са
осъзнали в огромната си част, че това е пътя. Обединението не е на дневен ред, то де факто е станало, предстои да стане де юре.
- Как ще се разберете с г-жа Мозер? Какви са
истинските ви отношения с нея?
- Не искам да навлизам в тази тема. Считам, че историята единствено може да даде оценка на всеки политически лидер.
- Не е ли все един
и същ гюмът с млякото, който изливате на всички протести?
- Минчо Минчев, шефът на асоциацията на млекопроизводителите е един изключително естествен водач на всички
браншове от земеделския сектор и е зареден с такъв импулс, че е готов да брани, както в началото на века селяните, дори с цената на дуранкулашки бунтове. Позор е това, което
заявява по негов адрес Мехмед Дикме, защото Дикмето не говори като министър, а като ходжа на българското земеделие-той го опява.
- А гюма в централата ли си го държите?
- Галонът може да е същия, но млякото е различно, кравите са различни, лозунгите са различни, хората на митингите са различни.
- Какъв е лозунгът на партията ви в
момента?
- Възмездие за управляващите и спасение за народа.
- Казахте, че предстои хората да тръгнат към богатите квартали с тояги и че обединителят на бившите военни
Радион Попов ви е предложил помощта си. Към анархия ли призовавате?
- Пак трябва да намеся историята. БЗНС винаги е идвало на власт по най-демократичен път на власт и ако е
казал Бог и този път ще дойде така. С военните имаме исторически обременености и ние много се радваме, че те ни потърсиха. Значителен е факта, че Радион Попов доскоро беше един от
най-големите поддръжници на Симеон Сакскобургготски и че вече има учреден военен съюз начело с него. Това показва, че много български военни са осъзнали, че сега е дошло времето да
отправят своя глас на висок тон и че не искат да бъдат пазачи на имотите, заграбени чрез приватизационни сделки от икономико-политическата мафия.
- Колко хора очаквате да
съберете?
- Няма да назовава бройката. Държавен преврат няма да правим, няма да събираме родственици на премиера в двореца, за да ги караме през нощта да правим преврат.
- Виждате ли се вече депутат или премиер?
- Вътрешната ми мотивация е да видя хората от своето поколение лъчезарни, немърморещи и тогава вече, ако БЗНС и избирателите
кажат, мога да направя това, което българският народ отдавна желае.
- Как се издържате?
- Пожелавам на всички партии така да се издържат-перманентно да им спират
телефоните в централата, да ходят да просят от свои приятели и бизнесмени, от сътрудници зад граница като хърватската, полската, румънската, австрийската селски партии, на
свободните демократи в Германия и най-вече на нашите емигранти, които са запазили своето родолюбие, успяваме да просъществуваме. Нашата сила е в това, че за разлика от БСП и СДС,
които предварително взимат милиони в зелено от корпоративните и монополистични групи, за да защитават интереси им, ние по никакъв повод няма да се обвържем с подобни структури.
- Сигурно доста пари ви трябват да организирате протестите-да платите автобусите, командировъчните?
- Ние се радваме, че много малко са политическите сили, които могат
без да плащат да мобилизират хората и считам, че този подход ще продължи. Нашите земеделци, които се занимават със земеделие, казват: Ако трябва ще заколя още една крава, ще я
продам, но ще отида като за последно.
- Знаете ли как се сее и как се дои крава?
- Предлагам всеки политик, който желае, да се съревновава с мен от магарешкото рало
до комбайн клас доминатор, от доенето на овце до доенето с агрегати последен модел на крави.
- А Вие не подадохте ли оставка през юни?
- Тогава грешно
интерпретираха. Ние призовахме всички членове на постоянното присъствие да подадат оставка, за да може конгреса на 9 и 10 ноември да се организира безпристрастно и без сценарии и
той ще протече по максимално демократичния път. Това е процедура, заложена в устава.
Монитор, 10 септември 2002 година
Николай Василев… Той е като че ли разпределен неправилно. Дали са му Хамлет, а пък той е за по-малка роля. Може Хорацио, може Втори гробар, по ще се справи…
Американците
овладяха повече от нас Станиславски, щото ние, нали, по принцип все си мислим, че руския го знаем, а после се оказва, че сме на нивото "Ти иди, я доду"!
Велко Кънев е роден през 1948 година в Елхово. Завършва ВИТИЗ през 1973 година в класа на Апостол Карамитев. Играе три сезона в Сливенския театър, още три сезона в Сатиричния театър и от 1979 година е в трупата на Народния. Има около четиридесет роли в театъра и още толкова в киното. Хобито му според него е риболов, а според приятелите му - напразно висене край водоемите. Женен, с две дъщери.
Димитър Бежански, 7 Септември 2002
- Велко, един твой колега…
- Кой?
- Роналд Рейгън се казва, беше президент на Щатите…
- Да, имаше такова нещо…
- Сега друг твой колега - Бата
Живойнович, се кандидатира за президент на Сърбия…
- Едни други колеги пък тук станаха депутати!
- Точно за това ми е думата! Ти кога смяташ да се хвърлиш в
политиката?
- Толкова ли ме мразиш? Ти, така, като ме гледаш, как ме виждаш в политиката?
- Защо? Смяташ, че там няма място за хумористи?
- Не, там е пълно с
хумористи, но смятам, че имам призвание и то е по някакви текстове да излезеш на сцената, да се забавляваш, да забавляваш публиката… Смятам, че това е по-хубаво от всичко друго. За
това съм учил. За артист. Не съм учил за политик.
- Че то училище за политици…
- А-а-а, има, има! Но доста от нашите не са го завършили. Или през цялото време са били
двойкаджии и тройкаджии…
- Значи смяташ, че ни управляват слаби политици?
- Ами аз ти казах – двойкаджии.
- А как ги оценяваш като актьори? Подобни оценки вече
са им правили Стефан Данаилов, Васил Попов, Тони Радичев…
- Как ги оценявам като актьори?… Ами, най… така… артистичен е нашият министър. Абрашев. Доста често го улавяме във
водевилни, оперетни ситуации, в които той много добре стои… И хубава партньорка има… Много добре битуват в обществото на висшите, там, кръгове, чувстват се много уютно,
непрекъснато са едни палави такива, забавни… Хубава артистична двойка. Друг - кой? Милен Велчев? Има някакви артистични заложби, но напоследък по-малко роли му дават, повече Бойко
Борисов го разпределят в главни роли. Него и пресата много го налага, но изглежда в това, което той прави, има голяма доза истинност, по-малко актьорстване. А този, малкият, с
очилата, как му беше името…
- Николай Василев…
- Да, Николай Василев… Той е, като че ли разпределен неправилно. Дали са му Хамлет, а пък той е за по-малка роля… Може
Хорацио, може Втори гробар, по ще се справи…А сега малко се натяга така, напрегнат е, щото е трудна ролята му и понякога не отговаря на психиката му. Особено монологът "Да бъдеш
или да не бъдеш". Е, там вече…
- Царят?
- О, него не мога да го разбера въобще. Много ми е труден. Той с много планове работи… Втори, трети план… Трябва много пъти да
го гледаш спектакъла на царя, за да можеш да го разбереш. То е като при някои трудни произведения на Иван Добчев… Ама стига си ме питал за политика. Не ми се говори за политика.
- Добре, може би ти се говори за театър. Какво става в българския театър?
- Ами българския театър аз да ти кажа не го познавам…
- Четиридесет роли и не го
познаваш? Тридесет години на сцената и не го познаваш?
- Ами оказва се, че не го познавам, защото имам един дефект, че не съм учен да познавам тънкостите на занаята,
хитростите, подмолните течения, а съм учен да работя. И затова много от нещата, които се случват в българския театър, са доста далече от мене и доста се озадачавам от така
наречените конфликти…
- Не, ти говориш за интригите в театъра. А аз те питам от творческа гледна точка какво става в театъра.
- От творческа гледна точка мога да ти
кажа, че днес всеки може много, всеки е много талантлив, всеки е много неповторим, всеки в съзнанието си държи да докаже, че е от голямото добрутро, както се казва. И понеже няма
кой да прецени и да оцени, а и не трябва да има, вече в демокрацията сме се научили на това, и затова днес в българския театър всеки може спокойно да си развява байрака. Това ме
кара да се свивам в черупката си, защото ме подтиска такова всеможене. Даже и това, че като се заговори за публиката, че тя е основното мерило за една работа, някои пак се измъкват
от този важен критерий и казват, че не ги интересува публиката, а ги интересува тяхното "Аз", което да се изяви на сцената, независимо дали има някой в салона или не. Така че не
мога да кажа нищо, освен това, че всеки може да прави каквото си иска, но в крайна сметка, като се замислиш, че много малко художествено стойностни неща има, явно нещо в тази
слободия, която е нахлула навсякъде, нахлула е и в областта на изкуството, и прикрита под формата на свободното творческо мислене, на новаторството, се превръща вече в едно тъпо,
сиво театрално ежедневие…
- Казваш, че те подтиска всеможенето?
- Да.
- Да, обаче и ти имаш един грях!
- Само един?
- Засега само един. Пробва
се като режисьор в театъра. Защо?
- Понеже си мисля, че имам достатъчно опит в тази област. Така или иначе съм се докосвал до големи личности в професията и малко или много,
грубо казано, съм крал от тези личности. В това няма нищо срамно. Театралната професия пак е занаят. Талантът си е талант, занаятът трябва да се усвоява. И ако през живата си съм
тръгнал от един Апостол Карамитев, минал съм през школата на Младен Киселов, Крикор Азарян, Леон Даниел и така нататък, не може да нямам някакви натрупвания в занаята. Не ти се
хваля, но аз съм прекарал хиляди часове на сцената. Може би повече отколкото в кръчмата. Това някак си вътрешно ми даде самочувствие да се позанимавам и с така наречената режисура.
Но това е едното. Другото беше, че започнах да усещам една вътрешна неудовлетвореност на актьора от неговите изпълнителски функции. Да не бъде истински творец на сцената, а да
изпълнява нечии приумици. До голяма степен режисурата днес е това - прави, каквото ти казвам, и не мисли! Това е най-обидното, което мога да чуя и като актьор, и като човек. Това
ме активизира да бъда един скромен мост между публиката и актьорите. Целта ми беше такава - каквото искам на мен да ми се случва, като работя с режисьор, това да се случи на
актьорите, когато работят с мен като режисьор. Тоест да ги подпомагам по отношение на актьорстването, на сценичната свобода, на чувството за хумор, без да чувстват, че имат някаква
тежка шапка, капа, която ги е налегнала и те зорлем трябва да изтърпят два часа на сцената.
- Сега ще те питам и нещо за киното. Кой е любимият ти филм? Само не ми казвай,
че това е филмът, в който тепърва ще се снимаш.
- Не няма да ти кажа това, защото няма да има такъв филм. За да ти кажа това, трябва да има индустрия, киноиндустрия. А то
няма. И в близките десет години поне няма да има такава индустрия. И затова ще си остана със спомените за киното. Това е. Край. За мене киното е край.
- В чужди продукции не
участваш…
- Канен съм, но те доста такива, обидни оферти правят - за някакви епизодчета… Просто не си заслужава…
- В едно интервю в "Монитор" Таня Масалитинова казва:
"Изпростяхме и това ме огорчава". Как ще коментираш думите й?
- Нямам коментар на думите на Таня. Само мога да потвърдя това, което тя е казала. И от това аз не виждам
спасение. Направо не виждам спасение. Това е много страшен тумор, за който няма лек според мене. Това тотално изпростяване. Като имаш предвид процесите в образованието, в
културата… Какво ни очаква след всичко това? Ами изпросяваме! И като го допълниш с това, че културата не е приоритет за нашите държавници, тогава вече за какво става дума?
-
Предстои ти турне с "Клуб НЛО" в Щатите. С кой от твоите тамошни колеги ти се ще да се видиш?
- Ами с някой от наборите… С Дъстин Хофман, с Ал Пачино, с Робърт Де Ниро …
Така, да седнем, да пием по едно… Дано се случи това!
- Има ли какво да научиш от тях?
- Има! Тези, които ги споменах, те са учили актьорлъка така, както и аз съм го
учил. Всички те произлизат от татко Станиславски и докато ние още по наше време подхванахме спора - е ли той и школата му голяма работа или не е, те тогава упорито се хванаха за
него, хванаха се за основата на Станиславски и не сбъркаха според мене. Те направиха удара с висок професионализъм. Овладяха повече от нас Станиславски, щото ние, нали, по принцип
все си мислим, че руския го знаем, а после се оказва, че сме на нивото "Ти иди, я доду"!А ония явно са бачкатори и отиват докрай, за да открият нещо…
- Не отиваш за първи
път в Америка. Америка харесва ли ти?
- А! Как да ти кажа… Харесва ми това, че Америка е страна на закона. Това е предпоставка за един спокоен живот. Сега малко парадоксално
звучи след събитията на единадесети септември, но наистина вътре в Америка има железни закони, каквито със съжаление можем да констатираме, че в България няма. Ще ти дам само един
пример. При предишното си отиване там се срещнах в Чикаго с един познат тук от квартала. И той ми казва: "Велко, Велко, докъде я докарахме! Аз избягах от комунистическата
полицейщина в България, а тук се натресох на по-голяма полицейщина." Питам го - защо? И той ми обяснява: "Ами, защо – вика, - аз дойдох с моята тука да работя в Чикаго и така –
вика, - по стар български обичай, като се скарам с нея и й обърша два шамара. Но дойдат и ме арестуват. Аз се учудих първия път, втория път ме държаха един месец в затвора и чак на
третия път разбрах, че тя имала много големи права тая, моята. Обаждала се в полицията и те веднага идват и ме закопчават." Нали разбираш за какво става дума, за каква законност?
- Разбирам. Сега, накрая, ми кажи любимия си виц.
- О, недей, моля ти се! Виц! Не ти ли стига, че живеем във вицова държава?
Стоян Кирчев, 7 Септември 2002
- Румене, понякога препитвам младото рапшамарено поколение, когато слушаме радио. "Кой пее? Отговарят ми:"ФСБ." Казвам им - "ФСБ не пее, това е Румен Бояджиев!" "Кой беше пък
тоя?" - ми се чудят насреща. Не е ли тъжно хора като теб, които посветиха всичко на правата вяра в българския рок, да тънат в забвение?
- Не, не ми е болно. Аз мисля, че ФСБ
винаги е бил генералният проект на живота ми. Щях да съм натъжен, ако питаш децата кои са ФСБ, и те не знаят. Но не ми е болно, че не знаят кой е Румен Бояджиев. ФСБ е неделима
част от моята кариера и който се интересува от групата, той сигурно ще се натъкне на моето име, ако това изобщо има някакво значение.
- Искам да те успокоя, че феновете
когато слушат "Бийтълс", също не си дават сметка, дали пее точно Джон или Пол. Важното в случая е, че са си пуснали ливърпулската четворка.
- Не ме мъчат еготежнения. Защото
малко или много рокът е колективно изкуство, една колективна енергия. Той някакси по натура е свързан с повече от едно действие, ако не само пеене, то поне и свирене. Затова не
мисля, че има нещо лошо да се гледа на нас, като на едно колективно име, като формация, ако щеш. Когато слушам "Ван Хален", аз никога не се захласвам по Еди ван Хален, а ги
възприемам като група.
- Ти и приятелите ти от ФСБ изведохте българския рок до най-високо еволюционно развитие. Не ти ли е малко мъчно, че сега летвата е свалена обидно
ниско и се връщаме в джурасик парка на нашата духовност?
- Много ми е мъчно, не мога да те излъжа, че малко ме боли. Напротив, много ми е мъчно. И то не защото нещата
изпростяват професионално. Основно ми е болно за това, че конюнктурата просто не дава шанс на хората да чуят нещо добро. Тоест, тя много внимателно се грижи в изберателността си,
до слушателя да не достигне нещо добро. И аз в случая не подценявам публиката, а виждам как изниква една преграда между аудиторията и стойностната художествена продукция.
-
Може ли да се каже, че съществува някакъв интонационен заговор?
- Не е изключено. Минавало ми е такова нещо през ума. За жалост, не разполагам с веществени доказателства. Но
ми прави впечатление, че съществува някаква тенденция основното самочувствие на българина да бъде максимално принизено. Това е от 90-а година насам и е свързано с генералното
изместване на ценностната ни система. Нейното деградиране ще се отрази ужасяващо в няколко поколения, според мен. Защото вече има деца, които казват "Ето, видях вчера една книга и
евентуално мисля, да я прочета!"
- Споделяш ли моето притеснение, че днес младите са значително по-профанизирани от нашето поколение, което в условията на полусвобода, все
пак имаше по-широки интереси?
- Не само аз споделям това виждане, за жалост. Говорил съм с куп младежи, включително и с моите деца, които са ми споделяли, че биха искали да
се родят в друго време. Виждам в тях една завист за това, че сме живели в едни по-одухотворени дни, нещо непреживяно от тяхната генерация. Не искам да ги виня. На тях всичко им се
поднася по един безпардонен начин, който не им дава никаква алтернатива. За тях дилемата на пазара е - или ще слушаш това, или нищо няма да слушаш.
- В този ред на мисли, не
те ли притеснява фактът, че в момента в България има поне десет подражатели на Еминем, а не се вясва нито един на "Пинк Флойд"?
- Ще ти кажа защо. Преди няколко години
научих една максима, която е част от американската ценностна система. Че не си струвало човек да инвестира повече от 4-5 години в една дейност. Което за мен значи, че на всеки пет
години трябва да си сменяш професията. А музикалният занаят е нещо много трудно. Той се учи още от най-ранна възраст и трябва да му посветиш целия си живот, една безкрайна робия.
Този, който е инвестирал в името на истинското изкуство, се оказва аутсайдер. Така че печелившите хора в жанра се оказват гастрольорите, тези които днес са идоли, а утре - Бог знае
какво. Шофьори на такси, обменители в чейнджбюро, стриптийзьорки.
- Музикантите клъвнаха много по политиката, по едно време. Политиците, естествено,ги прекараха. Някои групи
бяха излъгани, други и до ден днешен останаха завлечени с пари. ФСБ плати ли дан на общата еуфория?
- Имаше за много кратко време един мимолетен еуфоричен момент, на който
платихме дан всички българи, защото на нас не ни се беше случвало да си помислим, че можем да си избираме някакъв вид свобода. Аз и сега не съм убеден, че успяхме да тръгнем по
правилния път. Успяхме да махнем най-хубавото от социализма, и нищо свястно от капитализма да не дойде. Това е българската форма на демокрация. Така че трудно ще видите ФСБ да
прави някакви политически залози, или да вади политически дивиденти. Снимахме се на един плакат на СДС преди години, и нищо повече от това. Не сме се занимавали с предизборни
кампании.
- Ако все пак се явят някакви адски читави политици изневиделица, вие ще се скриете ли като щрауси? Или сте много напарени?
- Аз правя голяма разлика между
доброто желание и добрите възможности. Според мен милиарди люде имат доброто желание да променят нещо. Но малцина са тези с добри възможности да го сторят. Ние можем да поддържаме
една политическа сила, но реално с какво можем да й помогнем. Много по-вероятно е тя да ни използва за свои цели. Затова съм спрял да се ентусиазирам.
- Най-добрите си неща
ФСБ създаде в условия на полусвобода. Защо при демокрацията малко оклюма вашата муза? Може ли да се каже, че вашият творчески фермент беше контрапункт на простотията, която носеше
предишния режим?
- Не, в никакъв случай. Нашата основна движеща сила тогава беше вътрешна. Говоря за музикансткото его, което в никакъв случай не е било обществен фактор.
ФСБ се стараеше да реализира по правилен начин своето посвещение към една професия. Ние не се интересувахме от конюнктура, продажби, пазар, слава. За нас това беше едно необятно
поле за професионална изява, запечатана в нашите албуми.
- Защо замлъкна ФСБ почти 10 години? Предадохте ли феновете си?
- Едва ли. Ставаше въпрос за нас, като хора
на изкуството, дали можем да бъдем полезни в такива тежки времена на преход. Времена, които разтърсват из основи ценностната система на цяла една нация. Трябваше да избираме. Дали
да се бием с юмруци, за да запазим дирята, оставена от ФСБ. Или да се приберем вкъщи и да си признаем, че в общественото пространство вече не витае твоята душа.
- Това не е
ли твърде удобно?
- Ако познаваш ФСБ, сигурно ще знаеш, че ние никога не сме се съобразявали с комфорта, личен, социален или пазарен. Може би трябваше да се сражаваме за
нашето музикално верую. Сега много хора ни упрекват, че оттегляйки се от музикалната сцена, оставихме нещата да паднат твърде ниско. Но ще ти кажа нещо, с болка на сърцето. По едно
време ние свирехме на концерти, и не виждахме никого срещу себе си. Само погледи, а не виждаш хора. Хора, които се грижат как да запазят себе си, да оцелеят. Срещу себе си, нямахме
никого.
Румен стана и се сбогува. В очите му прочетох умора. Тази, която не се лекува нито със сън, нито с почивка. Дано да греша.
Наградата "Грами"
"Ние сме единствените български музиканти, удостоени с наградата "Грами" - музикалният "Оскар". Получихме го през 1990 година за латино аранжимента на песента на Хосе Фелисиано
"Sellito lindo". Когато се върнахме от Америка с високото отличие, телевизията проспа събитието. След това ни заведоха отново на летището на един спрял самолет и ни караха да
слизаме по стълбичката. Преиграхме собственото си пристигане!"
Музикантът каза:
"Основното чувство, което ме тревожи от години е моралната несигурност, в която живеем, не толкова материалната."
"Има какво да се запази в тази държава. Има смисъл да се
запазим българи. Без корен, всички ще се превърнем в мутанти."
Монитор, 7 Септември 2002 година
На тези, които са отговорни за екологията, бих им дал да хванат по две тухли под мишница, че да отидат да се окъпят.
Препоръчвам на Бойко Борисов отсега да
хване "новите" момчета, докато са тук и да ги тикне където трябва, за да не ги търси после.
Петър Слабаков е роден на 23 април 1923 г. в Лясковец. Един от известните
актьори и дисиденти преди 10 ноември 1989-а, основател на движението "Екогласност". Депутат във Великото народно събрание и в 37-ото НС. Едни от най-известните му роли са в "Цар и
генерал", "Вечни времена", Звезди в косите, сълзи в очите" и други. На 79 години живее в село Бериево, Севлиевско.
МАРИЯ ДИМИТРОВА, 29 Август
2002
- Г-н Слабаков, това, че живеете на село бягство ли е или по-евтин живот?
- Тук ни е добре. Друго е в къщичка да живееш, а не в блок. Не, че сме чудаци,
просто аз като малък така съм свикнал, да спя на твърдо, на миндера. Тук навън си посрещаме гостите. В града не можеш спокойно да се усмихнеш. Пък и сега щели закон да приемат - не
само за кучетата данък да се плаща, ами да гледат колко гости ти идват и да смятат колко да плащаш на входа. Въобще, гледат колкото може повече данък да събират. Обърнеш се наляво
- данък, надясно - пак данък. Стигнахме дотам, ако ядеш боб и вземеш, че се изтървеш - и за това данък ще ти сложат. Смешно е, но дотам стигнахме. В селото сами си търсим вода.
Лесно става, с пръчки. Някой беше писал, че Слабаков можел да намира вода. Та едни хора, като ми идваха на гости, ми казват да внимавам какво пишат по вестниците, че нищо чудно да
ми сложат данък затуй дето си търся вода за кладенец. Иначе не се оплакваме. На пенсия - на пенсия. Човек знае две и двеста.
- Има ли нещо, което би ви накарало да
напуснете Бериево и да поведете хората както преди 13 години?
- Щом ме викат, отивам. На мен не ми пука. Не искам и на най-големия си враг да навредя, но не може така да
се върви срещу хората. Управляващите знаят за какво става дума. Аз разбирам да не знаеха, но те знаят и за екологията, и за икономиката. На Божков му казваха, че взима 10 %
комисионна, а той се ухилил така, до ушите. На Симеончо пък всичко му е интересно. Ходил някъде и имал срещи на четири очи, било много интересно. Е, кое му е интересното? Да каже.
Може понякога да прекалявам малко, но и на мен ми се събира. Не мога да се примирявам. Казват - трябвало да се направи компромис. Ама има едни компромиси дето направиш ли ги, после
връщане назад няма.
- Бяхте от онази вълна интелектуалци - дисиденти, които първи влязоха в политиката и много бързо се отдръпнаха. Защо?
- Наскоро някой ми
каза: Туй движение "Екогласност" вече е мъртво. Идеше ми да убия някого. След десети ноември бях учуден от много хора, добри хора, които уж познавах. Гледах как всеки започва да
търси някакъв келепир. И не прости хора, не с основно образование, а все доценти, висшисти. Аз разбирам да работиш за себе си, но все пак трябва да остане нещо и за другите. Това е
лакомото човешко око. Присъщо е на всички, не е типично само за българина. Във великите според нас демокрации лакомията е страхотна. Казват, че във властта трябва да влязат тези,
които имат, за да не крадат. Но които имат, искат още повече да имат. И не е много голяма разликата в средствата и хайдутлука.
Виждах, че не мога да спра това, но се
надявах. Надявах се, ама накрая се отказах. Най-вече от политическия клуб "Екогласност". После дойде екологичния закон, който навремето гласувахме с голямо напрежение. Беше
създаден от Красен Станчев и други добри специалисти, а аз, както се казва, бях физическата сила за натиск да мине законът. После, по времето на Жан Виденов така го гласуваха, че
направо да застанеш против него. Имаше предложен един член, мисля 23-ти, според който трябваше да се прави предварителна екологична експертиза дали да се разреши едно предприятие
въобще да се строи. А те го гласуваха, че оценка се прави чак като заработи и се види производството и какво влияние има. Е, какво е това? Не може така да се прави. Стефан
Гайтанджиев, Георги Аврамов - все хора, които бяха от самото начало в нещата го гласуваха, а сетне станаха мижитурки. Значи са имали някакъв интерес. Така че не БСП, а тези от
Екогласност, моите хора промениха закона. Каквато и лоша дума да напишете за тях, ще им пасне.
Хората днес виждат, че реколтата им пропада, а политиците им казват, че
всичко е в рамките на допустимото. Е, хората не са толкова глупави.
- Спорът за унищожаването на ракетите разбуни много духове...
- Като чуя да говорят такива
като Долорес Арсенова, реагирам много остро. Не съм зъл човек, но не може да приказва такива глупости. Комшийското дете, което е във втори клас разбира повече от нея. Как може да
каже например, че ракетите били втора употреба? Такива като нея твърдяха, че в Косово няма обеднен уран. А после не казаха защо умират италианци, французи и т.н. от странни
болести. А някой да е проверил какво става с нашите деца? Някой еколог да се е интересувал?
- Нито едно "зелено" движение не застана зад протестиращите край Стара
Загора. Хората сами се бориха и защитаваха правата си.
- Съжалявам, че край Змейово не се вдигна цялата страна. Всеки трябва да надигне глас срещу унищожаването на
ракетите. Арсенова казала, че то не било опасно. А откъде знае? Царят пък се кани да присъства на ликвидирането на ракетите, защото щяло да "бъде интересно". Хората със зъби и
нокти се борят това да не се случва - на него му е интересно!!! Навремето ние се интересувахме непрекъснато. Например за района Златица - Пирдоп. В река Тополница имаше арсен. Там
от 1000 – 40 деца се раждаха мъртви. Същото беше и положението в Първомай, и на много други места. Бяхме станали рекордьори по мъртвородени точно, когато аз бях депутат. И се
борехме. Сега всичко е в рамките на допустимото. Бомбандират Югославия, а те ми обясняват как духал вятърът на запад и нямало да дойде към нас. Въобще на хората, отговорни за
екологията, бих им дал по две тухли да хванат под мишница, че да отидат да се окъпят.
Сега правят учение съвсем близо до нашето село. По цял ден бучат самолети, въздуха
цепят. Дошли момчетата на Блеър и кой ли не. Ами тука да не е опитно поле? Търпелив е българският народ, но търпението му се изчерпва. Това беше лозунг, който аз казах на първия
митинг след 10 ноември 1989 г. И сега се намираме в такава ситуация. Може да става бавно, полека, но хората набират. Може да не е пострадал конкретен човек, но е пострадал негов
близък, комшията му. И злобата се събира, търпението свършва. Тази социална натегнатост така забива хората в земята, че не могат да си поемат дъх. И идва един момент, когато ще
експлодират. Въпреки че точно тези обикновени хора първи ще ядат калая.
- Как оценявате младото поколение политици, което Симеон доведе?
- Не е добро. Аз
казвам - корумпирано, пък вие му търсете по-меката форма. Те работят с мащабите на други хора. На мен ми е необяснимо как може да оставиш заплата от 750 000 долара, за да вземеш
тук 6-7000 долара. Но пък си спомням как още преди да бъдат избрани, още април месец, когато дойде Симеончо, поискаха приватизацията на ТЕЦ Драяново да спре. Хората на Костов
настояваха тогава той да се продаде за милиард и 200 милиона долара, но Симеончо и неговите момчета казаха, че щели да направят по-добра сделка. Какво значи това? Ами въпросът е,
кой ще вземе комисионната. Ако едно юпи направи такава сделка и вземе 450 милиона комисионна, значи е имало за какво да се върне в България. С "Булгартабак" е същото. Ясно е за
обикновените хора кой за какво се бори, защото те не са глупави. А този Николайчо Василев приказва като скорострелна картечница. С приказки не става. Спомням си как баба му разказа
колко много обичал Николойчо пълнени чушки. Обаче в същия разказ баба му казва аще, че не ходи често по магазините, защото пенсията й била 40 лева и й било неудобно. Тогава дори му
писах: Ами като получаваш в Англия тия хиляди долари, нямаш ли възможност да пратиш на баба си 500 лева, да се оправи жената? И този човек ще оправя България. На хората им става
ясно, че всеки гледа нещо да замъкне. Така че, аз му препоръчвам на Бойко Борисов най-напред да ги хване тия момчета, докато са тук и да ги тикне където трябва, за да не ги търси
после.
- Играли сте много великолепни роли, включително и опонент на българския цар в лицето на ген. Заимов. Коя роля искате да изиграете сега?
- Никоя, не ми
се играе вече. Аз когато играя, искам да кажа нещо на хората от сцената. Tова дето го правя сега ми е достатъчно. Живея тук на село и при мен идват
различни хора. Например оня ден - обаждат се едни хора от южна България. Изобщо не ги познавам. И идват с хляба си, и казват: Искаме да ти подарим една коза и яренца. Отказах ги,
разбира се. Но тaка се случва. Идват хора от Кавaрна, от Бургас, от Русенско. Идват и самотни хора, да
им помогна да си намерят по-евтина къща или който е без работа - да се опитам да му намеря. Ето с такива роли се занимавам. Често хората виждат, че не мога да им помогна и от това
аз също много страдам. Успях на две-три места. Но повечето пъти нищо не излиза. Чудя се къде какво да им кажа после. Но не мога да се примиря.
Монитор, 29 Август 2002 година
На 16 години работи в завод, после е шофьор на такси, завършва вечерна гимназия, на 25 ВИТИЗ преобръща живота му
За Павел Попандов се говори, че е особняк. Бил още свадлив и мрачен човек, с когото трудно се намира обща дума. Особняк - може би донякъде. Темерут и мрачен - в
никакъв случай. Още в първите минути от разговора на устата му се прокрадва усмивка и дори започва да се шегува. Въпреки известността си, се оказва изненадващо скромен и дори
стеснителен.
Издайническата му интонация обаче говори за огорчение от несправедливостта в театъра, киното и въобще в шоубизнеса. "Най-вече в телевизионните шоупрограми. Не
стига, че няма пари за изкуството, но и липсват оригинални идеи. За мен те са едни изтъркани плочи, ама много надрани. Нали сте чували как звучи такъв албум? Като попадне иглата на
надрасканото място, започва да се повтаря едно и също до безкрай", негодува актьорът, докато пали поредната си цигара. Вади ги една по една от вътрешния джоб на якето си.
Едва на 25 години Павел решил да кандидатства във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). При това за първи и последен път, защото по това време след 25-годишна възраст вече нямаш право да се запишеш
във висше учебно заведение. Този последен шанс обаче Попандов не пропуска и оттам започнала неговата звездна кариера.
Попандов не крие, че плочата на НЛО се е надраскала по
същия начин. Когато той напусна дългогодишните си колеги, се изприказваха доста неща за мними раздори в екипа, лични търкания и прочие. "Истината е, че всеки следва своя път. Това
не означава непременно, че приятелството ни се е разпаднало. Все пак ние преди всичко сме и колеги, трябва да мислим за работата си", бърза да контрира Попандов.
В гласа му
се усеща онази изтъркана носталгична реплика: "Нищо не е като преди". Не я изрича, просто казва: "Сега шоубизнесът е просто един пошъл начин за печелене на пари. Ако човек държи на
себе си и е решил да се занимава с изкуство, трябва да направи много сериозна преоценка".
Времето на светилата в артистичния свят като Стоянка Мутафова, Татяна Лолова,
Георги Парцалев, Георги Калоянчев, според Попандов, е отлетяло безвъзвратно.
"Те са моите идоли, колкото и стандартно да звучи. Всичко, което те правеха, беше подкрепено с
житейска истина. Сега нещата са опошлени, не идват от сърце. Днес могат да се посочат доста по-малко имена - Кръстьо Лафазанов, Мая Новоселска, Христо Гърбов. Да не пропусна и Теди
Москов. Него съм го обявил приживе за гениален."
Веднага след искрицата надежда по отношение на истинските неща обаче пак помръква. "Около изкуството се е настанила чалгата,
която заля страната. Тези пошли текстове, които се изпълняват от лошо облечени дрънди, трябва да се забранят със закон", не спира да критикува Попандов.
Всеки въпрос,
свързан с театъра и в частност с неговата кариера, го кара да сипе филипики. Не защото се възприема за някаква висша инстанция, а защото всичко това всъщност му пречи. "А
единственото нещо, което винаги съм искал, е да не ми пречат". Явно обаче му е писано цял живот да прескача барикади и въпреки това да оцелява по някакъв си негов начин, който той
нарича "запазване на достойнството".
Оказва се много трудно, защото е принуден да бъде пряк свидетел, пък и жертва на всички обидни санкции върху изкуството преди и сега.
Като се тръгне от смехотворната цензура и се стигне до онази разновидност на парашутизма, която според Попандов съществува и днес. "И въпреки всичко успях да си запазя честта. Не
съм печелил дивиденти от участия по митинги и демонстрации, нито от политически пристрастия, както направиха много мои колеги". На тези "някои колеги" актьорът е особено обиден.
Най-големият трън в очите му е Георги Георгиев - "парашутистът, който ликвидира нашия театър "Възраждане". Този човек навремето е назначен по телефона от Людмила Живкова. Когато
след 10-ти ноември настъпиха бурните събития, които всички помним, той се завъртя три дни около "Градът на истината", след което беше назначен отново, този път от Янчулев, без
конкурс, по най-безпардонния начин. След това и кметът Стефан Софиянски продължи да го протежира. А защо него? Просто защото Недялко Йорданов или аз не сме били поддръжници. Поради
тази причина държи парашутиста на работа, а аз плащам данъци, въпреки че съм лишен от право на труд, т.е. аз плащам заплатата на този десантчик и на другите като него. Това не е ли
идиотизъм, парадокс?"
И за цензурата Попандов пази неособено мили спомени. Те са отпреди 10-ти. Най-драстичните "фризьорски" акции са "коректорските намеси" във филмите
"Равновесие" и "Кратко слънце" - все филми на режисьора Людмил Кирков. "Кратко слънце" остава на екран една седмица, след което е свален, защото не отговарял на тогавашната
действителност. "Въпреки, че беше направен по действителен случай", допълва актьорът. Историята с "Равновесие" е доста по-комична - просто му отрязват финала, който всъщност
осмисля целия филм. Но пък примери с обезсмислящи финали - с лопати да ги ринеш. "Отрязания край на "Равновесие" видяхме чак на самия Московски фестивал - един от най-престижните
филмови фестивали в света. Седяхме в залата заедно с Гец и не можехме да повярваме. Решихме, че има технически проблем и нещо е станало с лентата." Независимо от всичко обаче
филмът взима Сребърна награда. Тук Попандов се сеща и за историята на "Самодивско хоро". "Махнаха една много ключова реплика. После обаче, на прословутия юлски пленум, Тодор Живков
реши, че трябва по-смело да се критикува и върнаха тази реплика. Въобще абсурдни работи се случват в изкуството."
Всички тези несгоди неведнъж са подтиквали звездата от НЛО
да емигрира, но все не му достига смелост. "Дори и да бях стигнал до границата, нямаше да мога да се откажа от България. Аз съм роден тук. Много хора не могат да повярват, че
такива като мен наистина са способни да избягат. Гледат с насмешка. В същото време никой не се интересува от съдбата на Христо Фотев или Дамян Дамянов например - как си отиде този
човек? Много е лесно да влезеш в черния мерцедес с тъмни стъкла и да се радваш, че сега ти е дошъл редът да крадеш. В същото време изкуството изнемогва икономически." Веднага е
готов да се подкрепи с конкретни примери. Ако не го прекъснеш, огорчението започва да става заразно.
Самият Попандов обаче не крие, че от всички тези години пази и много
хубави спомени. Най-вече от работата си с добри и талантливи българи. Най-голямата школа обаче е изкарал при Людмил Кирков. Режисьорът на "Равновесие" го е изправял пред редица
предизвикателства. Самият филм пък му е най-скъп, защото животът на героя му Милко се припокрива до голяма степен с личната му биография. Цената, която е трябвало да заплати, за да
спечели ролята, е била доста странна - трябвало да смъкне 16 килограма и да се навлече в костюмче, с което се уволнил от казармата. "Спомням си, че Кирков ми каза: "Напъхай се в
него и ролята е твоя". И Попандов се стопил за отрицателно време. Пак в името на тази роля Павел се научил да плува, въпреки че три пъти се е давил и имал страх от водата". "За
сметка на това вече плувам с удоволствие", вмъква актьорът, който сменя мрачната си огорчена физиономия и отново прибави една мила усмивка.
Има обаче една роля, която
единствено би могла да го легитимира като добър артист пред любимата му дъщеричка Лили и това е Дядо Мраз. Шеговитото настояване идва от един комичен спор между Лили и дъщерята на
Тодор Колев - Албена. Майка и на двете момичета е актрисата Адриана Палюшева. Сестрите често спорели чий баща е по-добър актьор. Затова Лили решила, че татко й Павел трябва да
изиграе Дядо Мраз, а Тодор Колев да е джуджето, за да стане ясно накрая. По този повод Попандов отново се засмива непринудено. "Все пак винаги е осъзнавала, че става въпрос за
игра. Щастлив съм, че не се увлича по моята професия", откровеничи двуметровият актьор.
Повечето роли на Попандов наистина са подкрепени с много реализъм. Не става въпрос
за актьорски талант, а за челен опит. Известният актьор започнал да работи още на 16-годишна възраст в един завод. След това продължил като таксиметров шофьор, като междувременно
завършил вечерна гимназия.
Днес богатството му се състои в хората, с които живее и които "го търпят с всичките му кусури", като и приятелите му, които между другото не са
актьори, но пък за сметка на това са истински. Силата му е в запазената чест и в това, че дори и сега би зарязал актьорската професия и би се захванал със строителство, защото
зависи само от двете му ръце. Пък и не пропуска да се похвали, че умее да майстори доста неща.
Moнитор, 10 Август 2002 година
www.Pravoslavieto.com