Какво се крие зад обиколката на папата из Православния свят

Униатството и икуменизмът са двете лица на отстъплението от Христа

Мълвина Господинова, историк

Радушният прием, на който се радват напоследък (статията е писана през 2002 г., бел. ред.) папските пратеници у нас, доказва, че доскорошната дилема за папска визита в България вече не съществува. Обществеността бе известена, че римският епископ ще посети страната ни по времето на най-българския празник, посветен на светите равноапостоли Методий и Кирил. Какво всъщност се крие зад наглед безобидната туристическа обиколка на Войтила из Православния свят и защо тя неизменно е посрещана и последвана от негодувание, смут и разделение сред духовенството и миряните? (Виж също: Иоан-Павел II в България.)

Църковната история недвусмислено ни доказва отколешната мечта на римокатолическата църква да наложи своето

господство над целия християнски свят

След трагичната за Христовата Църква 1054 г., когато западната църква поради еретизма си отпада от Съборността на Вселенското Православие, тази цел оправдава всички средства. Едно от най-често използваните до края на ХІХ в. средство е сключването на т.нар. "уния", при която се признава върховенството на римския папа при запазване на православната обредност.

Демагогската същност на униятството е добре известна през вековете. Най-популярните в историята унии са Лианската - 1274 г., Флорентинската - 1439 г., Брестката - 1596 г., Сирийската - 1700 г. Те са сключвани изключително по политически причини, при кризисни и трудни за православните страни исторически обстоятелства и са били насилствено налагани на православното население, което в огромната си част се е борило да запази православната си вяра.

Какво е истинското лице на униите? Съгласието за сключване на уния с Рим е било най-вече от страна на светската власт. Византийският император Михаил VІІІ Палеолог (1260-1282) се решава на такова съглашение с единствената цел да се възстанови Византийската империя след завладяването й от кръстоносците по времето на ІV кръстоносен поход. Латинските духовници, съпровождани от армия кръстоносци обаче, отново се отправят към Константинопол, за да наложат над Православната църква решенията на Лионския събор. Тогава католиците извършват поредното си престъпление срещу Православието, като завладяват Атонската Света гора. Първото нападение е срещу Лаврата на Св. Атанасий. Следват Иверската Лавра, Ватопедския манастир, Зограф, Карея, Ксиропотам… По цялата Света гора латините подлагат на мъчения и след това избиват всички монаси, отказали да приемат унията и да отстъпят от православната си вяра. На 23 oктомври 1280 г. двадесет и двама монаси и четири мирски лица са изгорени в една от кулите на Зографския манастир. Край Ватопед се намира мястото, наречено Фурковуни - гората на бесилките, където са избесени ватопедските монаси, отказали единението с католиците.

Иверските иноци са удавени в морето,

а по-младите от тях са откарани в плен в Италия, където са продадени като роби…

По време на поход срещу сръбския княз Иван Душан през декември 1282 г. император Михаил VІІІ умира, неприсъединен към западната църква и отлъчен от източната. Неговата вдовица - императрица Теодора, издава специален указ, с който признава истинското изповедание на православната вяра и отхвърля унията.

Подобни са обстоятелствата и резултатите, свързани с Флорентинската уния. Император Йоан VІІІ Палеолог (1425-1448) вижда в единението с римокатолическата църква единственото спасение за изтерзаната си империя от мощното нашествие на османските турци. Папа Евгений ІV е съгласен да организира военна коалиция срещу турците, но само след подписването на уния! Военна помощ обаче изобщо не е изпратена.

Българската средновековна държава също е обект на папските апетити. Нашите царе са разбирали, че суверенната държава е невъзможна без независима автокефална църква. И когато пречките за това са идвали от Изток, те са обръщали поглед към Рим. Затова през 1200 г.

цар Калоян започва преговори с папа Инокентий ІІІ,

които през 1204 г. довеждат до подписване на уния. При утвърждаването на Второто Българско царство и засилването на неговата мощ по време на цар Иван - Асен ІІ тя е отменена. През пролетта на 1235 г. на събора в Лампсак търновският архиепископ е провъзгласен за патриарх и българската църква възстановява своята автокефалност. На следващата година папата отлъчва цар Иван - Асен ІІ, а през 1238 г. дори се опитва да организира кръстоносен поход срещу България…

Надеждите на римския престол за подчиняване на Православния Изток нарастват след завладяването на Византия от турците. През ХVІ в. йезуитите правят всичко възможно, за да спечелят доверието на православните - откриват безплатни училища, приюти, болници. Но едновременно с това разпространяват католицизма, редактират православната книжнина и дори се намесват в делата на Константинополската патриаршия като на няколко пъти поставят на нейния престол свои привърженици. През ХІХ в. се учредяват католически епископии в Босна и Херцеговина (1881 г.), архипископия в Букурещ (1885 г.), сключва се конкордат с Черна гора (1886 г.). Колкото до България, още през 1860 г. на 18.12. се подписва протокол за уния между българската и римската църква и се основава униятска община в Цариград, утвърдена от папата и призната от Високата порта. Избран е и униятски духовен глава - архимандрит Йосиф Соколски. Благодарение на острата реакция на най-видните ни обществени и църковни дейци от това време (особено на П.Р. Славейков и Иларион Макариополски), унията се отхвърля. Това е и последният реален опит на Ватикана да приобщи България към католическия свят.

След възстановяването на дипломатическите отношения между Ватикана и България през 1991 г. католическата дейност у нас видимо се активизира като особено топли са отношенията на ватикански служители с разколниците на Инокентий.

Подобно състояние на църковния живот наблюдаваме у всички посткомунистически православни държави след 1989 г. Тактиката на Ватикана обаче е доста променена. Униатството е оставено на втори план, а създаденото икуменическо движение се превръща в най-подходящото средство за въвличане на Православния свят в световното отстъпление от вярата в Христа. Крайната цел на това движение е създаването на една

световна "свръх църква", ръководена от Рим

Понятието "икуменизъм" произлиза от гръцката дума "икумени", означаваща "вселена". На гръцки език Православната Църква се нарича "икуменики", т.е. Вселенска. Терминът "икуменизъм", с който се обозначава новото движение, е измислен и въведен в употреба от председателя на ИМКА (Международна младежка християнска организация), видният масонски водач Джон Мот, на конгреса на "Международния мисионерски съвет", свикан през 1910 г. в Единбург. Целта е очевидна - да се отъждествява икуменическото движение с истинската Христова Църква. На първата икуменическа конференция през 1925 г. в Стокхолм се оформя идеята за създаване на Съюз на изповеданията под управлението на един световен правителствен орган на всички църкви. През 30-те години известният икуменист от Парижкия богословски институт - съветският богослов Лев Зандер, описва така състава на този съюз: "Съставът на лицата, участвуващи в икуменическото движение, е извънредно пъстър. Там ще срещнем не само православния йерарх, англиканския епископ и протестантския пастор, но и представителя на "либералното богословие", който не вярва в Божествената природа на Иисус Христос, и унитарианина, отричащ догмата за Св. Троица, и квакера, отхвърлящ всякакви църковни установления". През 1948 г. се създава Световен съвет на църквите (ССЦ) с център Женева. В него членуват всички познати еретически общества, претенциозно нарекли се "църкви".

През 60-те и 70-те години на ХХ в. женевският икуменизъм вече не се задоволява да бъде само "братски съюз на църкви", а се превръща в законодателно учреждение, което упражнява тотална власт над своите членове, в т.ч. и над Православните поместни Църкви. Отпускат се

щедри стипендии на православни студенти и клирици,

дава им се възможност да пътуват из целия свят на пълна издръжка на ССЦ, но в същото време се ограничава правото им да мисионерствуват сред инославните. Междуправославните срещи се провеждат само по инициатива на ССЦ и с участието на негов наблюдател. За тези срещи е създаден и специален "Православен център" до Женева, в Шамбези. Голяма част от кореспонденцията на ССЦ е с гриф "Строго поверително" и дори висши клирици нямат достъп до нея.

Макар в края на 90-те години поместните Православни църкви да преустановиха участието си в ССЦ, неговото влияние остава непокътнато поради икуменическия дух, в който са възпитани новите "интернет-поколения". Именно в тази връзка са и многобройните пътувания на папа Йоан Павел ІІ, които едва ли биха могли да се определят като мисионерски. Имайки зад гърба си цялата политическа и икономическа мощ на западния свят, разчитайки на религиозното невежество, водачът на римокатолическата църква има наистина историческия шанс да разпростре влиянието си и над православните християни и така да подготви пътя за глобалната "свръх църква" на новия световен ред.

Несериозно е да се твърди, че папската визита ще доведе до някакви апокалиптични събития в държавата ни. Това, от което би трябвало да се безпокоим, ще дойде много след двудневното папско посещение. Смутовете и разделението сред вярващите в Украйна, Румъния, Гърция, Светите земи едва ли ще ни отминат. Но те настъпиха не по време на пътуванията там, а след това, когато започнаха все по-често да се чуват изрази, че само с папската подкрепа ще бъде осигурено така мечтаното материално благополучие. Сигурно и тук ще видим целуването на земята, след слизането от самолета, ще чуем молбата за прошка (но без дума за разкаяние) и хвалебствени слова за нашата култура, за делото на светите братя, за българското трудолюбие и гостоприемство. Може дори да се спомене нещо и за

прословутата "българска следа"

в злополучния атентат от 1981 г. Ненатрапчиво, но категорично ще се предложи и помощ за преодоляване на икономическите трудности. На най-голямо изпитание обаче ще бъде подложен висшият клир на Българската православна църква. Поведението му със сигурност ще бъде следено "под лупа", както от светската власт, стремяща се към топли отношения с Ватикана, така и от вярващите православни християни. Нашите клирици ще бъдат принудени да направят своя избор, ръководейки се от своята съвест и дадената им от Бога свободна воля. Въпреки че Господ Иисус Христос е посочил правилното поведение: "…думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия." (Мат. 5:37) Защото, ако в политиката компромисите често пъти са необходимост, то по отношение на вярата те неминуемо се превръщат в предателство. И ако в света то се наказва според човешките закони, когато е извършено спрямо Бога, се наказва от Самия Него.