Кратък исторически преглед на Българската православна църква

Проф. Тотю Коев

 

На Балканския полуостров християнството проникнало още от апостолско време. Заслуга за това имал главно св. апостол Павел.

След образуването на Българската държава (681 г.) християнството продължило да се утвърждава сред местното население. За това допринасяли връзките на България с Византия, също употребата на гръцкия език у нас, размяната на пленници и др.

Мотивиран от вътрешни причини (преди всичко обединяването на славяни и българи) и от външни (главно признаването на България от другите европейски християнски държави) и от лична убеденост в правотата на християнството, българският княз Борис (852-889) в 864 г. приел християнската вяра от Византия. Веднага се пристъпило към покръстване на целия народ.

С този исторически акт се поставило ново начало в историята на българския народ. Княз Борис положил върховни усилия за утвърждаване на християнството в пределите на България. Нещо повече - той се домогвал не само до автономия на Българската църква, но дори до автокефалия, макар да знаел, че няма да получи такава.

Като изключителен дипломат, с цел постигане независимост на Българската църква, той водил преговори* с двата утвърдени тогава културни и църковни центрове - Рим и Константинопол. Крайният резултат бил - на 4 март 870 г. приключващият тогава църковен събор в Константинопол с участието и на римски представители тържествено признал Българската църква за автономна, в състава на източните църкви на осмо по ред място. От начало Българската църква била автономна архиепископия под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила първия си архиепископ на име Йосиф**; получила също свещеници, дякони и ръкописни богослужебни книги.

Виж също статиите:
* The Responses of Pope Nicholas I to the Questions of the Bulgars A.D. 866, бел.ред.
** Първите предстоятели на Българската църква - архиепископ Георги и архиепископ св. Йосиф Изповедник, бел.ред.

Preslav
Манастирът при кръглата църква във  Велики Преслав

Няколко години по-късно (886 г.) най-изтъкнатите ученици на светите братя Кирил и Методий - създателите на славянската азбука и писменост - намерили радушен прием в пределите на България. Те поставили началото на двата църковно-книжовни центъра Преслав и Охрид, които за сравнително кратко време развили богата духовно-просветна дейност, влязла в историята ни като "Златен век" на българската литература. В резултат на тази дейност на събора в Преслав (893 г.) българският език бил приет за официален език на църквата и държавата.

Мечтата на княз Борис за автокефалия постигнал неговият син Симеон (893-927). През 927 г. Българската църква получила автокефалия и патриаршеско достойнство.

През втората половина на Х в. по военно-политически причини резиденцията на българския патриарх се местила последователно от столицата Преслав в Дръстър, Триадица (днес София), Воден, Мъглен, Преспа и накрая в Охрид.

През време на византийското владичество (1018-1186) Българската църква запазила автокефалията си, но не като патриаршия, а като архиепископия. Като такава просъществувала до 1767 г., когато била унищожена от Константинополската патриаршия.

Успешното въстание на братята Петър и Асен през 1185-1186 г. довело до началото на Второто българско царство със столица Търново.

Търсейки приемственост между църковните центрове в Преслав и Охрид, клирици и миряни, ръководени и от политически съображения се домогвали до възстановяване на Българската патриаршия. Отначало била учредена самостоятелна архиепископия с център Търново. По-късно, на православния църковен събор в град Лампсак, Мала Азия, в 1235 г. било възстановено патриаршеското достойнство на Българската църква.

През Второто българско царство църквата изпълнила достойно своето назначение: продължила църковно-просветното дело на Охридската и Преславската книжовни школи, изявено в Търновската книжовна школа. Нейни главни представители били преподобни Теодосий Търновски (+ 1362 г.) и неговият ученик Евтимий  (+ 1404 г.), патриарх Търновски; значителни успехи били постигнати и в областта на архитектурата и живописта.

След падането на Търново под османска власт (1393 г.) и заточението на патриарх Евтимий Българската църква загубила автокефалията си и преминала в диоцеза на Константинополската патриаршия. Другият български църковно-просветен център - Охрид, както вече беше отбелязано, просъществувал до 1767 г., оставайки през цялото време твърда опора на вярата, благочестието и народностното съзнание.

Трапезарията в Бачковския манастир
Вътрешен изглед от трапезарията в Бачковския манастир, строена XVII век.

През време на почти петвековното османско владичество (1393-1878) Българската църква не е съществувала като официална институция. Въпреки това чрез оцелелите от разрушение храмове и главно чрез многобройните манастири, осеяли цялата българска земя, православната вяра продължавала да оказва своето благотворно влияние както върху християнското, така и върху народностното съзнание на лишения от свобода български народ. Манастирите били неугасващите духовни светилници, които укрепвали верското и родолюбиво чувство. Тук се открояват особено ярко Зографският и Хилендарският манастири на Атон, Рилският, Троянският, Дряновският, Черепишкият, Гложенският, Драгалевският и много други.

Все през време на османското владичество православният български народ дал много мъченици за вяра и род. Между тях особено ярко се открояват св. Георги Кратовски  (†1515 г.), св. Софроний Софийски (†1515), св. Николай Софийски (†1555 г.), св. Терапонт Софийски (†1555), епископ Висарион Смоленски (†1670 г.), св. Дамаскин Габровски (†1771 г.), св. Злата Мъгленска (†1795 г.), св. Онуфрий Габровски (†1818 г.) и много други, имената на които са известни само на Всевишния.

При много от българските манастири били открити килийни училища, каквито имало също в редица будни български селища като Трявна, Враца, Габрово, София, Пловдив, Самоков, Калофер и др.

В редица манастири наред с религиозната просвета се развивала и патриотична дейност, чиято цел била освобождаването от османското политическо владичество. В това отношение допринесли много канонизираните по-късно от Българската църква за светии Паисий Хилендарски (1722-1773) с неговата "История славянобългарска" и епископ Софроний Врачански (1739-1813) и др. Както те, така и редица други пламенни религиозно-просветни дейци се стремели да допринесат за политическата свобода, която е гаранция за пълна и цялостна изява на отделната личност и на държавата като цяло.

Крайният резултат от продължилата десетилетия църковно-народна борба с нейната национално-политическа насоченост бил учредяването на Българската екзархия в 1870 г. и освобождаването на българския народ от османското иго през 1877-1878 г.

Българската екзархия се оказала оня църковно-политически фокус, който сублимирал квинтесенцията на религиозното и народностното у изстрадалия български етнос и му вдъхнал сила и смелост в домогванията за национална свобода. В това отношение ролята на Екзархията е всепризната и по достойнство оценена.

 

Освен православните християни в България, които са около 85% от вярващите, има също инославни (арменци, католици, протестанти с много техни разновидности), иноверни (юдеи и мюсюлмани), има и други религиозни общности (спиритисти, дъновисти, теософи), а в последно време - бахаи, кришнаисти, сциентолози и други.

Заслужава да се отбележи безспорния факт, че както в миналото, така и днес различните религиозни общности у нас - християнски и нехристиянски - съжителстват сравнително мирно помежду си, без да се стига до религиозна конфронтация и неприязън. Това не значи, че православните, които са традиционното и най-масово вероизповедание, правят компромис с вярата си. Не, те допускат всеки да приеме и изповядва своя вяра, но когато това се прави за сметка на тяхната вероизповед и се оскърбява вярата им, те реагират по съответния начин, без с това да накърняват религиозните чувства на когото и да било.

Не може да се отмине и друг безспорно важен исторически факт, свързан със съдбата на евреите в България през време на Втората световна война. По този въпрос е писано много. В последно време той отново се експлоатира. Истината е, че факторите довели до запазването на българските евреи от депортиране в лагерите на смъртта са различни и в различна степен важни. Тук следва по достойнство да се отбележи, че Българската православна църква в лицето на нейни изтъкнати висши духовници като Софийския митрополит Стефан, Видинския митрополит Неофит, Пловдивския митрополит Кирил и други е допринесла за запазването на евреите. Това тя е сторила по чисто хуманни християнски подбуди.

 

Тук трябва да се каже нещо и по въпроса за Икуменическото движение - тема, по която в последно време у нас много се спекулира. Българската православна църква чрез свои йерарси и богослови е участвала активно в редица икуменически прояви още от 20-те години на ХХ век.Тук следва да се отбележат имената на Софийския митрополит (по-късно екзарх Български) Стефан (1878-1957), Врачанския митрополит Паисий и особено на проф. протопрезвитер д-р Стефан проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965) - най-известният български икуменист. Те са участвали в работата на Световния съюз за международно приятелство чрез църквите, във Вяра и живот и във Вяра и църковно устройство.

На Третата асамблея на Световния съвет на църквите (ССЦ) в Индия през 1961 г. Българската православна църква беше приета за член на ССЦ. Тя вземаше активно участие в многостранната му дейност. В продължение на много години проф. д-р Тодор Събев беше заместник генерален секретар на ССЦ.

През последните години ситуацията се промени: във върховната църковна управа взеха надмощие антиикуменически настроени лица. В резултат на това се стигна до решение Българската православна църква да напусне ССЦ, което и стана през 1998 г. Времето ще покаже дали това решение е правилно.

Виж също: Православната читалня: Единство на Православието днес:  Икуменизъм

 

Не може да се отмине един доста печален факт в живота на Българската православна църква в най-ново време. В началото на 90-те години на века под политическо влияние някои митрополити прекъснаха каноническата си връзка със Светия Синод и създадоха нов Синод, ръкоположиха епископи и свещеници и изградиха своя администрация. Мотивът беше, че Българският патриарх Максим е неканонично избран. Стигна се до разкол, който днес макар и в позатихнала форма продължава. Това се отрази неблагоприятно на църковния живот и улесни инвазията на различни християнски и нехристиянски религиозни движения. Днес разколниците представляват около 2 % от духовенството и вярващите, а останалите над 83 % духовници и вярващи са в лоното на Майката Църква.

В последно време се създаде и старостилно движение във връзка с църковния календар, което допълнително затруднява мисията на Православната църква в България.

Православните християни са убедени, че в крайна сметка истината ще възтържествува.

 

Днес Българската православна църква има около 6 милиона членове в пределите на България, разделени в 11 епархии с около 2600 енории. Има и две задгранични епархии: Западно- и Средноевропейска с център Берлин и Американоавстралийска с център Ню Йорк.

Синодалното издателство издава вестник Църковен вестник и списание Духовна култура. Издава също религиозно-просветна и богослужебна литература. Отпечатва всяка година стенен и джобен календар.

Има две духовни семинарии - в София и в Пловдив, два богословски факултета - в София и Велико Търново и богословска катедра в Шумен. Семинариите и факултетите подготвят свещено- и църковнослужители. Факултетите подготвят още преподаватели за духовните училища, научни работници и учители по религия в средните училища, гдето този предмет е все още свободноизбираем. Православният богословски факултет във Велико Търново има три специалности: богословие, иконография и (в процес на доустройване) социална дейност.

За пръв път публикувано в Интернет от Българската православна община във Виена, Австрия.

 

Виж също:

 

Към съдържанието на Православната Читалня
Емайл


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com