Български новомъченици от комунистическия режим
Български новомъченици от комунистическия режим
"Помнете вашите наставници
и подражавайте на вярата им"
Св. ап. Павел
Виж също:
(1888-1948)
Пътят към Голгота
Неврокопският митрополит Борис (в света Вангел Симов Разумов) е
роден на 8 ноември 1888 г. - Димитровден, в с. Гявато (Битолско). Житейският му път по чуден начин е свързан с Божия угодник св.
вмчк Димитрий Солунски, особено почитан в родния му край. Пак на Димитровден, точно след 60 години, той се представя в Господа, обагрен с мъченическа кръв.
Още от малък бъдещият митрополит Борис проявява любов към Словото Божие и учението. Завършва трети клас в мъжката гимназия в Одрин през 1904 г. с отличие. През есента на 1903 г. баща му загива като четник в Илинденското въстание под войводството на Георги Сугарев.
През 1904 г. Вангел Разумов е в Цариград, в българската църква "Св. Стефан", където привлича вниманието на екзарх Йосиф. Той му отпуска стипендия за Цариградската духовна семинария, която завършва с отличие през 1910 г. На 10 юни в църквата "Св. Стефан" Неврокопският митрополит Иларион го посвещава в монашески, иподяконски и йеродяконски чин. През 1915 г. йеродякон Борис завършва Богословския факултет в Черновиц (Австрия) със степен "доктор по богословие".
На 25 ноември 1917 г. йеродякон Борис приема йеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим. Св. Синод му възлага мисията да обгрижва българската колония в Будапеща. От 1924 до 1926 г. оглавява културно-просветния отдел при Св. Синод и е предстоятел на храм "Св. Александър Невски".
В следващите пет години, до септември 1931 г., архимандрит Борис е ректор на Софийската духовна семинария. След това до 1935 г. вече като епископ Борис е главен секретар на Св. Синод. През 1932 г. е натоварен с историческата мисия по вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. Преговорите приключват успешно на 22 февруари 1945 г.
На 24 март 1935 г. епископ Борис е избран за митрополит на Неврокопска епархия. В престолния си град Неврокоп народът го посреща с "Добре дошъл, Вадико светий".
За кратък период от време митрополит Борис успява да извърши успешно строителство на над 20 храма.
Наричат го "съвестта на Българската църква" заради изключителната му ерудиция (владеел е свободно 13 езика) и непримиримата му борба срещу атеизма на комунистическата идеология. На 29 септември 1948 г. изпраща писмо - протест срещу безчинствата на комунистическата управа в Неврокопска епархия до Св. Синод. Навсякъде говори, че най-голямата трагедия ще дойде от Съветския съюз, разказва за сталинистките мерки срещу духовенството. Някои от хората не могат да повярват и му казват: "Как от Русия, та нали от там идваше мирото, от Русия идваха убежища, от Русия идваха богослужебните книги, от Русия идваше църковната утвар! Какво направиха с Русия?" А дядо Борис им отговаря: "Така е, но тежко на един народ, който е приел Христовите светини и не е могъл да ги опази. И ако този народ не се покае, тежко му на тоя народ!"
Поради тези му слова окръжният комитет на БКП го обявява за враг № 1 на народната власт. През 1948 г. във в. "Работническо дело" излиза статия срещу митрополит Борис, озаглавена "Един недостоен служител на Българската православна църква". Въпреки всичко той не прекратява борбата си за връщането на църковните имоти, за връщането на вероучението в училище и не спира преиздаването на брошурата си "Кризата в нашето училище", където основната теза е, че нашето училище обучава, но не възпитава.
През тези тежки дни на изпитание дейността на митрополит Борис се засилва все повече. Методий Симеонов, племенник, разказва как дядо Борис е спасил окаян алкохолик, решил да се самоубие. Спасил от самоубийство и бившия кмет на Горна Джумая, Панайот Тасев, който бил изгубил жена си и трите си деца...
Един ден митрополитът отива при близките си и казва: "Дойдох да се сбогувам, защото това ще бъде последното ни виждане. Снощи аз получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Аз отивам да осветя черквата "Св. Димитър" в село Коларово, но вероятно това ще бъде моят край."
На 8 ноември 1948 г. митрополит Борис служи празнична литургия в с. Коларово. Последната проповед, произнесена в деня на убийството му, е: "Да помним и да се готвим винаги за смъртта. Помни своя край и никога не ще съгрешиш!" След приключването й благославя празничната трапеза, но още преди да е вкусил от нея, дядо Борис е повикан от един низвергнат свещеник - Илия Стаменов от с. Хърсово, според всички свидетелства - доносник и шпионин на комунистите. Бил разпопен заради кражба на църковно имущество, но след помилване лично от цар Борис III отървава затвора. Искал от митрополита да му съдейства да си възвърне свещеническия сан, на което дядо Борис се възпротивил. Тогава този нов Юда най-хладнокръвно го застрелва пред очите на хиляден народ. Последните думи на митрополит Борис били: "Недей! Вършиш голям грях!"
Илия Стаменов е осъден на 7 години затвор, от които излежава 3 на лек режим, но свършва в лудницата, като непрекъснато повтаря: "Аз го убих, аз го убих..."
Последното от 76-те издадени стихотворения на митрополит Борис звучи като обобщение на целия му живот:
"Моята любов -
ангелски покров.
Моята надежда -
девствена одежда.
Моите мечти -
грейнали звезди.
Моите желания -
пламнали страдания.
Мойта ранна връст -
мъченически кръст.
Моят път в живота -
пътят към Голгота."
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 10 за 2003 година
Архим. Борис (Разумов)
Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. То обръща изключително внимание на ума и пренебрегва съвършено душата. То дава само познания и не отглежда почти никакви добродетели. То развива само способностите на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък и сподавя топлото жизнено чувство. То взима само главата на ученика, тъпче я със сухи и мъртви познания, създава обикновено в нея един хаос от истини и заблуждения, и най-често вместо да просвети ума, то го покрива с мрак. Не рядко то използва главата на ученика, за да влее през нея като през съсъд отрова в неговата душа. По тоя начин нашето училище, като обръща внимание само върху една способност на човешката природа - върху ума, осакатява вътрешно детето и води младежта към вътрешно израждане. По тоя начин то нарушава целостта и хармонията в човешката природа и разрушава нейната същност. По тоя начин то нерядко създава умствени изроди и морални чудовища. По тоя начин нашето училище разрушава също основния принцип и унищожава крайната цел на всяко образование и всяко възпитание: създаване цялостна и хармонична, благородна и завършена личност.
Това едностранчиво интелектуализиране на нашето училище се дължи на тежката заблуда, че умствените способности са най-важното нещо, че умът е всичко в човека. Умът, обаче, е само една от способностите на човешката природа. Той не е същината на човека. Величието и същината на човека лежи другаде: лежи в божествената красота на неговата човечност и във величието на неговия богоподобен и безсмъртен дух.
Нашето училище не само се занимава изключително с ума и игнорира душата на детето, но върши нещо много по-страшно: то въобще отрича душата! Това е вторият смъртоносен недъг в нашето училище. За нашето училище е съвсем чуждо най-великото - вечното в човека: неговата душа. То презира тая божествена същност в човека. То признава само материята, само плътта и отрича душата. То се стреми да заличи съществената разлика между човека и животното и гледа да внуши на нашите младежи, че техните прадеди са били човекоподобни животни и че те са от животински произход. При такива внушения ясно е, какъв мироглед ще могат да си образуват тези младежи и какви заключения ще си направят те за себе си и за своя живот. Щом по същина и произход те са съвсем близо до животните, няма защо те да стоят и по живот далеч от тях.
Нашето училище, което външно се развива правилно и расте нормално, тъй както расте едно здраво животно без душа, вътрешно, в своята същина, е бездушно и мъртво. То е без положителен творчески дух, без идеализъм и въодушевление, без високи добродетели и благородни пориви, без далечни идеали и възвишени цели. Нашето училище е материалистично.
Нашето училище обаче отрича не само човешката душа: то отрича и вечния, абсолютния дух, от който човешката душа е само дихание. Нашето училище отрича Бога. В нашето училище открито се говори по всякакви начини против Бога и против всичко божествено в човека и природата. Но и да не става това, щом в училището не се говори за Бога, щом Бог е изгонен от него, значи: то е без Бог, значи: то е безбожно. Щом Бог не се утвърждава в училището, значи Той се отрича. Щом ние престанем да говорим в училището за Бога и душата, със самото си мълчание ние проповядваме безбожие и бездушие. Не може да има безразлично отнасяне. Всъщност, индиферентизмът е вече отрицание. В душата и съвестта на човека не може да има напълно безразлично състояние: човек или ще утвърждава, или ще отрича. А в нашето училище не само, че не се утвърждава, но и открито се отрича Бог. А щом се отрича Бог, отрича се и се руши всичко божествено и велико в човека и живота, отрича се и се руши човекът и животът в неговата същина. Нашето училище е атеистично.
Щом атеизмът и материализмът проникнаха в нашето училище, те започнаха да вършат опустошения във всички посоки. Те са тъмни сили, които рушат всичко положително и ценно, всичко възвишено и светло. Атеизмът е демонично явление, а материализмът - проява на животинщината в човека. И единият, и другият, доведени до последна консеквентност, означават край на всяка човечност и всяка култура. Атеизмът отрича Бога и всичко божествено в живота и човека, а материализмът отрича човека и всичко възвишено в него. Атеизмът означава победа и тържество на демоничното начало, а материализмът - победа и тържество на животинското начало в човека и живота. Атеизмът иска да демонизира човека, а материализмът се стреми да го превърне в животно. И единият, и другият, които имат еднаква същина, преследват една и съща крайна цел: разрушението на човешкия образ в човека, унищожението на човека в човека! И в нашето училище, където материализмът и атеизмът се ширят свободно, тези разрушителни сили преследват същата крайна цел и дават същите гибелни резултати. Нашето училище, което отрече Бога и душата, неминуемо трябваше да отрече и човека, който е немислим без душата и божественото начало в нея. То не познава и не признава човека. В детето то вижда и признава само ученика и не се интересува от човека в него. За нашето училище е непонятна най-великата цел на всяко образование, на всяко възпитание, на всяка култура и на всяко съществуване: съвършеният човек. Нашето училище биде обезчовечено.
Материализмът и атеизмът, от които се породиха почти всички злини в нашето училище, се проявяват и вършат своето разрушително дело сред обществото в определени форми. Формата на материализма е социализмът, на атеизма - анархокомунизмът. Корените на социализма се крият в материализма, а корените на анархокомунизма в атеизма. Последната основа на социализма е материализмът, неговата единствена цел - материалността. Единственият извор на анархокомунизма е атеизмът, неговата крайна цел - демонизмът.
Социализмът и анархокомунизмът, между които няма съществена разлика, тъй както няма съществена разлика между материализма и атеизма, отричат в действителност онова, което само привидно утвърждават. Социализмът отрича социалността и руши обществото, анархокомунизмът отрича човещината и разрушава личността. Социализмът е напълно антисоциално движение, анархокомунизмът - напълно античовешко явление.
Материализмът и атеизмът и техните рожби: социализмът и анархокомунизмът, които в нашето училище нараснаха до чудовищни размери и взеха образа на страхотни чудовища, разрушиха в душата на нашата младеж почти всички възвишени идеи и всички велики ценности. Те разрушиха религиозно-нравствената идея или идеята за Бога, разрушиха също социално-човешката и национално-държавната идея.
След като внесоха в нашето училище духа на отрицанието и разложението, те прогониха оттам и националния дух и се опитаха да заменят тоя дух с духа на интернационализма и безотечествеността. По едно време нашето училище беше стигнало до там, че в него само българският език напомняше, че то е българско. Нашето училище беше станало безотечествено.
Църковен вестник, брой 10 за 2003 година
Митрополит Борис родился 8 ноября 1888 г., в 1910 г. принял постриг, в 1917 г. посвящен в иеромонахи, в 1926 г. стал ректором Софийской духовной семинарии. С 1932 г. он возглавлял комиссию по восстановлению канонического общения с Константинопольской патриархией, в 1945 г. долгожданное примирение произошло. На Неврокопскую кафедру митр. Борис был избран в 1935 г., на которой он пробыл 13 лет до своей кончины, за это время он построил 20 храмов.
8 ноября 1948 г. болгарский митрополит Неврокопски Борис (Разумов) служил литургию в с. Коларово, в своей проповеди он сказал: “Да помним и да готовимся к смерти. Помни свой смертный час и никогда не согрешишь”. После службы к нему подошел лишенный сана священник Илия Стаменов, и на глазах у всех застрелил его в упор. Последние слова святителя были: “Не делай этого, совершишь большой грех!”. Стаменов был известен в округе как осведомитель.
За месяц до своей мученической кончины митр. Борис написал письмо в Св. Синод Болгарской Церкви, в котором жаловался на произвол коммунистов в его епархии. Коммунистическим правительством он был объявлен “враг №1″, против него была поднята клеветническая компания в прессе, так в газете “Работническо дело” статья была озаглавлена “Един недостоен служител на Българската православна църква”. (Български новомъченици от комунистическия режим).
Монах Вениамин
Летопись Церковных событий
На 28 ноември 1891 година в дупнишкото село Бобошево в дома на Васил Наков Атанасов и Екатерина Рамкова се ражда Никола Васев Наков. Освен него в семейството има още 5 деца - двама сина и три дъщери. Майката на Никола, Екатерина, произхожда от виден род в Бобошево, а баща му, Васил, е лидер на Прогресивно-либералната партия в Дупнишка околия.
Като произхождащ от богато търговско семейство Никола Наков получава много добро образование. Своето начално образование завършва в родното си село, а прогимназиално в град Дупница. След това отива да учи в град София, където завършва Първа софийска мъжка гимназия. През 1912 г. заминава да следва в Търговската академия в град Анверс, Белгия, но поради избухването на Балканската война се завръща обратно. Следващата 1913 г. заминава да продължи образованието си в град Лиеж, Белгия, където постъпва в търговския отдел на Правния факултет. След първата учебна година е мобилизиран в ШЗО - София и участва в Първата световна война, като достига до военен чин поручик.
Уволнявайки се, Никола Наков започва да се занимава с търговия. Първоначално тъгува на едро и дребно с вина местно производство. За целта създава склад в село Бобошево. По това време се свързва със софийското акционерно дружество "Наслада", което се занимава с търговия и производство на спиртни напитки. Става негов представител за Дупница и околността, но скоро то е обявено в несъстоятелност.
През 1923 г. започва търговия с тютюн, като закупчик към холандското дружество "Холтаб" със седалище в Пловдив.
Веднага след Първата световна война през 1919 г. сключва брак с Радка Василева Доскова, учителка в София. На 10 май 1920 г. в София се ражда единственият им син - Васил Николов Наков, който впоследствие завършва Втора софийска мъжка гимназия и военно училище. През лятото на 1942 г. загива при експлозия по време на военно учение.
С политическа дейност Никола Наков се занимава от 1920 г., когато става член на Прогресивно-либералната партия и на следващата 1921 г. става председател на местното й бюро в село Бобошево. През 1922 г. се обединяват Прогресивно-либералната и народната партия и е избран за член на околийското бюро на Народно-либералната партия в град Дупница. След влизането на народно-либералната партия през 1923 г. в Демократическия сговор членува и в него, а след разцепването му през 1926 г. е привърженик на цанковисткото крило на сговора.
На 27 август 1927 година умира неговата съпруга Радка Доскова. Тази загуба му се отразява много тежко и престава да се занимава с търговия на тютюн, но продължава да помага в търговията на баджанака си Ф. Рикарди.
През 1934г. постъпва като послушник в Рилския манастир и е приет да следва в Богословския факултет при СУ "Св. Кл. Охридски". Завършва богословие през 1937 г. и на 13.03.1938 г. е постриган за монах в Рилския манастир с името Калистрат. Следващата година на 13 юли е ръкоположен за йеродякон, а на 14 юли - за йеромонах. През месец юли 1943 г. е въведен в архимандритско достойнство. Назначен е за главен иконом на манастира още през 1939 г. и на този пост остава до 20 ноември 1944 г., когато е избран за игумен на Рилския манастир.
Като игумен архимандрит Калистрат се справя отлично и според някои негови съвременници може дори да се смята за един от най-достойните игумени на Рилската света обител. Безспорно за това много му помага неговото добро и всестранно образование - право, икономика, българска и славянска филология, богословие. Перфектното владеене на два западни езика, френски и италиански, му дава възможност да поддържа връзка с много хора в чужбина, откъдето внася и оборудване за манастирските предприятия. По негово време е построен голям тютюнев склад в град Дупница - "Метоха"; извършена е комасация на манастирските земи; изграден е модерен птичарник в метоха "Пчелино"; построен и оборудван е гатерът "Вели лак"; изградена е химическата фабрика "Горхим"; построен е път в района на Рилския манастир; извършват се големи ремонти в манастира.Тогава се създават потребителската кооперация "Св. Иван Рилски" и кооперация за издаването на книги; изгражда се електрическа мелница; построяват се на местата на стария манастирски дърварник и обори две големи здания с много стаи, в които поклонниците на манастира отсядат безплатно, и др. Освен тези стопански мероприятия архимандрит Калистрат прави планове и за построяването на: карбитна фабрика; фабрика за добиване на мед от залежи на медна руда, намиращи се в землището на манастира; фабрика за производство на изкуствен каучук; на няколко електрически инсталации по линията от Рибните езера до Кулата и др.
Не само в материално и стопанско направление се издига Рилският манастир по време на управлението му от архимандрит Калистрат, но и в духовно и нравствено отношение. Монасите под негово ръководство водят един много строг аскетичен живот. За голяма част от тях протойерей Евстати Янков от град Чепеларе (наречен българския отец Йоан Кронщатски) свидетелства, че притежават дар прозорливост, какъвто притежава и самият отец Калистрат. До днес по-възрастните жители на град Чепеларе, където от 1938 до 1948 г. архимандрит Калистрат често гостува, си спомнят за него като за "монаха, който можел да чете мисли и никой не можел да го излъже за нищо". В манастира често гостуват митрополит Борис Неврокопски, епископ Партений Левкийски и самият екзарх Стефан. Прочуто е гостоприемството на рилския игумен и монасите по това време към всички поклонници. Всеки може да остане в манастира безплатно, колкото желае, а на големи празници се приготвят огромни количества храна за дошлите богомолци. Самият архимандрит Калистрат лично се грижи и проверява дали всички са настанени добре доволни ли са от всичко и нямат ли нужда от нещо. Винаги посреща всекиго радостен, с бащинска загриженост, нежност, гальовност и все ще каже по някоя хубава дума. Семинаристите и студентите богослови посреща в манастира като свои деца, с характерната за него доброта и контактност. Винаги много внимателен и отзивчив към младите богослови, срещайки ги, все ще попита дали не им липсва нещо, чувстват ли се удобно, където са настанени и всячески ще се опита да им помогне да навлязат в духовния живот на светата обител. Архимандрит Калистрат е достъпен винаги и за всички. Независимо къде се намира и по кое време на денонощието, човек винаги може да поговори с него, срещайки най-учтив и любезен прием. Не отминава никого: ни орач, ни копач, ни учител, ни дете. Все ще се спре да попита как е, а ако някой има някакво затруднение, ще потърси начин да му помогне, особено пък ако са от Бобошево. Когато си отиде в родното село, минавайки по улицата, децата се редят да му целуват ръка, а той ги погалва по главите и им се радва.
Особени грижи рилският игумен полага за бедните хора. Една жена от Бобошево разказва: "Ние нямахме нищо в къщи, бяхме страшно бедни. Баща ми се беше отчаял, защото бяхме четири деца. Сеехме тютюн на изполица. Отивахме при по-богатите и наемахме от тях земя, а после те ни вземаха половината от произведената реколта. Като научи архимандрит Калистрат, лично ни даде една нива от 6 декара, с много хубава почва, та да сеем там тютюн, а на него колкото му дадем. Благодарение на помощта му успяхме да спечелим достатъчно средства, за да се обзаведем и да преживяваме като всички останали хора. Винаги ще помня тази му постъпка и навсякъде ще я разказвам, а него никога няма да забравя." През летните месеци се опитва да намира сезонна работа в Рилския манастир или предприятията му за хората, които нямат как да преживеят поради бедността си. Полага много грижи и за Русенския манастир в. Димитър", край Бобошево.
След смъртта на цар Борис ІІІ на 28 август 1943 г. и полагането на саркофага му в Рилския манастир архимандрит Калистрат установява тесни връзки с царица Йоанна и княз Кирил. При идването им в манастира ги посреща сърдечно и извършва панихидите над гроба на царя с особено усърдие.
Новата "народна власт", установена в България след 9 семтември 1944 г., не одобрява дейността на архимандрит Калистрат. Тя не може да остави безнаказани: противопоставянето му на премахването на гробницата и изваждането от нея на тялото на цар Борис ІІІ; неговото открито изобличаване на несправедливо издадените смъртни присъди от Народния съд; публичното му обявяване против национализацията на манастирските имоти, казвайки, че национализацията е беззаконие и грабеж; и много др.
На 29 юли 1948 година архимандрит Калистрат Наков е арестуван и закаран в Софийския централен затвор, където е подложен в продължение на 6 месеца на известната съветска система за непрекъснат арест и глад. Софийският областен съд с председател Р. Дончев на 29 юни 1949 г. го осъжда да изтърпи 10 години строг тъмничен затвор, да заплати 350 000 лева и го лишава от граждански права за срок от 15 години. През 1951 г. е изпратен да излежи присъдата си в Шуменския окръжен затвор, но през 1952 г. е помилван от президиума на Народното събрание и е изпратен на заточение в Бачковския манастир.
Въпреки огромните трудности от страна на властта, в Бачковския манастир успява да развие богата дейност. Отец Калистрат се явява като Божи пратеник за осиротелите, след мъченическата смърт на протойерей Евстати Янков, чепеларски християни. Те, а и много други религиозни хора от страната - монаси, монахини, богослови, семинаристи, обикновени миряни, бивши затворници и много др., непрестанно го посещават и беседват с него. Едни утешава, други изцерява с молитвите си (дори някои болни от рак), трети наставлява по пътя на духовния живот. Отново се опитва да подпомага бедни и нуждаещи се с оскъдните си средства. На всички прави силно впечатление огромното му смирение и в същото време неговото трезво преценяване на действителността, изобличавайки без страх виновните за трагичното положение на Православната църква по това време. За прекараното време в затвора почти не говори, само понякога казва: "Това, което съм го направил, съм го направил съвсем съзнателно, предугаждайки онзи трънлив път към мойта лична голгота, към която тръгвам."
В началото на 1959 г. се разболява от пневмония. Боледува кратко и на 23 януари, след изповед и приемане на свето причастие, праведната душа на архимандрит Калистрат отлита в небесните селения, където няма никаква болка и печал. В една своя беседа отец Калистрат казва: "Нашият живот и нашият свят могат да бъдат оприличени на една тъмна и мрачна пещера, в която от нийде не влиза светлина. Но въпреки това в тази тъмна пещера Бог е оставил един процеп, през който се просмуква съвсем тънък лъч слънчева светлина. Малцина са хората, които имат щастието да видят този лъч светлина. Но когато те веднъж го зърнат, изпитват такава силна радост, такава силна утеха, че решават да пожертват целия си живот, но да напуснат тази мрачна пещера и да отидат там, откъдето идва този лъч светлина." Явно и архимандрит Калистрат Наков е един от тези Божии угодници, успяващи да зърнат тънкия лъч духовна светлина, идващ от Царството небесно и каращ ги да пожертват всичко, за да могат един ден да пребъдват с Бога.
Църковен вестник, брой 23 за 2002 година
През 1910 г. в дома на софийския свещеник Константин Попниколов и презвитера Николица се ражда синът им - Донко Попконстантинов. В многолюдното семейство, състоящо се от петима братя и две сестри, цари патриархална атмосфера. Свещеник Константин и неговата съпруга дават отлично възпитание и образование на децата си. Макар, че по това време хората с висше образование в България са твърде малко, техните деца получават не само висше образование, но и четирима от синовете им завършват в чужбина по още един или два факултета. Но единствен, от синовете на отец Константин, Донко има влечение към духовното поприще.
Първоначалното и прогимназиалното си образование Донко Попконстантинов завършва в София. През 1924 г. постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва през 1930 г. и се записва в Богословския факултет при СУ "Св. Климент Охридски". Тук учи една година и след като си взема всички полагащи се изпити, през юни 1931 г. заминава като степендиант да следва в Кишиневския богословски факултет. След тригодишен упорит труд завършва богословие в Кишинев през 1934 г. с титлата: "Лисансие по богословие". От Кишинев с препоръката на Софийския митрополит Стефан, по-късно Български екзарх, кандидатства за стипендия в Рим, където желае да постъпи в Източен институт. За италианската столица заминава през 1934 г., известявайки семейството си, че получава стипендия за следващите три години. Поради огромното си желание да се образова, колкото може по-всестранно, в Рим записва едновременно с Папския източен институт и Философския факултет при Римския държавен университет. На 27 юни 1937 г., след като защитава докторат, е обявен за доктор по философия на Римския държавен университет. Същата година, по препоръка на Софийския митрополит Стефан, заминава на три пъти по за три месеца в Англия, където взема участие в провеждащата се англикано-православна конференция в Лондон.
Завръщайки се в София, през октомври 1937 г. е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Като преподавател в семинарията се отличава със своята ерудиция и висока култура, а като възпитател - с голямата си строгост относно спазването на семинарския ред. След дълго и сериозно себеизпитване, вътрешно вглъбяване и запознаване с плодовете на православната аскеза решава да приеме монашество. На 4 декември 1937 г. е постриган за монах и ръкоположен за йеродякон от Софийския митрополит Стефан. Под мантия е воден от тогавашния протосингел на Софийската митрополия архимандрит Филарет, по-късно епископ и Ловчански митрополит. При пострижението си д-р Донко Попконстантинов приема името Ириней. На следващата 1938 г., по случай обновлението на храма "Св. Йоан Рилски" при Софийската духовна семинария, йеродякон Ириней е ръкоположен в йеромонашески сан. Монашеските си обети и задължения изпълнява с огромно желание и лекота, както сам споделя радостен с близките си: "Хвърча, хвърча, че съм монах!"
През 1941 г., след като тогавашният протосингел на Софийска митрополия архимандрит Стефан, по-късно Търновки митрополит Софроний, е изпратен да управлява Скопско-Велешка епархия, на 1 август йеромонах Ириней е назначен от Софийския митрополит Стефан за протосингел на Софийска митрополия. Наскоро след това е въведен и в архимандритско достойнство. Ставайки софийски протосингел, архимандрит Ириней има широко поле за изява. Като високообразован и силно религиозен човек той съзнава надвисналата опасност от страна на комунизма и затова посвещава голяма част от времето си на идеологическата борба с него. През 1941 г. превежда от румънски език книгата"Християнство и комунизъм" на свещеник Валерий Йордакеску, професор по богословие в Яшкия университет, в която авторът напълно разгромява комунистическата идеология. Освен преведената от него книга и темите на статиите и публикациите му, писани от него през този период, свидетелстват за една сериозна идеологическа борба, която води с комунизма, и то не само с комунизма в България, а с комунизма като културно, политическо и философско учение и явление, като дух, който в средата на ХХ в. е на път да залее цяла Европа. Като добър проповедник му се предоставя възможност често да проповядва в столичните църкви. В проповедите си винаги рязко осъжда атеизма и особено марксическия атеизъм и материализъм. Рядко има негова проповед, в която да не засегне въпроса за комунистическото безбожие.
През периода 1941-44 г. освен протосингел на Софийската митрополия, е и председател на Софийския епархийски духовен съд, който единствен по това време, има правомощия да разглежда бракоразводни дела и други религиозни нарушения в Софийската епархия.
На 9 септември 1944 г. в България се установява богоборческата власт на Комунистическата партия. Още в първите дни след установяването на новата власт брат му Борис случайно дочува мълвата, че е арестуван. Намира го в неговата канцелария в Митрополията и му предава какво се говори, съветвайки го да се укрие някъде до отминаване на опасността. Архимандрит Ириней успокоява брат си, че няма за какво да се крие, тъй като неговата съвест е чиста и нищо лошо не прави нито сега, нито преди, а и не вярва, че комунистическите издевателства ще засегнат Българската православна църква.
На 20 септември 1944 г. обаче съвсем изненадващо на бюрото му е оставена бележка. Текстът гласи: "До Н. В... Съгласно заповедта Ни от 20 того съобщаваме Ви, че Ви освобождаваме от длъжността Протосингел при Светата ни Митрополия, считано от 20.09.1994 г." Подписана е от Софийския митрополит Стефан.
Три дни по-късно отец Ириней изчезва безследно и повече никой не го вижда. Напразни са усилията на неговия баща свещеник Константин Попниколов, роднините и познатите му да го открият или да научат нещо за него. Дълго време след изчезването на архимандрит Ириней представителите на властта отказват да признаят дали е убит, изчезнал или жив... Накрая издават смъртен акт на семейството му, което извършва символично погребение в семейната им гробница в София.
Различни и многообразни са версиите относно изчезването на отец Ириней. От обвиняващи Софийския митрополит Стефан в предателство спрямо него до приемащи оставената бележка от митрополит Стефан за опит да предупреди протосингела си, да му даде знак да напусне страната, града или да се укрие някъде. Множество са и съществуващите версии за това как е убит архимандрит Ириней. Единственият документ, доказващ неговата смърт и разкриващ истината за убийството му, макар и много бегло, е досието на неговия брат Никифор, където на няколко места се споменава, че има брат духовник, ликвидиран след 9 септември 1944 година.
Много интересно е това, че след една публикация за отец Ириней, в средата на 90-те години, при един от племенниците му идва около 60-70-годишен човек от Пернишко и развълнуван разказва как е видял убийството на човека от снимката, приложена към статията във вестника. Като дете, пасейки овцете на един рид, вижда как идва кола и от нея изкарват един духовник в синорите, същият като този на публикуваната снимка. След като го изблъскват от колата, започват са се гаврят с него, блъскат го, дърпат му брадата и накрая го блъсват в земята. Той пада на колене, като ръцете му са вързани отзад, заливат го с бензин и го подпалват. Но когато племенникът на архимандрит Ириней започва да разпитва непознатия за подробности, относно външния вид на изгорения свещеник, човекът, след като описва един типичен за всеки духовник външен образ, заявява, че виденият от него свещеник много приличал на отец Ириней, но все пак не е абсолютно категоричен.
Независимо обаче, от множеството различни и дори противоречиви версии относно изчезването и смъртта на архимандрит д-р Ириней Попконстантинов, едно е напълно ясно - че е убит без съд и присъда, единствено заради неговата християнска вяра и борбата му с безбожната идеология на комунизма.
Стефан Илчевски
Църковен вестник, брой 23 за 2002 година
Подвигът на Борис (Енвер) и Серафим (Ешреф) Хакъеви, пострадали за Христа през 1913 г.
Тези новомъченици се родили в българомохамеданското семейство Хакъеви в гр. Даръдере (дн. Златоград, Смолянска област). Къщата им се намирала в махалата "Голяма река" до църквата "Св. Георги". Най-големият от тримата братя Хакъеви, Енвер, се родил около 1870 г. От малък се проявил като буден и ученолюбив. В спомените на съвременниците си е останал като "висококултурен и образован българин", "надарен с богат ум и голямо сърце", запасен офицер, търговец, адвокат и виден общественик с голямо влияние". Завършил турския правен факултет в Солун, завърнал се в Даръдере с юридическо образование. През 1902 г. бил назначен за секретар на общината и още в първите месеци след заемането на този пост проявил своя патриотизъм.
През с. г. в града бил създаден революционен комитет с председател свещ. Ангел Инджов и секретар учителката Евгения Пачилова. Комитетът събирал средства, закупувал оръжие и усилено се готвел за предстоящото Илинденско-Преображенско въстание. Тази дейност обаче била разкрита от турците. Енвер Хакъев тайно се срещнал с членове на комитета и предупредил секретарката Пачилова за грозящата ги опасност. Благодарение на това тя успяла да изгори комитетския архив, но членовете на комитета били заловени и заточени в Мала Азия.
Синът на Енвер Хакъев, Иван Родопски, си спомня за него: "След Хюриета 1908 г. той бе кмет на Златоград, длъжност, която изпълняваше чак до идването на българските войски през 1912 г. Адвокат по професия, той познаваше много добре законите в тогавашна Турция и пред него се откриваше голяма перспектива за издигане до върховете на властващата турска йерархия. Но него не го блазнеха високи длъжности."
През време на кметуването на Енвер, в сем. Хакъеви се случват две знаменателни събития, за които той разказва на 26 януари 1913 г. пред прот. Ной Ангелов. Най-малкият брат Ешреф "боледувал и всяка надежда за оздравяване била загубена. Обаче, една страшна изненада... сред нощ ги смутила. Болният Ешреф завикал: "Аз оздравях и вече не съм Ешреф, а Серафим! След три години България ще дойде и всички ахряни-помаци ще се кръстят!... Съмна се... Серафим излиза вън и говори същото. Закарали го в управлението, заплашвали го, но нищо не било в състояние да го принуди да измени името Серафим, защото човек му се явил и му казал, че ще бъде здрав, ако си промени името от Ешреф на Серафим. И от шест години болен, моментално станал здрав и читав и тъкмо след три години, както било казано на Серафим, България... дойде" (има се предвид освобождението на Златоградския край от турско робство през ноември 1912 г. през Балканската война).
Другата случка става със самия Енвер през 1912 г. "При къщата му имало старо черковище "Св. Георги". Християните пожелали да построят там храм. Енвер не само не се противил, но изходатайствал ферман - разрешение. Това създало едно подозрение спрямо него и влиянието му пред властите намаляло. Когато черквата била построена, трябвало да се построи камбанария. Тогава Енвер, за да си възвърне влиянието пред властите, се обявил против построяването на камбанарията.
Една вечер той отишъл на гости у свои сродници. На връщане пред него изтропва бял кон с ездач, с неописуема красота, който извикал: "Ти ли си, който се противопоставяш за съграждане на камбанарията?" И още му казал: "Ако искаш да не умреш още тази нощ, отиди и събуди хаджи Костадина, настоятеля на черквата, и още утре да почнат строежа на камбанарията." На мига конят и ездачът изчезнали. Енвер изпълнил заповедта и от себе си дал на хаджи Костадин десет лири за камбанарията."
През 1912 г. турците ясно виждали, че войната с България е неизбежна. Нашият народ не е можел да се примири с решенията на Берлинския конгрес, върнали робството в много от току-що освободените български земи и с голям ентусиазъм се готвел да воюва за своето национално обединение. Турските власти обявили обща мобилизация, която не подминала и Енвер Хакъев. Като запасен офицер той бил мобилизиран в Ксанти. През това време изпратените на служба в Кърджали златоградски българомохамедани, начело с офицера Хасан Анджеров се вдигнали на бунт срещу командващия ги Явер паша и заявили: "Ние срещу своя народ няма да отиваме, няма да се стреляме и няма да се бием!" По-нататъшните им действия принудили Явер паша да се изтегли с войските си в Гюмюрджина. Там той "наредил временно градско управление от първенците под председателството на отец Митанов. Дал им наставления добре да посрещнат българските войски... и предал на отец Митанов ключовете на три военни склада с поръка да ги предаде на българските военни власти". Накрая добавил: "Надявах се, че моите войници ще се бият най-добре, а излезе един помак от Даръдере, който вдигна оръжие срещу мене и изрече, че не иска да се бие срещу народа си." Войниците от частта на Анджеров, мобилизирани от Дъръдере, Ерма река и др. селища се връщат в родните си места, дочакват идването на българската армия и се предават заедно с оръжието си. Научавайки за освобождението на Даръдере, Енвер Хакъев също се връща от Ксанти, за да осъществи една идея, отдавна зрееща в съзнанието на родопските българомохамедани.
Като по-образован, Енвер знаел историята и казвал: "Аз ще покръстя целия помаклък." Само четири дни след освобождението на Даръдере, той подал до временно дошлия в града свещ. Пантелей Кузмов от с. Соколовци молба да бъде покръстен заедно със семейството си. Последвали го брат му Серафим (Ешреф) и Хасан Анджеров. Агитирайки се помежду си, молби подали общо тридесет и осем семейства българомохамедани. Изненадан от спонтанното им искане, свещеникът изпратил техните заявления до митрополията в Пловдив и до Св. Синод в София. "Беше минало доста време, може би месец-два от подаването на първите молби, но отговор бе получен към средата на декември 1912 г. Бе наредено на свещеника да подготви желаещите да се покръстят, да ги научи на молитви, да минат през оглашение и пр., според както изисква Великият требник. Тогава поп Пантелей беше сменен... а в Даръдере бе дошъл за свещеник о. Никола Янев от Момчиловци. Той трябваше да извърши кръщението. Сам той не знаеше какво съдържа Великият требник, нито бе виждал такава книга, затова се бе двоумил как да постъпи. Отговор не бе съобщил на просителите, за да не ги разочарова, но го съобщил на църковните настоятели. Настроението между българомохамеданите за покръщаване... било повишено, затова настоятелите решили да пристъпят към него без Великия требник и формалностите по оглашението..."
"Между българомохамеданите се бе подела агитация да се покръстят. Всички те си намерили кръстници и в уречения ден се явиха в църквата. По този случай църквата се напълни с хора не само вътре, но и отвън. Попът бе само един. Присъстваха много и от нас войниците. Аз даже и пях в църквата. Кандидатите за покръстване се събраха в артиката (предната половина на църквата), където ние пеехме "Достойно ест" и "Благословен грядий". Всичко бяха деветнадесет души, първата партида, защото последваха и други партиди. Всички се облякоха в бели платнени роби, мъжете по-къси, а жените - дълги до пети. Така ги въведохме в черквата. Там имаше казан с вода. Кръщаването стана с поръсване с вода, подрязване косите и миросване. Първо минаваха мъжете, след това жените и накрай децата. Това беше покръстването. С това то почна в Даръдере, откъдето се разпространи навсякъде из Родопите. Като свърши тази първа кръщавка в Даръдере, всички почнаха да им честитят. Най-напред попът им каза: "Хайде честито сега! Да сте живи и здрави, да живеете в нашата вяра!" Подобни пожелания казваха и другите, на което новопокръстените се радваха и благодаряха. От черквата всички бяха заведени в домовете на кръстниците. Там се бяха гощавали и радвали взаимно на новото родство през целия ден..."
В доклад на асеновградския архиерейски наместник до Пловдивския митрополит Максим от 31 декември 1912 г. се казва:
"Началото на християнизирането е турено от него (свещ. Пантелей Кузмов от Соколовци) в Даръдере. Там покръстил най-първо един запасен турски офицер, бивш адвокат, с цялото му семейство. След него се покръстил един дервиш и друго семейство, всичко на брой осемнадесет души... Според положителни сведения, след него са приели светото кръщение още петнадесет семейства."
В първата група новопокръстени били Енвер Хакъев и средният му брат, както и Хасан Анджеров. Енвер получил името Борис, а кръстник му станал Петър Жерафов. Хасан Анджеров станал Аспарух, а негов кръстник бил църковният настоятел хаджи Костадин.
"Това необикновено за тоя край събитие възпламенило не само градеца Даръдере, но и целите Източни Родопи - от Мадан до Гюмюрджина, постоянни делегации от будното помашко население зачестили до окръжния управител с неизменна молба да искат свещеници за кръщене."
С писмо от 20 декември 1912 г. секретарят на Св. Синод Ст. Костов уведомява министър-председателя Ив. Ев. Гешов, че в района вече са се покръстили тридесет и три българомохамедански села. От края на 1912 г. до лятото на 1913 г. се покръстват около 200 000 българомохамедани от Родопите, Западна Тракия и Македония, включително и всички селища около Златоград и Гюмюрджина. Мисията, изпратена с тази цел от Св. Синод, пристигнала в Даръдере вечерта на 24 януари 1913 г. и останала там до 27 януари. На 26 януари включилият се в нея свещ. Ной Ангелов се запознал с Борис Хакъев и Аспарух Анджеров и разговарял с тях. На въпроса защо са пожелали да се покръстят, Аспарух отговорил: "Ние сме българи късметлии, че в наши времена става това... и защото нашите бащи са ни говорили как са дошли турците, как са ни отнели вярата, черквите обърнали в джамии, а манастирите разрушили."
Борис Хакъев казал: "Нашите бащи и деди са ни предавали, че ние сме българи, с нож са ни отнемали вярата и че ще дойде време наново да станем българи. Сега е дошло това време."
Голямото желание на българомохамеданите да се покръстят и радостта, с която посрещали изпратените при тях свещеници, са обясними. Те винаги са били смятани от турците за "гяури" и "второкачествени" мюсюлмани. През цялата им история османските, а след това и българските власти, заинтересовани от подкрепата на Турция по време на Първата световна война, са поддържали сред тях неграмотността и винаги други са говорели от тяхно име. Въпросът за доброволното покръстване на българомохамеданите и българските и турски зверства, довели до повторното им ислямизиране, е твърде сериозен и като предмет на множество спекулации, затова заслужава да бъде изследван подробно. Тук ще се спрем само на подвига на братята Хакъеви и някои други новомъченици и изповедници, пострадали тогава.
В средата на юли 1913 г., докато българските войски се бият в Македония, турски башибозуци нахлуват в освободените земи и подлагат православните българи на масово изтребление. Особено жестока е разправата с новопокръстените българомохамедани, които отказват да се върнат отново към исляма. В с. Арда 20-30 башибозуци образували наказателен отряд за издирване на новопокръстени. Заловили 85-годишния Христо Колюски и "зверски го убили, като го намушкали с щиковете си, за да се накървавят всички, след което го доубили и заровили". Отвлекли една жена на име Стана, "покръстена и ревностна нова българка християнка", жена на Махмуд хаджи Шкодров и въпреки защитата на мъжа й и молбите на близките й, я убили по същия начин в един вир край селото, защото отказала да се потурчи. Башибозуците заловили 90-годишните Христо Вълковски и Ташо Семерджиев. Започнали да измъчват Христо, но тогава един от местните първенци съобщил за това на техния командир, майор Керим Ахмед, който веднага прекратил разправата с двамата старци.
В с. Смилян бил заклан един българомохамеданин за това, че не искал да се откаже от православието и името Христо. В Даръдере бил докаран новопокръстеният с християнско име Стою хаджи Мехмед от с. Саръ-къс (дн. Жълтуша), където бил жестоко бит. От Даръдере го закарали в Гюмюрджина, а оттам в Кърджали, където го обесили. Само превземането на Кърджали от българската армия попречило да бъде обесен и друг изповедник на вярата - дядо Дамян от Даръдере. За тях свещ. Ной Ангелов казва, че те "макар и живи, но понеже с готовност понасяха и бяха готови да умрат за Христа и придобият Христа и живот небесен, те са в избраните при величието и славата Христови, която благоволи Бог три пъти да им открие, затова облажавам народните мъченици".
Отец Ной описва също и подвига на Борис и Серафим Хакъеви. "Гореспоменатият офицер Хакъев, с ново име Борис, стана пръв жертва. След нашето отстъпление от Тракия, нахлуват башибозуци. Започва паническо бягство на всички стари и новопокръстени християни от Даръдере и околията. С бежанците е бил и Борис със семейството си. Кръстникът на Борис, Петър Жерафов, убедил кръщелника си да се върне и да защити домовете им от тази напаст. Но башибозуците нахлуват и със залпов огън повалят мъртъв Борис. Трупът му стоял... пред казармата непогребан." След като престояло така около седмица, тялото на Борис Хакъев било нарязано на парчета и изхвърлено...
"После заловили брата на Борис - Серафим, били го най-жестоко с железа, принуждавайки го да се откаже от християнската вяра; докарали майката, жената и децата пред него, дано се смили поне за тях. Но той и при най-тежкия побой продължавал да вика: "Не познавам ни майка, ни жена, ни деца. Познавам само моя Христос и майка България! А вие... по-скоро отделете душата от тялото ми, да отиде при моя Христос!"
Майка му, жена му и децата му плачат и молят да се откаже от Христа, като се смили над децата си и му викат: "Ешрефе", а той отговаря: "Аз не съм Ешреф, аз съм Серафим. Никого не признавам заради Христос".
"Подкарали Серафима вързан към Кърджали. Шест дни го разкарвали и през час, през два, го подлагали на зверски мъки. Но Серафим изтърпял мъченически всички издевателства и останал непоколебим... Когато се убедили, че няма да се откаже, закаран бива в Кърджали, където го осъждат на смърт чрез обесване. А в Кърджали, полуиздъхнал от мъченията, Серафим бил обесен на една върба. Така завършил живота си Серафим и със своя подвиг доказал що значи силна вяра и обич към родината."
Христовите новомъченици Борис и Серафим с добрия подвиг се подвизаваха, пътя свършиха, вярата опазиха и получиха венеца на правдата (вж. 2 Тим. 4:7-8) според истинското обещание на нашия Спасител: "Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота" (Откр. 2:10). Делото им е забравено на земята, но се помни на небето. От човеците не получиха слава, никои не е поставил надпис или поне кръст на мястото на мъченическата им смърт, нито се отбелязват годишнини от подвига им дори в родния им град, но те са причастници на Божията слава и се радват на голямата награда, която Христос е обещал на Своите мъченици. "А душите на праведните са в Божия ръка и мъка няма да ги докосне. В очите на неразумните те минаваха за умрели, и краят им се считаше за погибел, и заминаването им от нас - унищожение: но те си пребъдват в мир..." (Прем. Сол. 3:1-3), "Тогава праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си" (Мат. 13:43).
Делото, за което новомъчениците Борис и Серафим Хакъеви проляха кръвта си - доброволното и свободно връщане на българомохамеданите към праотеческата им православна вяра - няма да умре, но в свое време ще принесе, и вече принася благодатните си плодове пред Бога, защото, по думите на един Божи угодник, "не могат потомците на толкова поколения вярващи синове на Православната църква, в дълбочината на сърцето си докрай да отстъпят от вярата на отците". Делото на фанатиците, наложили исляма на родопските българи и държащи истината в неправда (Рим. 1:18), няма да устои, защото е извършено с нечовешка жестокост и винаги е било поддържано или с най-варварско насилие и проливане на много невинна кръв, или с принудително държане на българомохамеданите в пълно невежество и неграмотност и фалшифициране на историческата истина.
Димитър Левов
Църковен вестник, брой 18 за 2002 година
Дни на падение - изборът на двама Божии служители във времена на изпитания
Протойерей Иван Русинов е роден в село Чукурли (дн. Песнопой), Карловско, на 8 ноември 1879 г. След завършване на основното си образование отива да учи в Самоковското богословско училище. След това се завръща в родното си село и става учител. Там той работи заедно със съученика си от Самоков Константин Русинов - Червения поп, с когото запазват приятелството си въпреки идеологическите различия.
Червения поп се отрича от Църквата и става комунист, започва да се занимава с партийна работа. "Ние комунистите - казва той - отричаме религията и нейните разновидности като теософията, спиритизма и другите мистични лъжеучения на господстващата експлоататорска класа, целящи да притъпят съзнанието на трудещите се. Ние ще се борим против реакционната идеология и религиозните заблуждения, които буржоазията ни поднася ту в груби попски дрехи, ту в изтънчени философски одежди."
По този повод отец Иван Русинов пише в писмото си до Пловдивския митрополит Максим:
"Протойерей Константин Русинов, за да попадне в днешното безизходно положение, е жертва на децата си и на госпожа презвитерата, жена почти неграмотна, която заедно с децата си е посещавала редовно клуба на комунистите и е толкова фанатизирана, че мъжът й се поставя при свършен факт да мине в редиците на комунистите. Ваше Преосвещенство, много говорихме, увещавах го, молих го с болка на сърцето си да заяви, че се отказва от комунистите, обаче с тъга на душата си донасям, че няма резултат положителен и нищо утешително няма."
Така двамата семинаристи стават представители на двете крайности - образцовия служител на Божия олтар - отец Иван Русинов, и неговия антипод - богоборника Константин Русинов.
През 1909 г. отец Иван първо е поставен за четец и иподякон, а на 23 август е ръкоположен за дякон. На 13 септември същата година в църквата "Св. ап. Петър и Павел" в гр. Сопот е ръкоположен за свещеник. Въдворен е за енорийски свещеник в с. Гирен, Пловдивско.
В същото време Червения поп води яростни антирелигиозни проповеди, заради което през 1941-42 г. попада в концлагер. В книгата си "Червения поп" от 1988 г. Яко Бойчев отбелязва: "Най-популярен в целия концлагер беше Константин Русинов - Червения поп. Той забавляваше концлагеристите с памфлети и анекдоти с дълбоко политическо съдържание."
В същото време протойерей Иван Русинов води нравствени и антиатеистически беседи, за което пише в писмото си до Пловдивския митрополит Максим:
"При всеки удобен случай не съм пропущал да кажа поучение на богомолците. Енорията ми за слава на Бога е запазена от инославни и други сектантски проповедници и противорелигиозни агитатори. Всички енориаши изпълняват религиозните си обязаности към църквата и свещеника, макар че в енорията има няколко отделни християни, които не посещават църквата, като обясняват това, че не били свикнали. Редовно братство засега нямаме, обаче фактически съществува, защото през целия зимен сезон редовно се събирахме в църковния салон и там се държаха беседи."
Гина Тодорова - съселянка на отец Иван от село Белозем, Пловдивско, където последно той свещенодейства, си спомня, че винаги откривал учебната година с водосвет. Учениците редовно постели и децата със своите родители редовно се причастявали, а отец Иван на всяко дете подарявал по едно кръстче.
Чирпанското катастрофално земетресение през април 1928 г. разрушава голямото училище, много къщи и църквата в селото, в което служи о. Иван. С неговите усилия новият храм "Св. Георги" е построен през 1929-1930 г. на същото място.
На 23 декември 1944 г. о. Иван е арестуван, защото отказал да венчае един от партизаните, тъй като жена му била пристанала. Комунистите викат за справка набелязани хора от селото заради митинга на Г. М. Димитров. Между тях попада и отец Иван, вероятно заради лична омраза.
В спомените си Васил Тодоров пише: "Не чух ни дума, ни ох, ни ах от устата на дядо поп Иван. Караха го да се отрече от Господ, но той не се отрече. Загина твърд като мъченик за вярата."
На сутринта близките му отиват да го приберат с каруца - били му избодени очите.
В смъртния акт № 115 пише: "Смъртта се дължи на кръвозагуба, което личи от анемичността на вътрешните органи и големите кръвонасядания по тялото. Тези кръвоизливи са причинени от скъсване на кръвоносните съдове вследствие на ударите, нанесени с твърд, тъп предмет."
Васил Тодоров си спомня, че дело е имало. Трима от десетината убийци получили някакви присъди, но това не попречило впоследствие те да станат "народни милиционери" (по опит и заслуги), а някои и професори. Не са пропуснали да увековечат подвизите им и общинарите, като са наименували някои улици на селото на тях. А Константин Русинов - Червения поп, става депутат в Народното събрание.
Дъщерята на протойерей Иван Русинов - Стояна Русинова, малко след смъртта на баща си го сънувала. Разказва, че в съня си се изкачвала по една златна стълба, на края на която имало чудно хубава градина, много светла, цялата в зеленина и цветя, където видяла да стои баща й. Тя поискала да отиде при него и да го прегърне, но той й казал, че не може. Само може да го види отдалеч къде се намира, за да не се тревожат за него...
Ставрофорен свещеноиконом Стоян Копринаров - племенник на протойерей Русинов, казва: "Отиде си един образцов служител на Божия олтар. Отиде си преждевременно. Нека Господ Бог да приеме будния му дух и като награда за неговата вяра да го настани близо до Себе Си. Амин!"
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 13 за 2004 година
Мъченичество и оправдание...
Отец Рафаил Раев от с. Стражица е роден на 18 март 1887 г. Завършва
Бачковското духовно училище и се връща да служи в родното си село - в първата църква, построена в този край през турско робство. Тя е построена през 1842 г. от Пею Проданов - дядо
на отец Рафаил Раев.
"През 1923 г. свещеник Раев е взел активно участие в уреждането на първия конгрес на братствата в Рилския манастир. Същият е взел участие през 1927 г. в Първия учредителен конгрес на братствата в Казанлък и на конгреса на братствата в Плевен.
Свещеник Раев е участвал в училищната управа на Стражица, като председател на училищното настоятелство през 1927 и 1928 г. С лични средства и с разрешението на Търновския митрополит той издавал периодичното списание "Православен свят" с цел да приобщи своите скромни сили към общите усилия на църква и народ, да се пръскат сред народа религиозни знания и просвета." (Из летописната книга на храм "Св. Богородица" - Стражица).
В дните на войната отец Рафаил се проявил като ревностен защитник на св. ни православно учение (качество така необходимо и днес). В писмо до кмета на с. Стражица свещеник Раев отбелязва:
"Враговете на народ и родина са пуснали срещу нас всички сили на ада - парашути, пропаганда, заговори, родоизмяна, саботаж и пр., за да разединят и смутят народния дух. Жертви на родоотстъпници имаме и в селото ни, под благоговейната маска на религиозна секта, която цели да разедини народния дух и оттам към разгром на родните стремежи и национални идеали - отстъпиха на отечествената вяра. Хулят, осмиват църквата, традициите и вярата ни. Тяхната организация има много разклонения с централа в Британия, откъдето се получават книги. За тях всичко българско е лошо и отвратително, а всичко английско и американско е свято и идеално."
Отец Рафаил смята, че Стражица е център на комунизма в региона и крепост на разрушителните идеи и затова избира 3 март - Деня на Освобождението - за съборна служба в храма "Св. Василий" в Стражица. С помощта на младежи той изпраща на всички семейства афиши и покани. На празника присъстват всички свещеници от енорията и протосингелът на Търновската митрополия йеромонах Стефан. Произнесено е пламенно слово за делото на Освобождението и сказка на тема "Светът без Христа", като противовес на разрастващия се комунистически атеизъм. След това в отчета си пред св. Митрополия свещеник Раев отбелязва голямата полза от съборните служби: "Тия служби привличат вниманието и заинтересоват дори и индиферентните към църквата. Самият факт да се обхождат енориите от свещениците, в очите на християните ги издига до подвига на апостолство. Те четат в духовните лица стремежа и желанието да излъчат от себе си сили да приобщят вярващите към общите всенародни усилия, за народното ни благоденствие.
От тези служби свещеникът добива опитност в проповеди, публични сказки и пр. А заедно с това и нужния кураж и смелост, решителност и авторитет на пастир и проповедник. Опознава се и се сближава с останалите обществени фактори в живота, учители, обществени власти и т. н. А това не е без значение и без малка полза за призванието на народния пастир."
Именно тази активност и ораторски талант на отец Рафаил Раев предизвиква завистта и гнева на комунистите, които казват за него, че страдал от мания за величие, че бил доносник на полицията и гонител на всичко прогресивно. Според тях този "народен изедник и предател е получил заслужената си присъда - смърт".
А смъртта за него настъпва неочаквано и жестоко. Вечерта на 9 септември 1944 г. се прибира от центъра към дома си, но партизаните го спират и го качват в камионетка заедно с аптекаря Васко Николов и един пътуващ търговец. Завързали ръцете им с бодлива тел. Когато ги хвърляли от камионетката долу в животинската яма край селото, един от убийците ги ръгал с шило в гърбовете, за да не могат да бягат и да се съпротивляват. Така били пребити и полуживи заровени в ямата. След тях по подобен начин и на същото място били убити още хора от селото.
След много години, при провеждане на изкопни работи булдозерите изкопали там 18 черепа, които после били заровени на друго място. А един от убийците преди смъртта си признал, защото бил измъчван от кошмари. Другите участници в екзекуцията полудели...
С присъда № 2/2 март 1945 г. на Горнооряховския състав на Плевенския народен съд свещеник Рафаил Раев в група с още 23 души са осъдени на смърт задочно за това, че "... организирали и провеждали жесток терор над борците за народни права заловени между с. Стражица и гарата, доброволно следели и донасяли за движението на партизаните и техните укриватели".
Хората разказват, че на въпросната партизанска акция, станала на 6 май 1944 г., партизаните нападат общината, за да изгорят архива. При нападението загиват служители в общината и случайни граждани - общо 11 души. И тъй като се готвели още нападения, полицията и войската се организира и залавят партизаните на 20 май, а свещеникът няма нищо общо с този случай.
С решение № 734/10 февруари 1997 г. Върховният съд на Република България признава свещеник Рафаил Раев и останалите в тази група за "Невинни да са извършили престъпление по чл. 2 от Наредбата-закон и ги оправдава по въздигнатите обвинения" с мотива, че няма никакви фактически обстоятелства и доказателства за извършена престъпна деятелност.
Днес смисълът на това закъсняло оправдание е да даде морални сили на всички негови близки да се гордеят с това, че в рода си имат не престъпник, а новомъченик.
А на нас - вярващите, вдъхва увереност, че в малка България има свещеници като Рафаил Раев, които да служат за пример и да оставят в историята ни дълбока следа...
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 11 за 2003 година
По следите на безследно изчезналия
Свещеник Михаил Лазаров Попов (отец Милош) е роден на 10 юли 1888 г. в с. Пожарево, Софийско. Дядото на о. Милош, о. Георги, идва от Костенец в Пожарево първо като учител, след това става свещеник. Свещеник е също и бащата на о. Милош - о. Никола.
Михаил Попов е участвал в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и има два ордена за храброст. Завършил е Бачковското свещеническо училище. Ръкоположен е за свещеник на 11 юни 1921 г., а първата му енория е в с. Братушково, близо до Сливница.
В дните след 9 септември 1944 г. отец Милош е обявен за английски шпионин и заедно с кмета Гълъб Виденов и млекаря Евтим Велков (обвинен в шпионаж, защото продавал мляко на германците) е задържан за "справка".
След като арестуват тримата, от Пожарево ги закарват в Банкя. Там ги затварят в участъка и започват разпитите и инквизициите. В нощта, в която за последен път са ги разпитвали и биели, навън е бучала камионетка, за да не се чуват писъците и виковете.
Разпитват отец Милош за следния случай. Една вечер го извикал Борко Даскала, защото го болял корем. Свещеникът можел да лекува и отива да го види. Когато се връщал оттам, избухнала бомба, насочена срещу кмета, който живеел наблизо до къщата на Даскала. Комунистите смятат, че свещеникът има нещо общо с тази бомба, тъй като по това време са го видели в този район. Естествено, съвпадението е съвсем случайно.
Дъщерята на отец Милош си спомня, че всеки ден му носела закуска, докато един ден й казали: "Ние му дадохме хубава закуска." Така и не узнали къде е откаран и къде е погребан...
Отец Михаил Попов е един от многото "безследно изчезнали" свещеници през този тъмен период, убити по недоказани обвинения, без съд и присъда. Липсата на каквито и да е следи (документи, свидетелства и пр.) от неговите последни часове показва беззаконието на деянието и гузността на неговите убийци. Но ние знаем, че няма нищо неизвестно за Бога, Който въздава заслуженото както на палачите, така и на жертвите в Неговото име.
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 19 за 2003 година
Убит, осъден, оправдан
В този ред събитията се развиват "пост мортем" за
свещеноиконом Стефан (Съби) Кривошиев от гр. Севлиево. Това е простата истина за действителността след 9 септември 1944 г.: убити са всички неудобни, впоследствие "Народният съд"
осъжда мнозина от тях и взима имотите им. След 1990 г. малцина от осъдените "пост фактум" са оправдани.
Свещеноиконом Стефан Кривошиев се родил в с. Столът, Севлиевско, на 8 май 1892 г. в крайно бедно семейство. Поради немотията с голями лишения завършил прогимназия в Севлиево. Постъпил в семинарията, в която изкарал IV курс с много добър успех. След това постъпил в Казанлъшкото педагогическо училище, което завършил с отличие. Учителствал в селата Душево, Сенник и Хирево в продължение на 10 години.
През 1924 г. на Великден бил ръкоположен за свещеник в с. Хирево. През 1927 г. бил преместен в гр. Севлиево като енорийски свещеник към църквата "Св. Троица". През 1932 г. станал архиерейски наместник. През февруари 1937 г. бил отличен с офикия "протойерей". През 1940 г. на Възнесение Господне бил произведен в свещеноиконом, а три дни по-късно - на Неделя на св. отци - бил отличен с нагръден кръст. Притежавал и два ордена: V степен "За гражданска заслуга" и IV степен "За човеколюбие".
Като пастир той ръководил старопиталището от започване на строежа му. Полагал изключителни грижи за благолепието на храма "Св. Троица".
Многобройните му публикации в местния вестник "Развитие" - разкриват изключителната интелигентност, ерудиция и далновидност на отец Кривошиев.
Като всеки свещеник, изпълняващ ревностно своето служение, така и отец Кривошиев се противопоставял на атеизма в комунистическата пропаганда. По време на служба говорел на вярващите да не се поддават на лъжливото учение и страшната напаст. Дори организирал фотоизложба в читалището на Севлиево за масовото убийство на полски граждани, войници и свещеници, извършено в Катинската гора от руските войски.
Отец Стефан преподавал немски език в севлиевското училище. Затова, когато в Севлиево били разквартировани немски войници, те често гостували у тях. Това впоследствие било използвано от комунистите като мотив за осъждането му на смърт "като немски шпионин". Народният съд умишлено не взел под внимание, че и руски войници гостували в къщата на отеца и по същия начин той се отнасял и към тях.
Възрастните хора от града си спомнят с добро за свещеника. Комунистите обаче продължават да твърдят, че отец Кривошиев предавал партизани, въпреки че в Севлиево няма убити такива. Негов братовчед - Кънчо Кривошиев (комунист) - го наклеветил, че е участвал в т. нар. "Обществена сила" заедно с кмета и полицейския началник за "лов на партизани". Тези лъжливи твърдения ги има и в обвинителния акт.
На 5 октомври 1944 г. вечерта и четирите му дъщери били вкъщи. Те си спомнят, че по-късно същата вечер трима мъже го потърсили за справка. Тогава той се обърнал към жена си и казал: "Подай ми къшей хляб, защото там където отивам има много гладни хора." Извеждат го и го вкарват в участъка. Ето какво разказал един от участниците в убийството, войник запасняк, цитиран от Иван Къжелов: "По девети бях милиционер в Плевенския затвор. И стана така, че бях във взвода, който трябваше да отиде с камион до Севлиево и да караме затворници. С пристигането ние влязохме в милицията. Беше към девет часа вечерта. А те, севлиевци, се черпят в стаята на милиционерите. Всички бяха запасни, като за строй. Помня в 11,30 вечерта дойде един началник и каза да се блокират улиците, водещи към милицията. След малко камион спря пред входната врата на милицията с капака към тротоара. Нас ни накараха да застанем в кордон от двора до камиона. Изведоха шест души, които като дойдоха до камиона, видяха изкопни инструменти - кирки, търнокопи, лопати - разбраха каква участ ги чака. Никой не искаше да се качи. Настояваха да си вземат сбогом с близки, жени, деца, бащи, майки, молеха се да бъдат съдени - като са виновни, ще си изтърпят наказанието, ако ще и смърт да е.
"Ще ви дадем едни съдилища! Вие като избивахте нашите ятаци да не сте ги съдили?" - ревяха севлиевци и ги блъскаха един по един. Един поп най-мило се молеше, че има четири деца - приклад му затвори устата. [...]
Камбанен звън отмери дванадесет часа (градския часовник). Камионът потегли със спуснат брезент. Местността, до която спряхме бе до края на гората. Дадоха им насила инструментите, да изкопаят гробовете си. Всеки на две-три крачки от другия, да може да си изхвърля пръстта.
На мен се падна попът. Според разпореждането трябваше аз да го убия. Аз и кокошка не съм клал. Попът ме моли шепнешката, че имал четири деца, да го пожаля, той щял да избяга, на никого нямало да каже. Казах му да падне, като гръмна и да се престори на умрял.
При залпа попът падна по очи наполовината в гроба. Но севлиевец мина и стреля в главите на всички. "За попа да зная, че няма да възкръсне - вика, - на него два ще му думна". А той още жив и всичко чуваше".
Мартин Николов
Църковен вестник, брой първи за 2003 година
Свещ. Стефан Кривошиев, 1928 г.
За никого, вярвам, не е тайна, че днес "Интересът" е върховен господар над всички и над всичко. "Sacra egoismo" - ето девиза, вплетен в нишките на всички знамена - лични и обществени, без разлика на цвят и кройка.
Самоволно, и като че ли неусетно, човек стана роб на интереса си. В лудия набег по догонване свои замисли, в реализиране свои щения той забрави себе си, плю на своя образ и достойнство. Примери не са нужни. Тъй много и тъй очебийни са те, че само заслепеният не ще ги забележи.
Представителите на науката и религията, водачите на групировките и обществата безсрамно свалиха от плещите си мантиите на маги и водачи народни, надянаха пъстрата мантия на шут, който всекиму угажда, всекиму се усмихва за интерес, и извиха юдинско хоро около могилата, в която погребаха личен и обществен дълг и народни бъднини.
Всички, които по дълг и признание трябваше да впиват взор в бъдещето, за да го разгадаят и предпазят човечеството от несрети, замижаха пред внушителния идол на Интереса, скършиха стан и сториха низък поклон.
В болно време незаконният син на хила мисъл и блуден копнеж стъпка всяка човешка добродетел и, обагрен в кръвта на обществени и народни идеали, се възцари, аплодиран шумно от служителите на гордост, стомах и похот. Смрад е короната му, подлост - тронът му, гадост - подножието му. А негови първи съветници са: клюката, коварството, злобата, ненавистта и седемте смъртни гряха.
Алтруизмът и благородната амбиция отстъпиха пред личния интерес.
"Общество", "човечество" - това са изкусно построени маскировки, зад които незаслепеният наблюдател би открил единици, а най-много неголеми групи.
Отношенията между отделните държави, разните групировки - културни, просветни, политически, религиозни и tuti guanti - дебело подчертават гореказаното.
В името на общественото благо се зида личното; в името на държавното - груповото; в името на общочовешкото - държавното. Последните две в основата си имат пак личността и нейния свещен егоизъм.
Пред жертвеника на интереса без угризение на съвестта се слага съдбата и живота на милиони "братя".
Войните не са ли мръсни кървави вакханалии пред идола на интереса?
Човек човека убива; народ народи гнети и задушава все в негово име...
Понякога съвестта умирява звяра в човека и възкресява образа на Мъченика с трънен венец, понесъл тежък кръст към Голгота за спасение на всички. Нашепва Той кобни думи, вещае черни бъднини и сочи път на обнова и спасение:
"Елате при Мене всички обременени и онеправдани, и Аз ще ви успокоя."
"Вземете Моето иго върху си... и ще намерите покой за душата си, защото игото Ми е благо, а бремето Ми е леко"...
И пак: "Горко вам, еднодневки, които се мислите вечни! Горко вам, които трупате нива при нива, къща при къща, които изпояждате домовете на вдовици и сираци" в името на закона!
Ето, сгъсти се и надвисна облак от злоба и ненавист между народи, групи, личности. Предвестник на нещо лошо гнети всички. Буря заплашва да помете всичко и всички, без разлика на добри и лоши, на учени и неуки.
Тежко томува, който подготвя бури; още по-тежко, който ги дочака. А те идат! Ние ги предугаждаме, боим се и дирим спасение... Не спасение на себе си от другите, а на всички от всички.
Години много свят светува, и една мисъл го крепи: ех, до щат дни по-благи, до щат по-сносни времена!
От люлката до гроба човек щастието сънува, за него жертва всичко, та и себе си дори. Орис една обаче го всякога следи: след стремеж към щастие - в нещастие да дочака сетните си дни...
Буден е човекът. Будна е и човешката мисъл. Но покой и щастие не ще има там, където желанието няма предел, където на похотта границата не е видна и където интересът е върховен господар.
Небодери ще покрият земята, въздушни кораби ще затулят слънцето, до коляно ще стане морето, вечността ще стане миг, на рай ще заприлича земята, блянът ще стане истина, но щастие не ще има, защото: Qui proficit in literis et deficit in moribus, plus deficit qam proficit. Това е вярно за света тъй, както и за личността.
Да се опомним. Време е.
в. "Развитие", бр. 13/25.11.1928 г., Севлиево
Тъжното село Тъжа
Свещеникът Николай Грънчаров е роден на 4 юни 1897 г. в гр. Чирпан, в много бедно
семейство. Майка му била много религиозна жена и под нейно влияние той завършва Пловдивската духовна семинария. В 1925 г. го изпращат по разпределение в с. Голямо село (сега Тъжа),
Казанлъшко, за свещеник. Там го посрещат с голямо уважение. От общината им подаряват дворно място и с помощта на хората от селото и църковното настоятелство им построяват къща.
По-възрастните си спомнят, че като деца свещеникът често ги вика след големи празници и им раздава лакомствата останали в черквата. Особено грижовен е към по-бедните деца и към сираците. Освен храна и дрехи им дава и пари и затова много рядко носи нещо вкъщи за своите три деца. Днес те си спомнят, че тогава са живеели повече от скромно при баща си, но затова пък той много ги обичал. Голямата дъщеря, Иванка Николова, казва, че често сънува баща си, който я прегръща и милва.
Снахата на кмета на с. Тъжа, Донка Ранкова, чувала от свекър си, че отец Николай създал църковния хор, който бил доста голям. През 1942 г. свидетелствал за двама партизани, задържани в общината и благодарение на показанията на свещеника партизаните се спасяват от смъртно наказание.
В израз на голямата си "признателност" към отеца партизаните решават да го ликвидират. Марко Чернев - ръководител на партизанския отряд, издава заповед да бъде убит свещеник Грънчаров и възлага задачата на "новобранеца" Тодор Нешев, за да го приемат в отряда. Хората описват убиеца като побойник, незавършил училище, мързелив, търсен от полицията. В книгата "С вярата" се казва: "Най-активен сътрудник на полицията в с. Тъжа е селският свещеник Николай Грънчаров. Като братовчед на подполковник Христо Димов, ръководител на борбата срещу партизаните в Казанлъшко и Карловско, попът беше станал истински дерибей. С лукави обещания и най-груби закани принуждаваше хората да посещават църквата и с проповедите си насъскваше богомолците против народните борци. Говореше навсякъде и непрекъснато против Съветския съюз (защото е знаел за Сталинистките репресии срещу духовенството - б. а.). Поради това попът трябваше да бъде не просто наказан, а ликвидиран. Как бе убит този народен враг?
На 11 август 1943 г. поп Николай Грънчаров се завръща от Казанлък. Както винаги, така и сега за охраната му бяха изпратени двама полицаи, които го придружаваха до дома му и се разделят с него на 50 метра от пътната врата. Миг преди да влезе, Тодор Нешев, който до тогава се крие зад голям орех наблизо, се приближил до него и стрелял от упор четири куршума в гърдите. С извършената акция се целеше и сплашването на всички фашисти в селото."
Иванка Николова, най-голямата му дъщеря, си спомня, че към 21 часа чули изстрели навън. Били са всички вкъщи и излезли. Видели го паднал на земята, викали за помощ, но никой не дошъл. Пренесли го вътре в стаята. Изгубил много кръв, а в селото нямало лекар. Извикали "Бърза помощ" от общината. С големи мъки свещеникът починал на 14 август в болницата в Казанлък.
Синът на отец Николай Грънчаров, Петко, опровергава много от версиите на партизаните. Казва, че баща му не е бил ранен в гърдите, а в корема, което удължило агонията му. Свещеникът не е имал никаква роднинска връзка с Христо Димов, нито с някого от полицията. Никога не е имал охрана, а още по-малко онази вечер, в която е бил убит (затова и никой не се притекъл на помощ на семейството).
Днес комунистите продължават да поддържат мита за "голямата и смела" акция - да убият един напълно беззащитен и невъоръжен свещеник. В района на Казанлък е малко около 32 "героични акции" - палежи, грабежи и други такива терористични действия, преведено на днешен език. Няма как да не обърна внимание на това, тъй като след излъчването на филма за отец Николай Грънчаров в БНТ се получи протестна подписка от антифашистите на с. Тъжа. В писмото към тази подписка се твърди, че защитата на "самозабравилия се поп" е неофашизъм, а филмът за него е "семеен пасквил".
Вместо отговор на писмото ще цитирам един известен църковен автор: "Истинското Христово учение винаги се е преследвало и изопачавало от хора заблудени, неразбрани и горди, целящи да постигнат временни блага и интереси... Поради това трябва всеки българин, който почита Вярата и народността си - да се опълчи с всичките си сили и възможности против тези врагове на вярата ни и на народността ни. Това се изисква най-повече от нас, черковните служители..."
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 7 за 2003 година
Неправедният съд на омразата
Отец Борис Вълканов е роден на 8 септември 1900 година в село Чакали, Сливенско. Първоначално работи като машинен техник в мелницата в Сливен, после учи в Духовната семинария в Черепиш. През 1928 година отива да служи като свещеник в село Кирилово, Старозагорско.
Хората си спомнят, че бил добър свещеник. Имал чудесен глас. Динка Балабанова разказва за него: "Той канеше нашето семейство почти всяка вечер на гости. Така ни е минавал животът тук, заедно с тях. Аз бях приятелка с дъщерите му. Заедно ходехме на училище. Баща ми пееше заедно с отец Борис. Цялото семейство редовно ходехме на църква. За него мога да кажа само едно - много добър и справедлив човек беше. Той често казваше: "Моята професия е такава, че винаги съм помагал на хората. Сиромах да дойде вкъщи - ще го нахраня; да дойде скитник, който няма къде да спи - ще го сложа да спи и на другия ден ще го изпратя."
Мария Кавалджиева - дъщеря на отец Борис, казва, че за баща й едно от най-големите престъпления била кражбата. По неговите думи: ако намериш нещо на улицата, трябва да разбереш на кого е и да му го върнеш, защото мъката, която изпитва човек по изгубената вещ, пада върху твоята душа. Тя си го спомня като много весел и усмихнат човек, "как с него ходим на нивата... изкъпем коня привечер, като излезе луната, тръгнем към къщи и той пее, пеехме си приятно... и това са най-хубавите ми спомени".
Идва 9 септември 1944 г. Мария си спомня как веднъж се прибирала вкъщи с кола и по пътя й казват, че тази вечер ще арестуват баща й. Тя отива вкъщи и съобщава на родителите си, но баща й не се изплашил, а казал на майка й да сложи вечерята. Тъкмо седнали на масата и на вратата се почукало. Вътре влезли трима души и казали на отец Борис да си вземе повече дрехи, защото нямало да ходят само до общината. На излизане свещеникът казал да не се притесняват, защото не е виновен в нищо. Арестували го и го откарали към участъка. Няколко пъти ходили да го виждат, но една вечер го откарали в неизвестна посока...
Хората говорят, че отец Борис бил убит по особено жесток начин...
Повод за този неистов садизъм са гоненията на партизаните, за което априори се приема, че вина има и свещеникът. Веднъж полицията проследява един от ятаците до явката с партизаните и ги убиват всичките. Комунистите твърдят, че свещеникът ги бил предал, но самият той едва по-късно разбрал за случая. От селото хората казват, че един свещеник никога не би предал хора да ги убият, защото моралът му, възпитанието му е такова. "Пролее ли се кръв, тя тежи за цял живот" - казвал по този повод отец Борис. В родното му село го съветвали да не се връща в Кирилово, защото там ще го арестуват, но той казал, че няма от какво да се страхува.
В обвинителния акт на Старозагорския народен съд по дело № 2 от 1945 година пише: "Фашистката полиция тук имала за свои отявлени доносници и крепители, които тормозели и селото, следните лица: свещеник Борис Вълканов, прононсиран до кости фашистки агент, на когото расото е прикривало мръсната му душа. Вторият е Герман Василев, неотстъпващ в нищо на този предател поп. Двамата непрекъснато следят, не-прекъснато кроят козни, непрекъснато съобщават и доносничат за прогресивните хора. Техен инструмент е кметският наместник Димо Иванов Колев. Тази тройка тормози цялото село. Тя си поставя за цел да унищожи всичко будно и антифашистки настроено."
Смъртната присъда срещу отец Борис Вълканов е издадена след неговото убийство. Нито той, нито неговите близки са имали възможност да го защитят пред съда. Но всъщност за един свещеник подобен безбожен съд няма никаква легитимност - духовникът признава само един Съдия и само един Съд.
В наши дни за отец Борис беше излъчено предаване по телевизията, а в защита на невинността му със статия в пресата излезе Старозагорският епархийски съвет.
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 22 за 2003 година
Свещеник Александър Дянков е роден на 23 декември 1902 г. в гр. Плевен. Дядо му, отец Алекси Дянков, бил свещеник в гр.Свищов, а баща му - опълченец в четата на Христо Ботев, бил заточен в Мала Азия. Под благотворното влияние на своя дядо постъпва в Духовната семинария, която завършва през 1922 г. Като служител във Врачанската митрополия се запознава с бъдещата си съпруга - Мария Христова Босолова, чийто баща бил църковен настоятел. На 7 февруари 1926 г. двамата се венчават във врачанската църква "Св. Възнесение Господне". След това Александър Дянков е ръкоположен за дякон във Враца. През 1927 г.е ръкоположен за свещеник и изпратен в румънския град Браила.
В Румъния той учи в Консерваторията и Художествената академия в Букурещ, където се запознава и сприятелява с художниците Илия Бешков и Константин Щъркелов. Изучава френски, немски, английски и руски език и започва да пише стихове и песни.
През 1935 г. със семейството си се завръща в България и става енорийски свещеник в църквата "Св. Параскева" в Бяла Слатина. Тук той се заема с реставрирането на храма, който е зографисан изцяло, изработен е и нов иконостас с дърворезба.
Отец Александър създава християнско братство и младежки църковен хор. С помощта на белослатинци залесява местността Агининото бранище, превръща езерото край Бяла Слатина в басейн, а до него правят футболно игрище.
Свещеник Дянков изключително много обича децата и ги занимава с уроци по цигулка, музика, пеене, рисуване, плуване.
Той ненавижда политиката, никога не говори за политика и против комунистите. Лично той разквартирова руските части в града и приема много войници в къщата си. Още преди 9 септември спасява дъщерята на домакина на читалището, заловена заради членството си в РМС. Впоследствие същата свидетелства против него в съда, заявявайки, че отецът я освободил, за да може да се застъпи за него, ако комунистите дойдат на власт.
На скалъпения процес в читалището на Бяла Слатина отец Александър Дянков се защитава сам, без адвокат. Посочва много дати на събрания на РМС и БКП преди Девети, посочва и много от ръководителите и членовете на тези организации, като казва: "Ето, аз съм знаел всичко това и не съм ги издал. И после, защо ще моля някакво момиче за услуга, след като познавам много от големите комунисти на града и бих могъл да ги помоля тях за нещо, ако се наложи. Обаче не съм го направил."
След тези негови думи момичето се разплаква в съда, иска прошка от отеца и казва: "Прости ми, отче, заплашиха ме и ме принудиха да говоря против теб."
Въпреки това в присъда №1 на Белослатинския народен съд от 13 март 1945 г. отец Александър Прокопиев Дянков е осъден на доживотен строг тъмничен затвор,100 хиляди лева глоба и 1/3 имотна конфискация.
В мотивите към присъдата се отбелязва, че свещеникът освен че е разкрил конспирацията в гимназията, с което бил станал причина за убийството на Благой Монов, но е преследвал и всяка свободна мисъл на младежите.
След обявяването на присъдата отец Дянков казва пред съда: "Наложена ми е присъда до живот. Десет години съм в Бяла Слатина и работих за града. Аз моля милост и да ми се наложи по-малко наказание, като не ми се конфискува имотът, за да може да се гледат малките ми деца!"
В затвора той е обект на много мъчения, побоища, подигравки, (скубали му брадата, скачали му на гърдите и т.н.). През това време уволняват презвитерата и семейството с три невръстни деца остава без никакви средства за препитание. През нощта хората им носят храна. Сутрин често намират в двора си чували с брашно, ориз, дърва, въглища и др. На свиждане ги допускат само веднъж на шест месеца.
А в затвора свещеникът не спира да чете молитви на затворниците, да ги подкрепя, да пее и пише стихове:
Настъпи ли омраза,
всяка страст е на лице.
Завист, подлост са на поза и те със клюки кат проказа
мъчат нашето сърце.
Чистите души огъват,
праведникът лей сълзи.
Радост с мъка се запълват -
всички в плач, тъга потъват -
само ужас, смърт цари.
(1947, затвора)
След няколко години е преместен на по-лек режим в Плевенския затвор, където работи в дърводелската работилница. През 1952 г. е освободен и заточен в село Стожер, където не след дълго умира.
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 14 за 2003 година
Защо искаме, щото Бог да отвори тези двери?
Представете си един пътник през студените виелици, които неотдавна минаха. Кой от нас не ги помни? И така, този наш пътник отива в дома си. Върви той брулен безмилостно от снежния вихър. Чувства как умората почва да пълзи по неговото тяло. Той знае, че ще загине, а навсякъде освен сняг нищо друго. Никаква следа от жив човек. Иска му се ей така да приседне малко, но не, той е чувал за бялата смърт. Напряга всичките си сили и тръгва напред. Изведнъж като изпод земята блесва малка светлина. Надежда лумва в душата му и той отправя вкочанясалите си крака натам. Приближава до осветен прозорец, зад който се чува весела глъч. Колко е приятно вътре! Иска да влезе, но нозете му отказват да го слушат. Ръцете му са вдървени, изтръпнали, неподвижни. Той усеща, че се люлее, но преди да падне, неистов глас раздира воя на бурята: "Отворете! Загивам !" Вратата се отваря. Излизат домашните, прибират го и го спасяват.
Ние на земята сме пътници. Сатаната раздухва около нас страшни бури. Греховете връхлитат като най-разнородна войска върху крепостта на сърцето и душата ни. Те заличават следите от спасителните стъпки на Богочовека, начертани чрез словото на светото Евангелие и запечатани с кръвта на Голготската жертва. Те са върволица, те следват един след друг. Смразяват сърцата ни, вдървяват душите ни. Сеят в живота ни само скръб, сълзи, страдания и самата смърт. Ние сме уморени, готови сме да паднем. Ала пред нас блести прозорецът на евангелските добродетели. При тях е приятно и топло. Но там се отива само чрез вратата на покаянието. Ние не познаваме тази врата, а и да я познаваме, длъжни сме да я отворим. Нашите пороци са ни отрудили и ние ще трябва да загинем пред прага на нашето спасение, затова Св. Църква надава спасителния вик: "Жизнодавче, отвори ни дверите на покаянието". Силно оръжие са покаянието и постът за вярващия, но за неговата употреба търсим подкрепата на Бога.
Мойсей в покаяние и пост получи десетте Божии заповеди. Даниил и тримата отроци чрез покаяние и пост затвориха устата на лъвовете и угасиха пламъка на огнената пещ. Йоан чрез покаяние и пост се удостои да стане най-големият роден от жена и Предтеча на въплътилия се Бог-Слово. След 40-дневно покаяние и пост Спасителят удържа победа над сатаната и започна своето обществено служение. Св. апостоли и всички свети отци в покаяние и пост изнуряваха тялото си и издигаха душата си. Това считаха за най-голямото достойнство и с него най-много се хвалеха. Към това ни подтиква и св. Църква, като ни предлага умилителни молитви: "Душо моя, душо моя, стани, защо спиш, защото сега е благоприятното време, сега е денят на спасението, помилуй мя Боже, помилуй мя!" Викаме небесните войнства, пророците, апостолите, преподобните и всички светии да се застъпят за нас грешните. Ограждаме се със силата на честния и животворящ кръст с надежда, че страданията, изтърпяни върху него от Богочовека, ще надвишат силата на нашите грехове и ще ни опазят в делото на нашето спасение.
Нека да не търсим мъст...
Отец Петър Дивизиев е роден в многодетно занаятчийско семейство
през юни 1903 г. с. Елешница (Разложко). Майка му, Слава, е дъщеря на свещеник. Под нейно влияние той завършва Духовната семинария в София. През 1930 г. отива в Петрич и учителства
в пограничните села Добри лаки и Ключ. По това време има маларична епидемия в този район и той със семейството си е принуден да се пресели в Банско. Тук е ръкоположен за енорийски
свещеник от митрополит Стефан. При големия пожар в Банско през 1936 г. отец Дивизиев успява да спаси църквата, като я покрива с мокри черги.
Две години по-късно е назначен за архиерейски наместник в гр. Разлог от Неврокопския митрополит Борис. Тук заварва новострояща се черква и под негово ръководство храмът е завършен много бързо.
По време на бомбардировките, в Разлог са евакуирани много софиянци, които непрекъснато са търсили утеха в църквата и молитвена подкрепа от отеца.
На 31 май 1940 година отец Петър Дивизиев извършва св. тайнство Миропомазание на просителите протестанти, за което той пише в писмото си до митрополит Борис:
"Те бяха убедени, че нашата праведна вяра е светата православна християнска вяра и че техните деди са извършили кощунство, като преди 60-70 години са приели протестантизма... А просителите, които са ученици, сами желаеха това... Светото тайнство Миропомазание се извърши в неделя публично и много тържествено." Самият дядо Борис е отсядал често на гости на отеца в Разлог и веднъж споделил пред презвитерата, че "свещеник Петър Дивизиев е роден за владика".
Обаче за партизаните той е фашист и е обявен за народен враг. По-големият му син, Васил Дивизиев, си спомня, че веднъж баща му (около 15-20 септември) се обърнал към него с думите: "Васко, как тези прости хора ще управляват България?" Той бил много загрижен за съдбата на родината си и знаел какво става в Съветския съюз, защото имал книгата "СССР без маска" от 1940 г., където подробно са описани репресиите срещу духовенството там, и допускал, че това ще последва и в България. Но от тогава нито в къщи, нито навън нищо не говорел за новата власт.
На 5 октомври 1944 г. той извършва водосвет в една къща в Разлог, идват комунисти и го арестуват. Вечерта към полунощ го извеждат заедно с още 17 души от Разлог, закарват ги край Добринище в местността Лушин там имало изкопан партизански склад на партизанина Иван Козарев. Докарват още хора от съседните села общо 39 човека. Връзват ги по двама с бодлива тел и ги убиват с кирки и брадви, за да няма изстрели. Последен убиват свещеника, като го карат да чете заупокойна молитва на посечените преди него.
Дъщерята на отец Дивизиев, Вера, разказва за пророческия си сън: "Сънувам, че бият черковни камбани, слушам черковно пеене и виждам баща ми начело на някаква процесия, обаче той е превързан през устата и главата и трудно пее, но маха с кадилницата. И аз тичам към него и казвам: "Татко, какво ти е, защо си превързан, защо непрекъснато махаш кадилницата?" Събудих се и разказах съня на майка си. Тогава тя ми разказа всичко и рече: "Сънувала си точно каквото са направили."
Една вечер майката на свещеника, баба Слава, разбира за убийството му и тръгва сама през гората, за да види лобното място. На сутринта се връща пребледняла, ляга и умира. Видяла била расото на сина си и полуубитите хора, които още стенели и се движели.
По-късно, през 1990 г., са изровени костите на всичките 39 души от масовия гроб и са погребани в гр. Банско.
Генерал Крум Радонов един от оперативното бюро на милицията тогава и сочен като един от подбудителите на масовите убийства в този край, казва, че убити невинни няма. Убивали, за да задържат положението (т. е. властта), за да сложат край на отмъщението, такива били времената и пр. Явно оправдание може да се намери дори и за убийство, когато липсва съвест. Но липсата на вяра не означава защита от Божието възмездие, което постигнало палачите единият се самоубил, другият полудял, тичал гол из улиците на Разлог и викал: "Бягайте! Попа ме гони!"
По този повод дъщерята на отец Дивизиев казва: "Няма по-силно от Божието наказание, затова нека да не търсим мъст и нека да няма вече никога такова време, в което да се убиват невинни хора, в което да се създават насила убийци. Защото аз съм сигурна, че тези хора, които са извършили това грозно деяние, не са били родени убийци. Някой ги е накарал, някой може би ги е заставил да постъпят така. Дано отсега нататък да станем по-духовни, да живеем в мир, защото както казваше баща ми духовно първо трябва да бъде извисена нацията и тогава материално, за да бъде България силно религиозна източноправославна държава в Европа, на границите между Изтока и Запада."
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 23 за 2004 година
Висок като Витоша
Беше топъл, слънчев септемврийски ден. Излязох с
него да го изпратя. Той сложи ръката си на главата ми, погали ме, усмихна се и с топъл приятен глас ми каза да се прибера у дома и да не излизам на улицата. Отиваше при баща си.
Каза ми, че скоро ще се върне. И зачаках. Чаках аз. Чакаше брат ми. Чакаше майка ми. Това стана на 17 септември 1944 г. Донесоха ни кошницата с ябълки, която той е носил от дядо
ми. Никакви обяснения. Повече не го видях - спомня си Лидия Витошка, дъщеря на отец Евстати Витошки от Бояна.
И до ден днешен помня страшните лица, помня имената на хората, които дойдоха да правят обиск на 9 септември 1944 г. Бяха четирима души - страшни, озверели. Единият от тях се закани на баща ми, че ако намери у дома оръжие, ще му пръсне черепа. А баща ми беше свещеник, не беше ходил войник и не можеше да борави с оръжие. Нищо не намериха. И днес хората си го спомнят с добро и ми казват: "Баща ти беше добър човек, търси истината за него."
Отец Евстати Владимиров Пандурски е роден през 1904 г. в Радомир. Още като малък расте едър и висок, затова съучениците му казват "Висок като Витоша" - оттам остава прякорът му Витошки. Но комунистите в Бояна (с присъщата им мнителност) виждат в промяната на фамилията и напускането на Радомир "тъмно минало, от което свещеникът се опитал да избяга". А промяната на имената при свещениците, както и местенето им от едно населено място в друго е свързано с изпълнението на служебния им дълг. За партизаните обаче това, както и дружбата на отеца с първенците на града е достатъчен повод да го обявят за "народен враг" и да го убият.
Обстоятелствата около задържането и убийството на отец Евстати Витошки са твърде неясни. Задържан първо от местните комунисти, после откаран от дупнишки партизани - типичен случай от т. нар. "четиридесет безотговорни дни". Тогава по заповед на Сталин "без съд и присъда трябва да бъде убит всеки, който може да попречи по някакъв начин на революцията. Защото, ако чакаме доказателства и процес, ще бъде късно". Така на прицел са първенците на всеки град и село - кметът, свещеникът, учителят, полицейският началник. Интелигентността и авторитетът на тези хора са неща, от които партизаните се боят особено, тъй като тях не могат да заграбят. Българският народ не може да приеме комунистическата идеология, защото тя противоречи на Христовата вяра. За българите понятията "Православие" и "България" по онова време са били равнозначни, единствената духовна опора за тях е бил свещеникът. Ето защо духовенството става обект на жестоки репресии по време на всяка окупация и диктатура. За да оправдаят действията си, комунистите съчиняват по адрес на свещениците всевъзможни доноси и клевети. Така например за отец Евстати Витошки казват, че веднага щом станал ръководител на читалището в Бояна, уволнил всички служители с леви убеждения и изгорил томовете на Максим Горки.
Пред собствената си съвест обаче убийците не успяват да се оправдаят. Един от тях, Трайко Марков, умира в страшни мъки. Бабата, която е при него, му казва: "Трайко, изповедай се, изповедай се, защото си страшно грешен, щом се мъчиш толкоз и не можеш да умреш." Тогава този заклет атеист си признава: "Наистина съм грешен! Аз убих попчето!" И издъхва... Друг от убийците полудява и се самозапалва, след като признава за убийството.
Лидия Витошка си спомня: "Като дете всяка неделя бях в черквата от сутринта до обяд. Слушах го с унес и благоговение. Затова и днес като вляза в черква, се ослушвам - дано чуя неговото слово. Но уви! Убиха го прости, неграмотни хора, него - благия, добродушния интелект."
Величко Мидов, съселянин на отец Евстати, разказва: "След като изкарах прогимназията, трябваше да ме запишат във Втора мъжка гимназия. Нямахме пари, нашите бяха много бедни. Тогава отец Евстати даде пари на баща ми и ми купи униформа. Това няма да го забравя никога!"
"Милост и истина да те не оставят; обвържи с тях шията си, напиши ги върху скрижалите на сърцето си - и ще намериш милост и благоволение в очите на Бога и на човеците" (из "Притчи Соломонови").
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 13 за 2003 година
Страдалец за вяра и съвест
Виждали ли сте натоварен добитък, каран в каруца или камион, за кланицата! Така комунистите караха в каруца отец Михаил из улиците на град Рила - вързан като теле за заколение, с дебели здрави въжета за ритлите на колата...Те викаха срещу него и нервно подканяха минувачите да оплюват отеца и да му се подиграват..." (Спомени на Снежана Златарска - позната на отец Михаил Апостолов).
Близо половин век (1944-1989 г.) срещу нашата хилядолетна Българска православна църква се бореше демонът на войнстващия атеизъм.
В тези тежки времена за родната Църква Господ Бог, по молитвите на светлия сонм български светци, Си издигна и достойни свещенослужители-изповедници, които твърдо защитаваха Църквата и Вярата, дори с цената на живота си. Един от тях бе скромният енорийски свещеник на град Рила протойерей Михаил Апостолов.
Той е роден на 2 април 1899 г. в с. Овчарци, Дупнишко. През 1944 г. църковният псалт Михаил Апостолов е ръкоположен за свещеник и изпратен на енорийска служба в Дупнишките села Тополица и Делян.
Но комунистите са вече на власт. Полуграмотни партийни секретари и агитатори изнасят по градове и села пропагандни лекции, че религията е опиум за народите и "Рече безумец в сърце си: "Няма Бог". Развратиха се човеците, извършиха гнусни дела; няма кой да прави добро. Тогава Господ от небесата с внимание погледна към синовете човешки, за да види има ли кой да разбира, да търси Бога..." (Пс. 13 : 1-2)
Неочаквано за комунистите обаче, новият енорийски свещеник дава твърд отпор на посегателствата срещу паството му. Навсякъде в характеристиките за него те пишат, че Обществено-политическата му дейност е насочена против мероприятията на народната власт, постоянно говори пред религиозно настроените против местните ръководители на партията. Опитва се често да организира младежи и възрастни на екскурзия до Рилския манастир с цел да насажда религиозни чуства сред тях. Говорил е пред Александър Говедарски, че хората от ТКЗС са измъчени и трябва да посещават черквата, където да пречистят душите си, защото в ТКЗС били замърсени". Повод за осъждането му на смърт дава едно писмо на отец Михаил във връзка с публикувана статия във вестник, където той води задочна полемика на нравствено-религиозна тематика: "Ти, Босев, изменниче на Св. ни църква, ако имаш очи виж. Голям е камъкът, който искаш да прекатурнеш. Когото не можаха дори и да помръднат разни нероновци, диоклетияновци, смешния окаяник Юлиян и др. Всичко написано от теб във вестник "Правда" в бр. 6 от 14 януари 1958 г. е толкова смешно и отвратително, защото малката мравка поискала да катурне големия вол. Християнската религия брои вече 20 столетия на борби и тържества. Монархии изчезнаха, империи и републики загинаха, ала сред техните развалини ние виждаме, че Християнството остава с всичката своя благодатна сила. Ти, Босев, бидейки земен и временен, такъв и ще си останеш. А Вечният Христос вечен ще си остане и ще ти се надсмее и поругае и ще те пита, ти ли ме хулеше и злепоставяше враже мой."
След 9 септември манастирът в Тополница е нападнат от партизани. Те рушат църковното имущество, чупят иконите и избождат очите на стенописа на св. Николай. Въпреки предупреждението на отец Михаил те не спират. След година, при направата на самоделна бомба единият от партизаните остава без ръце, а другият ослепява...
В присъда №41 на Софийския народен съд от 24 юли 1958 г. свещеник Михаил Апостолов Янакиев е осъден на смърт чрез разстрелване и конфискация на цялото му имущество, тъй като в периода 1955-1958 г. бил участвал в група, поставила си за цел да събори народнодемократичната власт в НРБ чрез преврат,терористични действия или общоопасни престъпления. Подозират, че свещеникът имал цял арсенал оръжия, а на камбанарията на черквата си бил монтирал подвижна радио-станция. Разбира се, нищо подобно не било намерено, а укритите "нелегални" в манастира всъщност се оказали две прегладнели и измръзнали войничета.
Въпреки единственото намерено веществено доказателство - писмо, неграмотно написано с грозен и разлят почерк, нямащ нищо общо с краснописа на отец Апостолов, той е изпратен да изчака присъдата си в Софийския затвор.
Още в първите дни в затвора отец Михаил забелязва, че на него му носят храна отделно от другите затворници и след всяко хранене той се чувства по-зле. Един ден при него дошъл непознат човек и му казал, че храната е отровна и да не яде нищо друго освен хляб и плодовете, които непознатият му давал. Това продължило няколко дни. Отец Михаил се почувствал явно по-добре и попитал за името на благодетеля си, а онзи отговорил: "Ти се моли за мен! Господ знае кой съм".
След това свещеникът е преместен в Пазарджишкия затвор. Един ден надзирателят го предупредил, че сега ще го привикат и това ще е краят. Тогава отец Михаил паднал на колене и започнал да се моли: "Господи, избави ме..." Когато вратата се отворила и дежурният офицер го извикал, отец Михаил вижда между себе си и офицера да стои св. Николай, властно, с жезъл в ръка. И ето чудо - милиционерът променил решението си: "Абе попе, абе дъртак такъв, кво ще се разправям с тебе..." - и си отишъл.
По молба на патриарх Кирил присъдата на отец Михаил била намалена с доживотна и той е изпратен в Белене. Там той се проявява като истински свещенослужител - извършвал богослужение - правил е пасхална утрина, цялата Великденска служба без св. Литургия. Имало и такива, които не вярвали, но когато раздавал нафората един от тях казал: "Попе, какво ни даваш?! Огън, жар... въглен е това!"
"Не бойте се - казал - от този огън!"
Имало там и един гадател - хвърлял карти, правел магии и номера с картите.Той казал, ето попе аз какво мога да направя, а ти какво можеш. Отец Михаил отвърнал: "Господи, забрани му!" - и го прекръстил. Тогава онзи се уплашил - попе бе какво направи, нищо не излиза. "Не аз го направих - казал свещеникът, - а Божията благодатна сила го направи." Тогава човекът се отказал от магиите и станал християнин.
През 1964 г. беленският доживотен затворник е неочаквано амнистиран и изпратен за свещеник в гр. Рила. Там издевателствата срещу свещеника обаче не спират. Водеща фигура в тази "кампания" е партийният секретар. Но внезапно детето му се разболява тежко - страда от епилепсия и случаят е безнадежден. Тогава партийният секретар оставя детето си пред църквата. Още щом вижда свещеника, детето се нахвърля върху него, като го бие, дере и крещи неистово. Отец Михаил успява да го вкара в храма и след молитвите му детето се успокоява и наистина оздравява.
След този случай славата на отеца се увеличава. При него водят нямо момче. Свещеникът го завежда при гроба на св. Иван Рилски. На връщане от там момчето не спира да приказва: "Дядо поп ме накара да говоря".
Уплашени от нарастващия авторитет на отец Михаил, комунистите го предупреждават, че този път няма да има съд и няма да се отърве. Въпреки заплахите отецът издава брошурата си "Има Бог", където опровергава пропагандирания атеизъм.
Отговорът на "другарите" не закъснява. Една вечер отец Михаил бил събуден от някакъв глас: "Стани и се помоли!" Отецът става и вижда, че кандилото е угаснало. Отива да го запали и точно в този момент изстрел чупи стъклото и забива куршума в стената. При второто подобно покушение куршумът се отклонява от иконата на Спасителя, която била до прозореца на килията, и не намира тялото на отец Михаил... Така той бил спасен от мъченическа смърт, но не и от мъченичеството, което носи до края на дните си.
Хората си спомнят, че в навечерието на големите празници свещеникът отрано изпращал честитки със самостоятелно изрисувани иконки и дървени кръстчета.
Но самият дядо Михаил разказвал,че има голям грях, за който се разкайва - когато бил в Белене, веднъж надзирателят го бил жестоко и му казал: "В мазето на манастира ти са намерили цяла каруца с оръжие, попе". А той му отговорил: "Колкото оръжие са намерили, толкова деца да имаш в къщата си". След известно време и двете деца на надзирателя умират, а отец Михаил не престава да се моли за тях: "Дано поне Господ ги приюти в царството Си".
Две години преди смъртта си приема монашеско пострижение под името Макарий, но бил вече тежко болен и прикован на легло. На 8 септември тихо промълвил на дошлите да го поздравят за празника Рождество Богородично: "Още един ден". И на 9 септември 1988 г. кротко се преселил при Господа. В надгробното слово проповедникът между другото казал: "Скъпи отче, днес ти ни напускаш телом, но ние вярваме, че с безсмъртния си дух ти ще бъдеш и занапред с нас, за да ни помагаш в тежките обстояния!"
И сега отец Михаил Апостолов, в схима Макарий, се моли за нас. По неговите молитви и с неговия пример дано съумеем да останем достойни чеда на светата Православна църква, откърмила и издигнала такива праведници и в нашата многострадална земя.
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 2 за 2004 година
Призванието
Монахиня Симфороза, със светско име Елена
Георгиева Мечкова, е родена в гр. Пловдив на 16 май 1907 г. След завършване на прогимназиалното си образование заминава във Франция да учи. После приема монашество във Видин, през
1924 г. След това заминава за село Сотиря, Сливенско. Там става игуменка в манастира "Света Петка". Хората разказват, че там тя е рисувала много картички за Рождество и Възкресение
и със събраните пари е спомогнала за украсата на този манастир. Днес всеки, който посещава тази света обител, остава очарован от красотата на Божия храм "Света Петка", принос за
което има и монахиня Симфороза.
Тя не е отказвала молбата на никого и за нищо. "Ние като християни и особено аз не мога да откажа подслон в манастира". Така през 1951 г. я молят за убежище "нелегалните горяни" Георги Маринов и Иван Спасов, които са избягали от селото и са се криели в гората. Те й поръчали да каже на Ненка Тодорова Гарванова от с. Сотиря да изнесе незабелязано от селото картечницата и сандъчето с патроните и оръжието в кола с тор и да ги зарови в някоя нива. После да каже мястото на игуменката, за да предаде на нелегалните да отидат и да приберат мунициите. Монахиня Симфороза обаче не успява да влезе в контакт с въпросната жена. Въпреки това тя е привлечена като съучастник по делото за горяните.
В издадената й присъда от Старозагорския окръжен съд на 18 октомври 1951 г. се решава следното:
"Признава подсъдимата Елена Георгиева Мечкова (монахиня Симфороза) на 44 години от гр. Пловдив, а живуща в село Сотиря, Сливенско, в манастира "Света Петка", за виновна в това, че е подпомагала с оръжие, храна и боеприпаси и улеснявала членовете на бандитската организация и самата бандитска организация. Монахиня Симфороза е вражески настроена към народната власт и е била във Франция и Турция, където е влязла в съюз с англо-американските империалисти и техните слуги турските реакционери, гръцките монархофашисти и бандата на Тито. Вследствие на изложените данни съдът я осъжда на 7 години лишаване от свобода и да се конфискува в полза на държавата по една втора идеална част от движимото и недвижимо й имущество".
Въпреки очевидния правен абсурд (тъй като монахиня Симфороза не е притежавала никакво оръжие и не е подпомагала с такова нелегалната организация, не са намерени никакви боеприпаси в манастира, и накрая тя не е познавала никого от "бандата на Тито", ако въобще е имало такава банда). Елена Георгиева Мечкова е принудена да изтърпява наказанието си в Сливенския затвор от 25 септември 1951 г. В заключителната си реч прокурорът казва, че "... подсъдимата не е като останалите подсъдими - тя има особено положение пред останалите подсъдими в този процес. Тя е една, която се е отдала на религията и същевременно от мястото, което е заемала се е съгласила да служи на лагера на контрареволюцията, на лагера на реакцията. Обвинението против подсъдимите, в частност подсъдимата монахиня Симфороза, е за ужасна и чудовищна вина и изисква строга присъда, най-тежко наказание".
Действително условията в Сливенския затвор са крайно тежки. "Те искаха да ме унижат - разказвала монахинята, - но аз като стара пловдивчанка счетох, че има неща, на които мога да ги науча, защото те не ги знаят, например на руски и френски език, проповядвах им Божието учение." Именно заради тези проповеди тя изтърпява повече от 240 карцера. "Метър на метър са тия карцери - казвала монахинята, - вътре изпражнения, всичко. Ни можеш да седнеш, ни да легнеш. Седиш права и ти хвърлят яденето. Гладувах и ден и нощ, така два-три дни, ама не издържах и започнах да се храня." В килията на самия затвор не е било нищо по-различно. "В килията нямаше стъкла на прозорците. Зимата лежиш на пода и се завиваш с едно одеало. Като станеш сутринта - и снегът просто те е затрупал. Ядяхме повече сол, за да не замръзнем".
Пазачите в затвора веднъж знаели за предстоящо посещение от ДС и я попитали: "Симфорозо, можеш ли да нарисуваш Иисус Христос как носи кръста си?" Тя казала: "Дайте ми боя" - и изрисувала цялата стена. На другия ден минава комисията и я наказват - светили й със силни прожектори в очите няколко часа... Изобщо малтретират я особено жестоко, защото била монахиня.
След излизането си от затвора, монахиня Симфороза отива да служи в Мъглижкия манастир "Света Параскева", където всички я помнят като изключително добра, но измъчена жена. Там тя умира на 7 декември 1992 година.
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 15 за 2003 година
Човек на духа
Виждам образа на баща си от затворническите години - през сълзи си спомня Мария Ушкова, дъщеря на отец Григорий Попалександров. - Хванал се с две ръце за решетките на милицията, леко усмихнат, щастлив от това, че ни вижда с брат ми да минаваме покрай прозореца, и една огромна тъга, изписана в очите му. Очи, които сякаш питаха: защо трябваше да се случи всичко това, защо беше тая мъка на цялото ни семейство? Въпроси, на които не получихме отговор."
Отец Григорий Попалександров е роден на 16 април 1907 г. в село Белчин, Самоковска околия. В това село 9 години учителстват родителите му. Григорий е третото от петте им деца. Бащата - отец Александър Сотиров - го ръкополагат през 1907 г. за енорийски свещеник в гр. Лом при храм "Св. Николай - Стари", където свещенодейства до 1940 г.
Григорий завършва основното си образование в гр. Лом през 1920 г. с отличие и постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва с пълно отличие през 1926 г. като стипендиант на Св. Синод и на Видинската митрополия. Постъпва на служба като секретар-деловодител при Ломското архиерейско наместничество. През 1928 г. встъпва в брак с Венка Тодорова от гр. Лом. Същата година е ръкоположен в свещенически сан от Видинския митрополит Неофит и започва да свещенодейства в храм "Успение на Пресвета Богородица". Впоследствие е назначен и за учител по религия при Ломското педагогическо училище и гарнизонен свещеник при Ломския окръжен затвор.
От 1 януари 1934 г. отец Григорий е назначен за свещеник при българската легационна църква в гр. Букурещ. Там завършва Богословския факултет с научното звание "лисансие по богословие". През 1940 г. се завръща в гр. Лом като енорийски свещеник в храм "Св. Николай - Стари" (в квартал "Боруна"), на мястото на своя баща.
Отец Йордан Василев от Пловдив, духовно чадо на отец Григорий, разказва за него: "Ако беше само един обикновен свещенослужител, който мисли единствено за себе си, който е глух за болките на своето енорийско паство, то той е щял да си прекара един безметежен живот и сега дори никой не би си спомнял за него. Но той знаеше, че е длъжен не само да свещенодейства в храма, но да бъде всячески надежда и упование на верующите, да бъде защитник и укрепител на малодушните. Защото не може да казваш, че обичаш Бога, а с делата си да бъдеш далеч от страданията на паството си."
Тази твърдост на духа и непримирението на отец Григорий с богоборческата идеология на комунизма стават "трън в очите" на новата власт след 9 септември 1944 г. Малко след преврата е задържан, но пуснат от милицията, а по-късно обвинен от "народния съд".
През пролетта на 1945 г. се събира голям митинг пред сградата на читалището в Лом, където заседава "народният съд" и озверената тълпа крещи: "Смърт на поп Гочо! Искаме поп Гочо!" Като чува това, презвитерата припада, а тъстът му Тодор Опров (известен партизанин по онова време), влиза в залата и казва: "Ако пуснете Попа, всички ще литнем във въздуха! Нося гранати в себе си." И понеже всички го знаят като луда глава, който само с това се е занимавал преди Девети, не посмяват да пуснат отец Григорий навън и да го оставят на тълпата. Смъртната му присъда е намалена с доживотна, впоследствие заменена с 10 години лишаване от свобода, защото казал за новия кмет на града, че бил прост и необразован геранджия. Изтърпява наказанието си в Ломския затвор, където е подложен на жестоки мъчения. Всеки ден е викан от надзирателите в канцеларията, където бил пребиван, а когато се изморели да го бият, започвали да скачат от бюрото върху гърдите му. Веднъж го връзват гол за парното с белезници и пускат ток...
На 1 септември 1951 г. е преместен в лагера в Белене. Там заедно с другите задържани трябва да сече и мъкне дърва при нечовешки условия, а който не изпълни нормата - просто не остава жив. Хранят ги с по една филия хляб на ден и солена риба, без право да пият вода. Свещеникът обаче ги научава как да си обезсоляват рибата, за да оцелеят.Тогава започват да им дават само бобена чорба, а затворниците крият моркови и зеленчуци в калта и хващат малки рибки от Дунава, за да се нахранят. През зимата ровят почвата с голи ръце, за да търсят корени...
На 17 февруари 1952 г. е амнистиран и се прибира вкъщи "като скелет увит в човешка кожа" (по думите на дъщеря му Мария). Един месец не излиза от дома си и яде по малко, за да се съвземе. Отново става свещеник и отново е непримирим - започва да слуша радио "Свободна Европа" и да коментира политиката.
През 1958 г. се събира митинг на площада заради Унгарските събития, където ораторът Борис Бонов заявява: "И тук между нас има един водач на съпротивата - поп Гочо е ломският кардинал Минценти". Естествено, реакцията на милицията е светкавична и арестуват отец Григорий.
На процеса главен свидетел срещу него става свещеник, също от Лом, който прави доноси и срещу още двама свои колеги. Обвиняват отец Григорий за това, че одобрявал "реакцията" в Унгария и целял да увреди добрите ни отношения с приятелските страни, като проповядвал империалистическа идеология. Спъвал дейността на ТКЗС в Лом, като агитирал хората да се откажат от кооперацията. В своя защита свещеникът заявява: "Наистина съм виновен за това, че съм правил изказвания, които не се покриват със становището на властта... При днешните условия смятам, че марксизмът не може да бъде приложен така, както се искаше. Марксизма аз го схващам като целенасочен мироглед, целящ да деградира вярата на човека. Докато капитализмът толерира човешката личност от гледище на християнската доктрина, следователно човек живее не само с проблемите на икономиката, а живее и с потребностите на духа, а именно с Вярата в Господа" (протокол за разпит към дело № 447 от 1958 г.).
Осъждат го на 17 години затвор, впоследствие намалени на 12, които излежава във Врачанския и в Плевенския затвор, а през 1962 г. е амнистиран и освободен. Остава свещеник в Лом до 1967 г., когато е пенсиониран.
До края на дните си през 1979 г. не спира да се надява, че комунизмът ще падне, като на всяка Нова година вдигал тост, че ще е последна за партийното правителство и не спира да слуша радио "Свободна Европа".
Иначе не таял мъст към никого и казвал: "Човек в живота си трябва да се стреми да бъде винаги наковалня, а не чук. Защото лесно е да се греши, но няма по-голяма смелост и достойнство от това, да опростиш на съгрешилия."
Отец Йордан Василев обобщава: "Такива духовници, такива хора като приснопаметния ставрофорен свещеноиконом Григорий Попалександров са като едни оазиси, едни благотворни източници, напояващи човешката душа, които човек ги търси сякаш върви през пустиня, взирайки се да срещне такива хора."
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 10 за 2004 година
Свещ. Григорий Алекасандров, 1931 г.
Безотечественици! - Така се само нарекоха онези, които искат да ни внушат идеята за социалистическо общество, при наличието на което единствено могло да се започне истинската история и култура на човечеството. Безотечествениците са повели решителна борба срещу Църквата, която смятат за съставна част от капиталистическата експлоататорска система.
Инициативата за този дързък и нахален противокръстоносен поход идва от Съветска Русия, страната на най-трогателното мистично настроение на човешката душа в миналото. А някогашният град - светият град за Русия, в който навремето намирахме най-живо реални образи на дивно благочестие и вяра, днес съгрява в своята пазуха най-реалния образ на сатанизма. Един изостанал потомък на Сатанаила, след като детронира владетеля на необятната Руска земя, иска да детронира и Бога, да заличи паметта за Него в милионното човечество.
Даденият тон за борба се прие вярно от хората на БРП. Те издават вече и своя библиотека "Безбожник". Още в първите страници на тази книжка четем лозунгите: "Борбата срещу религията е борба за социализъм", "Всеки абонат на "Безбожник" е удар срещу капитализма и попщината".
На фронта срещу безотечествениците - безбожници, трябва да застане всеки благородник на духа и да се въоръжи с бронята на живата църковност. Чрез нас,чрез нашата жива църковност трябва да победи Христос света, трябва да възтържествува не болшевизмът, а Царството Божие.
Но ако безбожниците са убедени в своето тържество, нека развяват червеното знаме на марксизма. Верните поклонници обаче на Христа няма защо да се страхуват, защото те са здраво убедени от 1900 години опит, че "нашата вяра е победата, която победи света". А еднодневките - противниците на религията, изпопадаха и сигурно ще падат по пътя на столетията, без да вдъхнат никакъв респект.
Погледнете някои от най-новите надгробни камъни от миналото столетие: ето тук почива повърхностният рационализъм с неговите пусти и шумни нравствени теории. Кой си спомня вече за него? Недалеч от него почива суровият материализъм на Фогт-Молешот-Бюхнер. Прегазиха го и отминаха нататък. Друго ли ще бъде с болшевишкия атеизъм? Болшевизмът презира свободата, иска да обърне живите души в машинни колела, стреми се да унищожи обществените учреждения чрез насилия, дири за себе си опорна точка в свободния морал. Ето защо той вижда в лицето на Христа пречка за себе си, а Бога смята за свой противник.
Червените знамена са на поход. Безбожниците смело атакуват великата крепост - християнството. Страшното обаче е не вън, а вътре в крепостта.Защото християните не са били никога толкова разединени и не са имали никога по-голяма нужда от сближаване и съединение. Затова напълно обясними са радостните възгласи в лагера на противниците, както и смущението у мнозина вярващи.
Но самата борба не ни плаши - тя е дори необходима. Защото борбата на "съюза на пролетарските безбожници" ще раздвижи християнството, ще притъпи много страстни борби и ще открие много попълзновения, но ще предпази християнството от вкостеняване, ще го опази чисто, ще му даде жизнен дух и ще го направи в края на краищата благо и опора на личния и обществен живот.
в-к "Север" - гр. Лом, 17 декември 1931 г. бр. 381
Пътят
Отец Димитър Биров е родом от с. Ловча, Гоцеделчевско. Още като много малък е гонен със семейството си на няколко пъти от родния край. През 1913 г. - тригодишен - майка му го носи на ръце, за да пресекат р. Места, а тя била пълноводна, за малко да се удавят. Втори път бягат от гърците през 1917 г. и стигат чак до Юндола. Но отново се връщат през 1924 г. Тогава отец Димитър е принуден да учи и говори на гръцки. През 1948 г. по нареждане на Георги Димитров хората от този край са принуждавани да се пишат македонци, но свещеникът остава верен на Родината си.
Свещеническият му път започва от курсовете в Бачковския манастир и през 1942 г. е ръкоположен в презвитерски чин от Струмишко-Драмската епархия, с право да свещенодейства на енория в "новоосвободените" български земи. Така той става свещеник в гр. Плевня (Драмска Македония). След 9 септември 1944 г. отец Димитър напуска последен Беломорието, за да покровителства селото. По това време често идват гръцки "андарти" и безчинстват по българските села. Един път свещеникът ходи пеша 10 км до Драма, за да предупреди българските войски за предстоящо такова нападение.
Отец Биров, преди да тръгне с последната група от селото, намира пушки в общината. И за да не ги остави на гърците, ги взима със себе си. Прекарва ги в България чрез двойно дъно на каруцата. В Гоце Делчев ги продава на някакви военни, но част от мунициите запазва поради страх.
След това отива да свещенодейства в с. Голямо Белово. През този период става насилствената колективизация в ТКЗС.
Много хора по това време търсят утеха и съвет от свещеника. Една жена отива при него, плаче и му казва: "Отче, искат да ми вземат добитъка и нивето, що да правя?" - Той й отговаря: "Сама си прецени, но моят съвет е: не си давай това, което обичаш!" Тази жена после я били в мазето на общината, защото не искала да влезе в ТКЗС.
Това е времето, когато на свещениците им било забранено да правят венчавки, кръщенета и църковни обреди въобще. И въпреки че хората, които ходели на черква, били следени, службите на отец Биров винаги са пълни и той на никого не отказва обред, молитва или каквото и да било.
Именно затова един от партийните функционери пише в спомените си: "Всички него слушаха, той е Божи човек - казваха, него ще слушаме, а не комунистите. А той държеше фашистки речи." (Из книгата "Път към мечтите" на Коста Кичуков с прякор Чекалара)
През 1948 г. с него се свързват от организацията "Хан Крум" с ръководител Атанас Желязков. Организацията има за цел да се бори против комунистическата власт и кооперациите по селата. По-късно при разкриването на организацията подвеждат и отец Биров под отговорност, намират в дома му и скритото оръжие. През 1951 г. го осъждат на 14 години затвор, 12 от които изкарва в Белене.
Още веднага с пристигането си в лагера го карат да си обръсне брадата. Той отказва, заради което много го бият. Едва издържа на непосилната работа и издевателствата. Съпругата му, Митра Димитрова, си спомня, че когато получила дрехите му от ареста, те представлявали кървава кора.
Спас Николов, сълагерник на отец Димитър, си спомня, че от глад яли лапад, прораснал в тоалетните. Въпреки всичко обаче, свещеникът не спира да помага на всички с каквото може. Спомня си го като висок и здрав човек, който заслужава да бъде свещеник, защото това е неговото призвание.
Дъщерите му разказват, че намирали от баща си в подгъвите на ръкавите бележки, написани с върха на игла. Отецът често им пишел писма. Ето едно от тях:
"Свидни рожби сте ми, но черна съдба ни раздели и не можах да ви се радвам, а и вие на мен. Тук съм в мрачна затворническа килия и с нищо не мога да ви помогна. И ако съдбата е благосклонна към мен и жив и здрав се завърна, вас мили деца да прегърна и скъпи сълзи да обърша, тогава, деца свидни, Бог стена да ни бъде!
Целувам ви всички вас.
Ваш татко, отец Димитър..."
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 6 за 2003 година
Отец Йоан простил на своите предатели
През 1907 г. в дома на Ангел Кирилов в
село Гюренджия (сега Огняново), Софийско, на 23 септември се ражда първият му син Янко. Впоследствие в семейство Кирилови се появяват още три деца – две момичета и едно момче.
Семейството на Ангел Кирилов живее изключително бедно, поради неговия хроничен алкохолизъм. Началното си образование Янко Кирилов завършва в своето родно село, а прогимназия в гара
Вакарел, на час и половина път през гората от село Гюренджия. Огромното разстояние до училището Янко изминава ежедневно в дъжд, пек, сняг и студ. Идва през зимата мокър и
премръзнал в училище, а учителите със сълзи на очи се опитват да го изсушат, слагайки го да седне до печката. Така заедно с отличната си диплома Янко Кирилов получава и хронично
заболяване на краката, което го измъчва до края на живота му.
Веднъж директорът на прогимназията, който е семинарист по образование, шегувайки се с думите: "Ха да видим кой ще стане свещеник в Гюренджия", го изпитва по църковнославянско четене, но остава поразен от хубавото му четене. През междучасието го извиква в кабинета си и сериозно му предлага да постъпи в семинарията. След училище Янко Кирилов разказва всичко на майка си и тя се съгласява, казвайки: "Баща ти продаде и изпи две ниви. За теб ще продам, ако трябва, и останалите две, даже и двора, но ти ще учиш в семинарията." Така и става, но за нещастие неговият баща тайно продава една от нивите и пропива парите, а скоро след това и двора.
Янко се явява на приемен изпит в семинарията, който взема с отличие, като заедно с това кандидатства и за стипендия. За негова изненада обаче, не само че не получава стипендия, но и не е приет в семинарията. Връща се в родното си село, а майка му заминава за София, където се оплаква на секретаря на Св. Синод – Христо Попов. Благодарение на него Янко Кирилов е приет за ученик в Пловдивската семинария, но стипендия не получава, защото се установява, че бройките са изчерпани. След завършването на ІІІ клас, поради липса на средства прекъсва образованието си за една година. През следващата учебна година свещеникът от гара Вакарел му отпуска църковна помощ в размер, възлизащ на половината от учебната такса. Въпреки това, накрая на първия срок, в ІV клас, Янко е изхвърлен от трапезарията за неплатени такси. Принуден е да се храни само с хляб, който неговите съученици му донасяли тайно от трапезарията. Семейството продава и последната им останала нива и макар че половината от парите пак са пропити от баща му, успяват да внесат таксата за трапезарията. За учебници и тетрадки не може и да си мисли дори, а си служи с чужди такива, които по време на занятията са свободни. За жалост по същото време в семинарията съществува една група от ученици, които благодарение на лакейническото си държане спрямо ректора и преподавателите винаги са привилегировани и облагодетелствани във всяко едно отношение. За тези, иронично наричани от останалите семинаристи "отроци", винаги се намират стипендии и църковни помощи, независимо от материалното им състояние. Така например, докато Янко Кирилов гладува, един негов съученик, въпреки че баща му е много заможен, а според някои дори милионер, получава пълна стипендия и църковна издръжка. Животът на Янко допълнително е усложнен от това, че си спечелва омразата на "отроците" в семинарията.
След завършването на ІV клас е принуден окончателно да напусне Пловдивската семинария и за да не остане без професия, се записва в Графическото училище при Държавната печатница в София. Тук получава минимална заплата, тъй като учащите се едновременно с това работят и в печатницата, но поради лошите условия на труд получава силно и непрестанно главоболие. Болестта му го кара отново да напусне.
По това време неговото семейство се намира в София. На село вече всичко е продадено и пропито от баща му. В София неговата майка става домашна перачка в няколко семейства, а баща му – уличен метач. Самият Янко не може да си намери никаква работа. Енорийският му свещеник, който няма образование, но е добър молитвеник и ревностен свещенослужител, прави всичко възможно, за да му помогне, но самият той е крайно беден. Въпреки това успява да препоръча Янко Кирилов на командира на полка в Самоков, който го приема да живее и да се храни в казармата, като по същото време учи в Самоковската педагогическа гимназия. Скоро обаче се налага да престане да учи и тук, но в Самоков се запознава с бъдещата си съпруга Надка, с която скоро сключват брак.
Съдбата на Надка е още по-нещастна и от тази на Янко. Тя не помни своите родители, които почиват рано. След смъртта им я вземат добри хора и я отглеждат като храненица. Успява да завърши стопанско училище и веднага се омъжва за Янко Кирилов.
През юли 1930 г., вече женен, Янко подава документи да бъде ръкоположен за свещеник. Но неочаквано младото семейство изпада в голямо затруднение. Св. Синод отказва да одобри кандидатурата на Янко Кирилов за свещеник, тъй като няма завършено средно образование, макар че по това време масово се ръкополагат кандидати завършили ІІІ клас в семинарията, а той има завършен ІV клас. От юли до декември 1930 г. младото семейство не само гладува, но е заплашено буквално от гладна смърт. И двамата съпрузи са оставени без никаква материална подкрепа и издръжка, а са и безработни.
Една сутрин протосингелът на Пловдивската митрополия архимандрит Климент (по-късно Старозагорски митрополит) заварва Янко Кирилов да се моли, плачейки в олтара. Отец Климент, който знае за финансовото му състояние, виждайки го, започва и той да плаче. Янко успява да му каже само, че от три дни с жена му не са яли нищо, а с неговата кандидатура за свещеник не знае какво става. Архимандрит Климент се опитва да го утеши, дава му 100 лева и го уверява, че много скоро ще бъде ръкоположен. Веднага след богослужението отец Климент докладва за случилото се на Пловдивския митрополит Максим, който чрез телеграма настоява пред Св. Синод Янко Кирилов да бъде одобрен за свещеник в село Малко Белово, Пазарджишко. Така на 18 декември 1930 г. е ръкоположен за дякон с името Йоан, а на следващия ден за свещеник. След тридневен стаж е въдворен в енорията си, която се състои само от 80 къщи.
В енорията си отец Йоан Кирилов е посрещнат с голяма любов. Въпреки че селото е крайно бедно, а енорийската църква е в плачевно състояние, младият свещеник и презвитерата му ликуват. И двамата веднага се захващат за работа. Енорията е разделена от отец Йоан на осем части. На всеки десет къщи определя по един добър християнин или християнка да отговаря за тях. Тези хора се превръщат в негова дясна ръка. Те организират хората в своята част, раздават им книги от създадената към църквата подвижна библиотека, внасят в домовете им Библия.
Благодарение на добрата организационна работа на свещеник Йоан Кирилов скоро хората от Малко Белово събират средства и ремонтират своята църква. Презвитера Надка се грижи за чистотата в храма, а по време на светата Литургия дирижира създадения от нея двугласен хор. По инициатива на свещеника е създадена в селото кооперация и е построено ново училище.
Стихия на църковния живот в енорията на отец Йоан е молитвата и благотворителността. Енориашите му до такава степен обикват молитвата, независимо от възрастта си, че седенките на младежите в селото завършват с прочитане на полунощницата, като всички присъстващи са на колене.
Създадено е християнско братство. Благодарение на усърдната пастирска дейност на свещеник Йоан Кирилов 12 души от енорията му завършват семинария, повечето от тях получават и висше богословско образование, а три девойки стават монахини.
Освен това щедростта на семейство Кирилови е ненадмината. Презвитера Надка, която умее да шие добре, в свободното си време приготвя различни дрехи, които отец Йоан раздава на нуждаещите се по празниците. Но само дрехи ли? Всички бедни, болни и страдащи хора получават помощ от добрия пастир – едни материална във вид на дрехи, храни и пари; други морална във време на тежки изпитания и нещастия; трети духовна при колебание във вярата или неразбиране на някои догматически истини.
Благодарение на него много хора, които били приели адвентното учение, се връщат в лоното на Православната църква. Веднъж научава от една бивша адвентистка, че друга високообразована жена от град Септември е приела адвентизма. Отец Йоан започва да се моли за нея, без да я познава. Не след дълго адвентистката сънува сън, в който вижда, че в дома й идват двама свещеници, като единият от тях, с руса коса, започва да я изобличава, казвайки й, че е отписана от книгата на живота, защото не следва истината. Събуждайки се, жената сериозно започва да размишлява за своето спасение. Скоро след това свещеник Йоан Кирилов е поканен да посети едно семейство в град Септември. При тръгването му от дома на домакините си, една жена се приближава и го кани да посети и нейния дом, а зад гърба му възкликва с радост към присъстващите, че това е русият свещеник от съня й. Още преди отец Йоан да си замине, жената се отказва от адвентизма и приема православие.
По настояване на своята съпруга свещеник Йоан Кирилов завършва семинария, а през 1945 г. постъпва в Богословския факултет при СУ "Св. Климент Охридски", в който се дипломира.
Завършвайки висшето си образование, започва още по-усърдно да работи сред паството си, при него се стичат хора от всички околни селища, та дори и от градовете. Славата му на добър свещеник и духовен наставник се разнася надалеко. Сега пък неговите събратя свещеници започват да му завиждат и го клеветят, че им привлича паството в своята енория, че хората се допитват до него, а не до тях. Срещу тези нападки отец Йоан се защитава с думите: "Защо бяга стадото от пастирят, нека си отговори самият той. Или джобът му е дълбок, или тоягата му е дебела", но те престават да злословят едва при намесата на самия патриарх Кирил.
След 9 септември 1944 г. в България се установява богоборческото управление на Комунистическата партия. При новата власт отец Йоан Кирилов продължава усърдно да се грижи за паството си. Някои от енориашите му, несъгласни с комунистическото управление, са осъдени по политически причини и изпратени в затвора, като същевременно на мнозина от тях частично или цялостно е национализирано и конфискувано имуществото им. Семействата им изпадат в пълна мизерия и недоимък. Съпругите на осъдените са заклеймени като фашистки и никъде не получават работа.
След освобождаването си отец Йоан още на първите прошки казва на своята презвитера да приготви нещо за почерпка, понеже ще отидат да се прощават. Когато тя приключва и е готова за тръгване, го пита къде ще ходят, но е слисана т неговия отговор: "Ще ходим у жената, която свидетелства против мен!" Жената още като ги вижда се разплаква, посреща ги и взаимно си прощават, а след време тя, усещайки че напуска този свят, отново извиква отец Йоан, изповядва се пред него и му иска пак прошка. Но не само на нея, а и на всички лъжливо свидетелстващи на делото против него, отец Йоан прощава. В Малко Белово отдавна е забравено кошмарното дело, а е жив само добрият спомен за любимия им свещеник.
Затворът не успява да сломи отец Йоан и той продължава своята дейност. През 70-те години на миналия век с огромни трудности получава разрешение и заедно с хората от своята енория изгражда параклис, посветен на всички български светии, но през 1975 г. властва довежда група затворници и им заповядва да го сринат. Отец Йоан, плачещ, безсилен и безпомощен наблюдава разрушаването, а след това често ходи и плаче върху руините. Този последен удар от страна на комунистическата власт срещу неговата пастирска дейност, свещеник Йоан Кирилов не успява да преживее. От мъка заболява от диабет и на 12 декември 1977 г. напуска земния свят.
И до днес не секва потокът от поклонници към гроба на отец Йоан Кирилов, добрия пастир от малко Белово, който откликва на молбите не само на своите пасоми, а и на всички търсещи помощта му.
Стефан Илчевски
Църковен вестник, брой първи за 2002 година
Клеветата
По време на кървавата саморазправа след 9 септември 1944 г. е било възможно всеки да наклевети всекиго и така са били осъдени хиляди невинни. В такъв момент човек се запитва дали наистина е нужен "езически суров закон", за да озапти свирепите страсти, бушуващи с все по-голяма сила. Подобни правила противоречат изцяло на християнските ценности, но биха спасили много невинни жертви. В това число и отец Иван Тодоров от с. Тръстеник - Плевенско.
Той е роден в с. Еница, Белослатинско, през 1905 г. Завършва Духовната семинария в София и като млад свещеник е разпределен в с. Тръстеник. Там той живее до последните си дни. Неговата дъщеря Савка Константинова си спомня, че на 9 септември 1944 г. вечерта дошли комунисти и го арестували, откарали го в Плевен, но след това го пуснали, тъй като не е имало причини да го задържат. На първи октомври същата година е мобилизиран в поделението в с. Згарево, което се намира в училището на селото. На десети октомври е бил закаран на масовите убийства в Пилишатската гора, близо до селото, но само за да гледа. След три дни се прибира в Тръстеник, но не успява да се види със семейството си. Арестуван е от Тодор Караджов, тогава милиционерски началник, и група комунисти. В показанията си Тодор Караджов посочва, че отец Иван е бил отведен заедно с Дамян Дамянов, бивш полицейски началник преди 9.IХ, и Величко Попов, писар в общината, от непознати служители на ДС. Тримата са били откарани в с. Ясен и там са избити. Един от задържаните заедно с тях, но впоследствие освободен, е Тодор Павлов - полицейски началник преди 9 септември в град Добрич. Задържан е бил по същото време в общината на Тръстеник. Той разказва: "Отец Иван беше пребит, в много тежко състояние. Нарисуваха му стълба на стената и го караха да се качва по нея".
Петър Гановски по-късно споделял пред приятели на чашка, че лично той е извозвал тримата арестувани с каруцата си от общината към конските гробища и полумъртви са ги погребали. Оттогава този човек толкова се уплашил, че не можел да гледа погребения и не минавал покрай гробища.
Според показанията на Вера Доровска свещеник Иван Тодоров държал "слова" на селяните за пълното унищожение на комунизма. С тези мотиви излиза присъдата на Плевенския народен съд и на 16 април 1945 г. о. Иван, заедно с Дамян Дамянов и Величко Попов са осъдени на смърт "задочно", тъй като вече са били убити. Този съдебен акт не е целял оправдаване на убийствата, тъй като комунистите не е имало пред кого да се оправдават, а е "легитимирало" заграбването на имотите им от държавата, впоследствие преминали в частни ръце.
Естествено тази клевета се разпространила из селото, за да
накарат хората да не вярват и да се отдръпнат от свещениците. Един от комунистите в селото обаче все още поддържа тази версия за отец Иван. Той разказва, че когато бил малък, се
прибирал с баща си късно една вечер. Изведнъж отец Иван изскочил с кърпа през лицето и пушка в ръцете и извикал: "Стой! Къде сте тръгнали! Има вечерен час!" И този комунист твърди,
че отец Иван бил в охраната на селото. Впоследствие се оказа, че вечерен час и охрана в Тръстеник не е имало...
Всички тези неща като че ли са били предусещани от негови близки, които му предлагат да избяга в Румъния при вуйчо си. Отец Иван обаче отговаря, че не може да живее без своето паство и без тая църква, за която е дал живота си.
Ние не се стремим да виждаме в лицето на отец Иван Тодоров светец или пък икона. Но в трудните антихристови времена след 9-и септември дори честното изпълнение на пастирския дълг е вече подвиг и мъченичество. Това е мъченичеството на отец Иван Тодоров.
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 5 за 2003 година
Завистта
От една завист си отиде. Без причина го убиха!" - казват
хората от с. Горни Дъбник, Плевенско, за отец Васил Вълков.
"Ако днес той се яви тук, да видите само как е облечен, ще се почудите. С хубав подрасник, хубаво расо, колосана яка. Той беше чист човек, така както са чисти балканските ручеи на с. Батолци, откъдето е роден - спомня си за него отец Георги, сегашният свещеник в Горни Дъбник. - Той е балканджия, а балканджиите са добри хора, не са егоисти. И където идеше, всеки му целуваше ръката и всеки го прегръщаше."
Отец Васил Вълков е роден в с. Батолци, Врачанско. Завършва свещеническо училище в Черепишкия манастир и през 1928 г. е ръкоположен за свещеник в Горни Дъбник. За кратко време успява да спечели доверието и любовта на хората и особено на младежите. С тях той образува християнско братство към черквата, християнско дружество към училището и всяка година организира за богомолците поклоннически пътувания до различни манастири в България.
Отец Васил имал голям авторитет в селото, което поражда завист у другия свещеник по онова време. Естествено, хората като знаели, че последният е комунист, търсели за всичко отец Васил и по служба, и за компания. Това още повече засилило завистта на другия свещеник към него. Започнали спорове и дрязги между двамата и от там - всичко останало.
Един ден, малко след 9-ти септември, отец Васил на излизане от пощата срещнал група комунисти, сред които бил и другият свещеник. Пред "другарите" си той казал: "Докога ще държите този човек. Той е опасен и може да увлече цялото село след себе си." Дори и предупрежденията към неговите близки не го уплашили. "Добре де, за какво да се крия, не съм направил нищо лошо. Аз съм чист пред моята съвест" - казвал често той. Докато една сутрин - на 2 октомври в 9 часа сутринта го извикват от общината за малка справка. След него в общината пристига и Васил Ветов - около шейсетгодишен земеделец. Казват им да чакат там, защото ще дойдат хора от Плевен да ги разпитат. След около час дошли и група младежи от селото и те останали да чакат следователите от Плевен. До вечерта никой не дошъл и затворили всички арестувани в мазето на общината. Единствено отец Васил поканили да се качи в една от стаите, но той отказал - искал да остане при другите. Същата вечер в селото имало митинг, след митинга извикали отец Васил и земеделеца Васил Ветов за разпит. Свещеникът заключил вратата на мазето отвътре и казал, че нощно време разпити не се правят. Да изчакат до сутринта. Пък бай Васил му казал: "Отче, дай да им отворим, да не си утежняваме положението. Ще ни разпитат и ще ни пуснат да си пренощуваме у дома." На излизане ги качват в една черна камионетка и повече никой нищо не чул за тях. Близките им ги търсили къде ли не - в Плевенския и Старозагорския затвор, лъгали ги, че двамата били затворени и заточени в Сибир и т. н.
Относно изготвянето на списъци за убийствата, някои разказват, че отгоре била спусната директива за ликвидиране на неудобните. Тогава се събрали най-активните комунисти на селото и започнали да правят списък. Когато стигнали до числото 22, единият не издържал и казал: "Чакайте, овце ли ще колим, свине ли, та това са живи хора! Няма да почерним цялото село!" Тогава в списъка останали имената на отец Васил и Васил Ветов. Останалите младежи били вързани на телове, били бити, но не и убити.
След смъртта на отец Васил хората престанали да ходят на църква при неговия приемник. Дори го смятали виновен за убийството и поставен от комунистите да следи вярващите. Едва след него - при отец Георги, църквата започнала да се пълни отново.
Ето какво споделя самият отец Георги: "Отец Василий е човекът, на когото дължа моето образование. Когато станах свещеник в Плевенската духовна околия, още никого не познавах, но като разбраха, че съм от Горни Дъбник, казваха: "А, от селото на отец Василий Вълков" - беше много уважаван. Няма да забравя неговите напътствия, че трябва не само да се пее, но и да се кажат на хората няколко думи - радостни или тревожни. Радвам се, че изпълних неговия завет - да стана свещеник."
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 4 за 2003 година
Часовникът
Отец Николай Йотов е от планинското село Батолци, близо до
Ябланица. Завършва семинарията и работи като свещеник една година във Враца, седем години в с. Комарево, Плевенско, и след това се заселва трайно в Долни Дъбник, понеже съпругата
му е оттам. В Долни Дъбник съдейства за строежа на един от най-хубавите християнски храмове в България. Този храм е копие в умален вид на храма "Св. Александър Невски" в София.
Свещеникът Йотов бил изявен патриот и антикомунист. Защитавал идеята за обединена България, която тогава е въодушевявала българската младеж. Смело критикувал комунистите, знаейки за масовото унищожение на храмове и убийства на свещеници в Съветския съюз. Въпреки това, той не се е страхувал за живота си и споделял пред семейството си, когато наближила "Червената армия": "Ако има някой виновен, може и да пострада, но за нас такава опасност няма и никакъв съд не би могъл да ме обвини". И наистина никакъв "народен съд" не е могъл да го обвини, дори и самите антифашисти след това признават, че отец Йотов бил невинен. Но в онези дни - в нощта на 2 октомври 1944 година, комунистите първо убивали, а после малко се интересували от това кой бил виновен.
В деня на убийството свещеникът си бил вкъщи. Към седем и половина вечерта дошъл един младеж и го повикал при кмета за справка. Отива в кметството и там го затварят в мазето - арестуван от Христо Танов (Тангото) и Иван Макарски. След 1990 г. и двамата отричат участието си в арестуването. След свидетелски показания и очна ставка променят версията си и признават, че двамата арестувани от Долни Дъбник са предадени на неизвестни лица от Държавна сигурност. Впоследствие били откарани край река Вит, близо до града и убити по особено жесток начин с кирки и лопати, за да не се вдига шум. Дори единият от убийците се хвалил пред приятели и казвал: "Трудно излиза човешката душа". Въпреки тези данни осъден за убийствата няма и лобното място не е намерено.
Един случай след убийството на отец Николай се запечатил трайно в паметта на двамата му сина. При разквартироването на руските войски в Долни Дъбник, един пиян руски войник почукал на вратата с шмайзер в ръка: "Туда фашистов, надо разстрелят!" Излязла разтреперана майката с двете деца. Добре, че хора се намесили и предотвратили ужасната трагедия, която могла да последва. Но кошмарите на цялото семейство продължили дълго в съзнанието и сънищата им. Явно това било провокация на някой от местните комунисти.
Председателят на антифашисткия съюз в града Димитър Пойчев казва: "За отец Николай не мога да кажа, че е бил крайно лош човек, но даваше тон на властта към кого как да се отнася и аз съм от тия, дето са пострадали от тая дейност". С какво е пострадал не можа да каже, за други пострадали също не можа да се досети.
Друг от антифашистите казва, че всички попове били фашисти и затова са заслужили участта си.
След години, за докторската защита на д-р Николов (син на отец Николай) потрябвала характеристика от местната партийна организация. Дали му я, защото знаели, че о. Николай бил невинен. Но днес тези комунисти си спомнят, че имали големи проблеми на партийно ниво заради това.
Д-р Иван Николов разказва следната история: "Младите хора, които са извършили трите убийства - на моя баща, на Иван Ветов и на свещеника от Горни Дъбник Васил Вълков, в страха си от извършеното преминават през река Вит и мокри се крили в една колиба. Развиват пневмония и умират. Майката на едно от момчетата видяла джобния часовник на баща ми у починалия си син, но не позволила да го сложат в гроба на сина й, защото бил на попа и не било редно да бъде там. После го носил брат му, който след години загива при автомобилна катастрофа. Семейството решава, че този часовник им носи нещастие и след демократичните промени ми го върнаха."
Черното петно върху фамилията остава. Някои от местните си спомнят, че ги било страх да отидат дори на сватбата на д-р Николов.
Днес най-голямата мъка за близките на отец Николай Йотов е, че не знаят къде е гробът му, за да запалят свещ и да направят помен...
Мартин Николов
Църковен вестник, брой 3 за 2003 година
www.Pravoslavieto.com
