Александър Мен
По причини, които за нас остават неизповедими, първоначално Вехтозаветното Откровение не съдържало ясно изразено учение за битието на човека след смъртта. Поради това древните израилтяни от епохата на патриарсите са заимствали от съседните народи възгледите за посмъртната съдба на човека. Очевидно, още от епохата на пратриарсите те усвоили песимистичният вариант на доктрината.
В ранната библейска космография шеол (преизподнята) представлява подземното царство, подобно на мрачното царство на мъртвите у вавилонците. Обитавали го рефаимите. С думата рефаими Св. Писание нарича исполините, едни от най-древните народи, обитаващи някога Палестина още по времето на Авраам. Със значението мъртви думата е употребена в Иов 26:5, в Ис 14:9-10, 26:14-19 и др. Повод за такова осмисляне на думата е може би мисълта за Рефаимите като народ, който не съществува вече сред живите и който принадлежи към царството на мъртвите, поради което понятието се прилагало по-късно и към всичките мъртви. Като говори за Вавилонския цар, прор. Исая изобразява изразително състоянието им в преизподнята:
"Адът преизподен се раздвижи заради тебе, за да те посрещне при твоето влизане; заради тебе разбуди рефаимите, всички вождове на земята; дигна всички царе езически от престолите им. Те всички ще ти говорят: и ти стана безсилен като нас! и ти стана подобен нам. Гордостта ти е свалена в преизподнята, с всичкия ти шум; под тебе са червеи за постилка, и червеи са твоя покривка." (Ис 14:9-11).
"Рефаимите треперят под водите, и под живеещите в тях" (Иов 26:5).
"Мъртвите не ще оживеят; рефаимите не ще станат, защото Ти ги посети и изтреби, и унищожи всеки спомен за тях. Ти умножи народа, Господи, умножи народа, - прослави Себе Си, разшири всички предели земни. Господи! бидейки в беда, той Те търсеше; изливаше тихи молитви, кога го постигаше Твоето наказание. Както непразна жена, кога да ражда, се мъчи, вика от болките си, тъй бяхме ние пред Тебе, Господи. Бяхме непразни, мъчехме се, - и раждахме сякаш вятър; спасение не доставихме на земята, и други жители на вселената се не появиха. Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат! Събудете се и тържествувайте вие, повалените в прах; защото Твоята роса е роса на растенията, и земята ще изригне мъртъвците." (Иов 26:14-19).
Участта на рефаимите като сенки на мъртвите е забвение, мрак, отдалеченост от Бога (Пс 87:5-13).
"Аз се сравнявах с ония, които слизат в гроб; станах като човек без сила, хвърлен между мъртвите, - като убитите, които лежат в гроба, за които Ти вече си не спомняш, и които са отблъснати от Твоята ръка.Ти ме тури в подземен ров, в мрак, в бездна. Натегна върху ми Твоята ярост, и с всичките Си вълни Ти (ме) порази.
Ти отдалечи от мене моите познати, направи ме отвратителен за тях; затворен съм, и не мога да изляза. Окото ми се умори от тъга: цял ден виках към Тебе, Господи, протягах ръце към Тебе. Нима над мъртви ще направиш чудо? Нима мъртвите ще станат и ще Те славят? Или в гроба ще бъде проповядвана Твоята милост, и Твоята истина - в мястото на тлението? нима в тъмата ще познаят Твоите чудеса, и в земята на забравата - Твоята правда?" (Пс 87:5-13).
Всъщност жив е само Бог: като цялостни същества хората са живи докато в тях действа духът, даруван им от Бога. Когато той напуска човека, той се превръща в прах (Пс 103:29).
Този възглед за посмъртното битие на човека се съхранил почти в цялата традиция на мъдреците (Иов, Притчи, Еклисиаст, а някои добавят и Песни, а също от неканоничните Сир Прем. Подобни мотиви се съдържат в кн. Битие (историята на Йосиф) и в известна степен в кн. Товит.
Авторът на книгата Иов все още не очаква посмъртно въздаяние.
Еклесиаст казва "съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една: както умират едните, тъй умират и другите, и едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка, понеже - всичко е суета!" (3:19).
Oт Книга Битие до кн. Иисус, син Сирахов в Стария Завет, се напомня постоянно за превръщането на човека в праха, от който е създаден (Бит 1:24-25; Сир 16:31).
Дори след като на старозаветните е била открита тайната на възкресението, първоначалният възглед продължава да има поддръжници. Към него се придържали садукеите. А през XVII в. e бил възроден от португалския евреин Уриел д’Aкоста.
Втората фаза няма строги хронологични граници. Така авторът на Книга Царства се придържа към старата концепция, като привежда същевременно молитвата на Ана, майката на пророк Самуил, в която е изразена надеждата, че Господ може да изведе човека от Шеол.
"Ние ще умрем и ще станем като разляна на земята вода, която не може да се събере; но Бог не желае да погуби душата и се грижи да не отхвърли от Себе Си и отхвърления" (2 Цар 14:14, по протестант. 2 Samuel).
"Господ умъртвява и съживява, сваля в преизподнята и изваждa" (1 Цар 2:6).
Същата надежда звучи и в Псалмите:
"Бог ще избави душата ми от властта на преизподнята, кога ме прием" (Пс 48:16).
"Aз съм винаги с Тебе; Ти ме държиш за десницата; Ти ме ръководиш с Твоя съвет и после ще ме приемеш в слава" (Пс. 72:23-24).
Сказанията за Енох и Илия, които не споделили общата участ на смъртните, укрепвали вярата в това, че пребиваването в шеол не е неизбежна съдба на човека.
Но тази вяра се изразява още по-ясно в т.н. "Апокалипсис на Исайа" (Ис. 24-27), който повечето библеисти отнасят към IV век преди Христа.
Към 60-те години на II век преди Христа вярата във възкресението на мъртвите и посмъртното въздаяние става господстваща сред юдеите. За това свидетелствуват Дан.12:2-3 и 2 Мак 7:9:
"И в онова време ще се подигне Михаил, велик княз, който брани синовете на твоя народ; и ще настане време тежко, каквото не е имало, откак съществуват люде до днес; но ще се спасят в това време от твоя народ всички, които бъдат намерени, че са записани в книгата. И много от спещите в земния прах ще се събудят - едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама. И разумните ще сияят като светилата на твърдта, и ония, които са обърнали мнозина към правда - като звездите, вовеки, за всякога. А ти, Данииле, скрий тия думи и запечатай тая книга до последно време; мнозина ще я прочитат, и знанието ще се умножи".
"Ти, мъчителю, ни лишаваш от тоя живот, но Царят на света ще възкреси за живот вечен нас, умрелите за Неговите закони"
По време на въстанието на Макавеите вече се отправяли молитви към падналите на бойното поле войни.
"На другия ден Иудините човеци отидоха, според както го искаше дългът, да пренесат телата на падналите и ги положат заедно с роднините в отеческите гробници. И намериха под хитона на всекиго от умрелите вещи, посветени на иамнийските идоли, каквото законът забранява на иудеите; и стана за всички явно, защо са загинали. Затова всички прославиха праведния Съдия Господа, Който открива скритото, и захванаха молитва, молейки да бъде съвсем изгладен стореният грях; а доблестният Иуда увещаваше народа да се пази от грехове, виждайки с очите си, какво се бе случило по вина на падналите. А като събра до две хиляди драхми, според числото на мъжете, прати в Иерусалим, за да принесат жертва за грях, и постъпи твърде хубаво и благочестно, мислейки за възкресение; защото, ако той се не надяваше, че падналите в битката ще възкръснат, излишно и напразно би било да се молим за мъртвите. Но той мислеше, че на умрелите в благочестие е приготвена превъзходна награда, - каква света и благочестива мисъл! - затова принесе за умрелите умилостивна жертва, да бъдат освободени от грях" (2 Мак 12:39-45).
В Книгата на Енох се говори за пръв път не само за възкресение, но и за въздаяние. Образът на "огнената геена" навлиза в есхатологичното учение около II в. преди Христа.
В диаспората откровението за възкресението от мъртвите било допълнено и от Платоновото понятие за безсмъртието на душата.
"А душите на праведните са в Божия ръка, и мъка няма да ги докосне. В очите на неразумните те минаваха за умрели, и краят им се считаше за погибел, и заминаването им от нас - унищожение; но те си пребъдват в мир. Защото, макар в очите на хората и да се наказват, тяхната надежда е пълна с безсмъртие. И бидейки малко наказани, те ще бъдат много облагодетелствувани, защото Господ ги е изпитал и ги е намерил достойни за Него. Той ги е изпитал като злато в горнило и ги е приел като най-съвършена жертва. Когато им се въздава, те ще блеснат като искри, които лазят по стърнище. Ще съдят племена и ще владеят над народи, а над тях ще царува Господ вовеки" (Прем 3:1-8).
В резултат на това се затвърдило понятието за личното битие след смъртта и последното всеобщо възкресение. Но акцентът падал именно на възкресението, а не на безсмъртието на душата.
Новият завет възприел изцяло вехтозаветното учение: не естественото, присъщо на човека съхранение на неговото безсмъртно ядро, а чудото на възраждането към нов, преобразен живот по волята на Твореца в края на вековете - това е очакването през периода на първите християни. И въпреки че по-късното влияние на гръцкия спиритуалистически дуализъм не веднаж отслабвало силата на това очакване, то останало догмат на Църквата, Която "чака възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век".
Превод със съкращения по ст. ЗАГРОБНАЯ ЖИЗНЬ, "Библиологический словарь" в трех томах - свещ. Александр Мень, СПб., 2002
Виж също:
www.Pravoslavieto.com