Гаврил Кръстевич - живот, обществено-църковна и книжовна
дейност
Гаврил Кръстевич - живот, обществено-църковна и книжовна
дейност
Иван П. Кепов, 1929 година
Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
Виж също:
Гаврил Кръстевич (1817-1898) - Защо забравихме Гавриил Кръстевич?
Страстният зов и горчивите укори на отец Паисий за национална
свяст и самосъзнание, както и отгласът, що те намериха по всички български земи, създадоха едно движение от огромно историческо значение, каквото напразно би търсили в живота на
други народи. Това движение добива особено мощен тласък през XIX в., когато българското племе разкри пред свои и чужди колко духовна мощ то таи у себе си. Тогава се яви и оная
гъста плеяда на славни витязи, повечето от които паднаха на своя славен пост в неравна борба за духовна и политическа обособеност и свобода на родно племе и от които само малцина
бяха щастливци да дочакат края на борбата и да видят нейните бляскави резултати. Между последните е и Гаврил Кръстевич - един от най-едрите и най-светли образи в новата наша
история; едно име, което неразделно е свързано с най-велики моменти на тая история; един от ония велики народни дейци, животът и делата на който тепърва предстои подробно да се
изследват и преценяват.
Гандю Кръстев Баев - отпосле Гаврил Кръстевич - е син на планинския Котел, който е родил и откърмил и други великани на българския народ. Роден през 1818 г., израсъл и добил първи познания в родно село, Гандю бил изпратен да се доучи в Карлово, дето учителствувал именития по онова време елинист Райно Попович, при когото престоял повече от три години. Благотворното влияние на учителя върху ученика било тъй силно и неотразимо, че през цял живот последният запазва за първия истински синовни и приятелски чувства и най-светли спомени. Дето и да се намира, каквото положение и да заема, ученикът е всякога в писмено общение с учителя1: "защото ти си бил първата причина на моето благополучие, ти ме извади из тъмнината на невежеството и каквото и да е моето образование, аз го имам от тебе" - пише не един път той на Райно Попович. Наистина, от него Кръстевич усвоил всичката тогавашна училищна мъдрост, но това не задоволявало неговата духовна жажда: той все още страда за знания и наука.
И щастието скоро му се усмихва. Големият султански сановник Ст. Богориди дочува за даровития свой земляк и го извиква при себе си в Цариград, взема го у дома си като свой възпитаник и му лови частни учители да го занимават. Богориди скоро долавя способностите на младото котленче и решава да го подготви за бляскаво бъдеще: отначало той го изпраща в прочутата по онова време гръцка "Велика школа" на Куру-чешме, където се учили Иларион, Раковски, Богоров и др. бележити наши дейци. Тук Кръстевич изучава елинските класици, граматика, богословие, философия, география, физика и др. науки, а след свършване курса на училището съобщава на своя учител (3.II.1838) "със сълзи на очи от радост, че заминава за Париж" да се учи и го моли да му даде "съвети и назидания как трябва да се отнася там, дето има множество добри неща, но дето не е "малка и гибелната поквара".
В Париж Кръстевич издържа приемен изпит и постъпва в юридическия факултет, който и свършва след шест години, та в началото на 1844 г. се връща отново в Цариград и бърза да уведоми своя карловски учител: "Преблагодетелният ми Господар Ст. Богориди мя въсприе с всяко отличие и отеческа любов". Сега Богориди често влиза в разговори със своя възпитаник "за разни дела, от които не малко тайни", и го прави свой секретар и дори съветник.
Заради големите заслуги към султана и правителството, Богориди е отличен с титла княз на о. Самос, но той е необходим в Цариград и не може лично да управлява своето княжество, та изпраща там като свой заместник младия 28-годишен Кръстевич. Той дълбоко жали, че отново се отдалечава от своето мило отечество, но грижите по управлението на острова го поглъщат изцяло и едно моли Бога да му помогне: "да сторя още некое и друго добро на това гръцко място, за да мя помнят мене Българинът". Пет години Кръстевич управлява с голям такт и рядко умение о. Самос и отново се прибира в Цариград, където поради своята подготовка и високо образование е назначен член в търговското съдилище, а после и един от петимата прокурори при върховния имперски съд, както и професор в юридическата академия. Кръстевич заемал с достойнство тия постове и, поради своята честност, справедливост и обширни знания, се радвал на почит и уважение между всички среди. Неговото компетентно мнение и съвети високо се ценят и всякога се търсят и от правителство и от частни лица. Той е член и в мирския съвет при цариградската Патриаршия, където също се ползува с пълно уважение, не само поради своя такт, но и поради обширната си компетентност по каноническо право и църковна история.
В качеството си на високосправедлив и безпристрастен съдия, правителството него именно изпраща да реши някаква манастирска препирня на Атон и в Солун. Като свършва успешно възложената му работа, Кръстевич, безспорно по предварително уговаряне с всесилния Богориди, на тръгване от Атон, мимо Патриаршията, освобождава заточения тук Иларион и го завежда със себе си в Цариград.
Захваща се войната на мощната европейска коалиция против Русия и Турция отново е спасена. Но под натиск на европейските държави султанът издава известният Хатихумаюн, с който между другото се давало равноправие на всички вероизповедания. Сега българите побързали да използуват това право: цариградската наша колония, състояща от значителна част просветена интелигенция и множество търговци, занаятчии и работници, почнала да се организира. По неин почин и под нейно ръководство по всички наши земи в империята се захванало силно просветително движение, което скоро се обърнало в смела и величава борба за национална обособеност и за духовна независимост от всемощната гръцка Патриаршия. На досегашните молби за задоволяване на най-скромни и незначителни църковни нужди Патриаршията отговаря с презрителен отказ, та молбите вече се обръщат в решителни искания и скоро вземат характер и форма на остра борба. А това заплашва да напомни на света, че душеният от векове народ още диша и предявява права на свое особено съществуване, вън от лоното на всепоглъщащия елинизъм. Но тъкмо това не желаят във Фенер и упорно отхвърлят всяко искане на тоя народ и му отричат всяко национално и езиково право и всяко църковно обособяване. Обаче колкото по-енергични са тия отричания, толкова по-настойчиви и по-настъпателни са исканията на българите. И тъкмо в тая борба на Кръстевич се пада едва ли не най-първото място и най-важният пост. И той всякога е буден и готов на тоя и отговорен, и опасен, но славен пост.
Идва страшната 1876 г. Настъпва и великата Освободителна война. А след нея и договорите в Сан-Стефано и Берлин. В изпълнение постановленията на последния за генерал-губернатор на Източна Румелия, каквото име дипломатите измъдрували за Южна България, султанът, с одобрение на великите сили, назначил свой доверен човек - Александър Богориди (Алеко паша), син на отдавна умрелия вече Ст. Богориди, като му дава за секретар Гаврил Кръстевич. Разбира се, едно голямо щастие за новата автономна област. Защото като секретар на губернатора и същевременно като директор на вътрешните работи, Кръстевич употребил всички грижи и старания да организира южна България във всяко отношение, главно в съдебно. Благодарение на неговите съвети, на неговия практически усет и на неуморната му дейност тая част от нашето отечество бързо превъзмогнала бедствията, що я бяха тъй страховито сполетели от революцията и от войната, и в много отношения далеч изпреварила развитието на свободното княжество. "Със своето умение, безпристрастие и практичност - казва М. Маджаров, - както и със своята лоялност и безкористие, Кръстевич се налагаше на всички. Чувството на законност му бе присъщо и вродено. За него той бе готов да пожертвува и положението си."
Но петгодишният период на Богоридиевото управление изтекъл. Алеко паша бил станал неудобен на някои от великите сили, главно на Русия, та за губернатор през втората петгодишнина султанът назначил самия Кръстевич, чието късо управление на Източна Румелия се отличавало с мъдрост, благоразумие и грижи за вътрешното заздравяване на страната. С. Радев в своята книга "Строителите на съвременна България" (т. I) казва: "Кръстевич обладаваше голяма опитност и практически похват. Той бе добър администратор и се интересуваше от управлението, на което се предаваше със страст." И като висок сановник в Цариград, и като секретар и директор на Източна Румелия, а сега и като генерал-губернатор, Кръстевич оставал последователен на себе си - да бъде всякога и всякъде предпазлив, коректен и лоялен. Наистина, тия качества се дължат не само на неговия характер и възпитание, но до голяма степен и на високото му служебно положение; обаче не бива да забравяме, че тъкмо на тях се дължели и успехите в неговата обществено-политическа дейност. "С поведението и обноските си - пише М. Маджаров - особено с родолюбието и съвършената си честност и безпристрастие в разискванията, отличаващи го с пълна логичност и безпристрастие, Кръстевич внушаваше общо доверие." Нека отбележим и друга една характерна черта на втория румелийски генерал-губернатор: това е чисто българската негова скромност в частния му живот и напълно демократичните му обноски, което го правело достъпен за всекиго и за всички. Достигнал най-високия чин и ползуващ се с най-големи почести и уважение, за каквото може да мечтае един човек, Кръстевич никога не забравял, нито се стеснявал и срамувал от своя чисто български, селски произход.
Обаче на Кръстевич не било съдено да прояви всичките си управителски и организаторски дарби в полза на своя любим народ, защото на 17-я месец от неговото губернаторствуване избухнала Пловдивската революция. През нощта срещу 6/19 септември 1885 г. Кръстевич е грубо изведен от двореца си, закаран е в с. Голямо Конаре, а от тук след няколко дена в София, откъдето под усилена стража го изпращат (през Лом по Дунава и Черно море) за Цариград. Тук той прекарва тихо и спокойно живота си, уважаван и почитан и от султан, и от властници, и от общество. Забравен е Кръстевич само от собствения си народ, за който бе работил цял живот и който тепърва след смъртта му (септември 1898 г.) някак гузно си спомни за него чрез своето Нар. събрание с вдигане заседанията за един ден, с телеграма до семейството му и с официална панихида. Нищо повече от тогава и до днес. Защото за Кръстевич и днес още се съди от партизанско гледище. И още, защото нито ценим, нито знаем да ценим по достойнство големите си люде.
Само това отговорил Кръстевич на никому непотребните издевателства и безсмислени унижения, извършени над неговата личност от пловдивските революционери през нощта на 19 септември. И добавил: "Ако аз съм изгубил всичко, то поне народът спечели." Банално и празно звучат тия думи, но в същност те крият в себе си дълбока истина и правда, и малцина са, които могат тъй просто и спокойно да ги кажат. Защото през цял живот Кръстевич работи и действува, движим от едно-едничко чувство - любов към своя народ, и от едно желание - да види тоя народ напълно възроден. Дето и да бъде, каквото положение и да заема - и едното, и другото у него са винаги будни и развити, едва ли не до болезненост.
В писмата си до Райно Попович той непрекъснато говори за своя народ и страстно желае неговото възраждане. Той облажава "преводното изкуство" на учителя си и желае, щото това изкуство "никога да не досадне, та да спомогне с много издания за просвещението на народа", и постоянно му говори за "едно възможно подобрение на нашия народ". В едно от писмата си из Париж той скръбно се провиква: "Ах, любезно отечество, колко те обичам и колко съм злочест, че не мога да ти помогна, та да дигнеш и ти малко глава си, и да видиш какво прави светът!" Едничкото му желание е да се върне в своя роден Котел, "ако биха го оставили свободен, и да го направи Еликон на България". Постоянно иска сведения за "всичко, що се отнася главно до книжовното движение" и моли Бога да бъде здрав, та да се върне в България и "да ползува народа си". "Не трябва да забравяте, казва Кръстевич в друго писмо до учителя си, че бил съм живял близо, бил съм далеко от отечеството, аз няма да пренебрегна да помагам от своя страна, до колкото ми е възможно, за това божие дело", т.е. "за просвещението на народа ми". Настоява да се изпратят младежи във Франция да учат ветеринарна медицина, след което "разноските ще се изкарат хиляди пъти повече". Дава мнение, че преди да почват изучаването на елинската мъдрост, децата предварително трябва да се подготвят на български по история, география, аритметика, граматика, четене и правопис и мечтае, като се върне в България заедно с Райно да направят, "каквото никой още не е направил" за българските училища. Кръстевич се радва, че Александър Екзарх придружава Бланки в пътуването му по България, защото "ще имаме една голяма надежда да видим някой ден на богоровите2 чада воскресението", като моли учителя си (Екзарха) да го "възприеми достойно и да му даде всичките знания, които му са потребни" за мисията на Бланки. В друго писмо Кръстевич изказва желание да се изпращат на учение във Франция "момчета хубави, корави, умни, чисти, целомъдрени и пр., та да дадат добра идея на тукашните (френците) за физическото и душевно състояние на българите".
На връщане от Париж той пише на учителя си: "Хотя да съм сторил почти шест години в Европа и да мога, без да се хваля, да река, че умственото ми битие ся е доволно променило, обаче ви с удоволствие известявам, чи това мое променение не ми е направило отечеството наше Болгария да забравя (както ви ми това зло някога предвещавахте)"; напротив, "то ми е станало паче всегда мило и драго и най-великото ми благополучие би състояло да ся нахождам всегда духом с него". По-късно, в качеството си наместник на княз Богориди, той му пише от о. Самос: "Не само Правител, що съм, но и Паша, но и Бей да стана, пак чувствованията си не измънявам, пак от Българството си не излазям". Тук, поради многото служебна работа, той няма време "да се упражнява никак с българските работи, ако и да му ся всякога драги", та моли учителя си да не го оставя "съвсем странен от отечествените работи", защото "люби всякога това отечество" и му е жално, че е "останал така далеч от него" И с тъга се пита: "време ся минува и аз още кога ще се сподобя да видя поне това отечество?" На о. Самос Кръстевич има, както се каза вече, една само амбиция: "Да сторя още някое и друго добро на това гръцко население, за да ме помнят мене Българинът".
Като редактор на сп. "Български книжици" Кръстевич се въодушевява от същите неизменни чувства и въжделения и пише, че всички сме длъжни "да залягами и да ся трудим всяким образом за сохранението и за олучшеншето и усовершенствованието на нашето телесно и душевно състояние, на нашият язик, на нашата народност". И когато от защитниците на унията бил клеветен и обвиняван в "грекомани, московити, панслависти, и не знам що!!! ми обаче за народна любов, престорихме ся глухи да се чувами, и си претьрпихме". Защото, иначе едно от двете, разсъждава Кръстевич: или трябвало и той да отвърне със същата. мяра, което би радвало "неприятелети Български", или да се оттегли от редакторството на "Бълг. книжици", а оставането на списанието без редактор би било "противно на народнити истинни интереси".
Това именно до болезненост развито чувство на любов към народ и отечество насочва всичката дейност на Кръстевич, която най-мощно и пълно се проявява в борбите около нашата църковна независимост. В качеството си на висок турски сановник той действува коректно и безшумно, но всякога неотстъпно и решително. Той познава основно същността на въпроса във всичката му сложност и обширност и насочва борбата с такт и умение. Със своето високо образование и обширни познания, със своите лични достойнства и с общопризнатия си авторитет Кръстевич умно ловко подготвя турското правителство, пред което се ползува с пълно доверие, за най-изгодно и справедливо разрешение на голямото онова стълкновение между Патриаршията и българския народ. Той е, който подготвя решителният удар и с издаването на фермана от 28 февруари предизвиква победен вик из гърдите на цял народ. Покойният М. Балабанов, близък приятел на Кръстевич и негов сподвижник, твърди, че дори самият ферман в най-съществените му постановления бил продиктуван от Кръстевич, а важният чл. 10 бил изцяло негово лично дело.
Но както с излизането на фермана, така и с основаването на Екзархията работата на Кръстевич не е свършена. Нему предстои да поеме защитата на народното дело и против крайно дръзките протести на Патриаршията пред правителството и против нейния прословут меморандум до останалите православни църкви. Никой освен Кръстевич няма нито научната подготовка и метод, нито престижа пред самата Патриаршия, нито надлежния авторитет пред правителството, нито най-после славата на "ревностен родолюбец и честно име" (както го харатеризува М. Дринов) пред своите сънародници, та да излезе на явна борба с Фенер, който безогледно заблуждава и власт, и общество, и външния свят с редица послания и меморандуми. Сега Кръстевич излиза със своето прочуто Възражение3, в което точка по точка със строго научни аргументи от религиозно-църковен и граждански характер, както и със здрави исторически справки оборва всичката неправота и доказва всичката несъстоятелност на меморандума, като се стреми да убеди в правотата и основателността на българските искания и самия патриарх, към когото, нека кажем, Кръстевич храни дълбоко уважение. В тоя случай нашият историк М. Дринов много правилно е преценил заслугите на Кръстевич и още на времето пише: "Името му е славно чрез славните му дълбоко учени трудове в забрана на нашите исторически и канонически църковни правдини."
Наистина, Кръстевич не е могъл да убеди предубедените противници и отколешни врагове на своя народ, но затова пък победата му е била пълна: тоя народ има вече своя църква, за уредбата на която и в Народния събор, и в Смесения съвет редом с Иларион Кръстевич е най-компетентният и неговият глас е напълно ценен и всякога има решаващо значение. Но напълно изобличена в неистина и неправда, Патриаршията бърза да обезцени успеха на българския народ и да изненада света с един колкото необмислен, толкова и чудовищен акт: тя обявява цял народ за еретичен и го отлъчва от православната църква. Българското дело на всека стъпка среща пречки, сега вече и от самото правителство по чисто политически съображения.
Но актът на Патриаршията, продиктуван не от интересите на православието, а само от мъст и национална вражда, не плаши никого, най-вече българския народ, когото вековете са научили да се бори за своя независима църква, въпреки всякакви заплахи и проклятия. Кръстевич и сега е на поста си. Той непрекъснато бди: слабите насърчава, малодушните ободрява, дава съвети и упътвания, осветява правителството, предпазва народ и неговите водачи от увличане по чужди пропаганди, главно католишката, за което е руган, безчестен и клеветен публично от платените агенти на последната, главно чрез в. "България." Окръжните послания на Екзархията до православните църкви по схизмата, както и писмата й до правителството по същия въпрос, се пишат всякога след съвета и мнението на Кръстевич. Нито една важна стъпка не се предприема без него.
Тая дейност на Кръстевич обаче, а може би и заслугите му по народните работи, дразни известни дейци и те го поставят в невъзможност да сътрудничи по-нататък на Екзархията, та е принуден да се оттегли. Неговото отсъствие обаче веднага се почувствувало и Екзархията е отрупана с упреци и с настойчиви искания от всички епархии, щото Кръстевич да бъде извикан отново в служба на народа.
Имайки всичко това предвид, ние не можем да не се съгласим с М. Балабанов: "Много бяха дейците и ратниците по църковния въпрос, но никой друг не е радил и писал с толкова компетентност и с толкова вещина по него, както Кръстевич: той може да се нарече душата на самия църковен въпрос изцяло." Не можем още и да не се съмняваме, дали без намесата и участието на Кръстевич великото българско дело тъй би се развило и дали би се завършило с такъв бляскав успех.
Гаврил Кръстевич има още и големите заслуги на един от първите наши книжовници през оная епоха. И неговата книжовна дейност носи характер все на същата оная беззаветна обич към народ и отечество. Още като ученик на Райно Попович в Карлово, Кръстевич, по свидетелството на този последния, "само от едно вникнуване и любопитно взиране в славенската граматика пише и превежда различни работи и от Словенски, и Гречески, и Еллински". Тогава още той превел от оригинала първите три песни на "Илиада", от френски (1837), "Мудрост добраго Рихарда" (от Франклин) и също от старогръцки приложения към тая повест "Митос Продиков", както и редица други неща. Тогава още той се пристрастил към преводи с едничката цел "да ползува народа си".
По-късно Кръстевич е силно обхванат от грижа за чистотата и правилността на българския език, както и за неговото правописание. Като ученик в Цариград, на Кръстевич пада на ръка граматиката на Неофит Рилец, разглежда я внимателно и с младежка самоувереност и смелост пише на Райно: "Не би ми стигнало време, ако бих искал да изследвам недостатъците на тази граматика."
Кръстевич има правилни схващания за книжовния български език, като иска той да бъде изграден на здрава основа - върху живия народен говор. В това отношение самият му учител признава неговата компетентност и му изпраща своя превод на "Робинзон" - за мнение. В отговора си Кръстевич между другото му пише: "Не би било излишно да се допитвате и до други, ако и невежи по слога, а най-вече до жените, които еднички говорят по-правилно и на които мнението по тоя въпрос не трябва да презираме. Недейте се никога заблуждава от надути и велеречиви слова на самомнимите млади славонисти. Гледайте да излагате фразите си по такъв начин, че да не остава по между нищо нито съмнително, нито тъмно, та читателят, като чете, да се услажда". Но въпреки тоя основателен и смислен съвет, сам Кръстевич е под влияние на "славонистите", т.е. на руско-църковно-славянския език, та и в неговите съчинения, както и в тия на останалите тогавашни книжовници, срещаме множество несвойствени на нашия език думи и изрази, много от които са тъй здраво залегнали в езика ни, че и днес мъчно би ги изпъдили.
В писмата си до своя любим учител Кръстевич не един път засяга "различни филологически предмети" и по молба на последния му изпраща своите "Писма за някои си мъчности на Българското правописание", които по-късно били напечатани в "Бълг. книжици". По-отношение и на тоя въпрос Кръстевич има също здрав възглед: нашето правописание, според него, трябва да бъде "основано на произношението народно и на здравите български или славянски ръкописи". Но на Кръстевич липсва достатъчно познаване на народните говори, както и научна филологическа подготовка, та не му се удало да положи основите на такъв правопис и Дринов основателно го разгледал и отхвърлил, като успял сам да създаде друг, който наистина почива върху "произношението народно и на древните български книги" и който в основите си е запазен и днес.
Заедно със "сохранението и усовершенствованието на нашия език", Кръстевич е изцяло погълнат и с издирването на нашето минало. Той напълно схваща великото значение на това изучаване за духовното възраждане на нашия народ, както и ползата и нуждата от историческо четиво, та в едно писмо до същия свой учител казва: "Види ми ся, че няма по-добри и по-полезни книги да дадем днес на българите, освен исторически."4
Още като студент Кръстевич се рови в парижките библиотеки и усърдно събира материали за историята на нашето минало. В Цариград той се залавя да обработи тия материали и печати в "Бълг. книжици" своето "Кратко изследование на българскити древност". Но това е само нещо като увод в капиталния му труд от 1871 г. "История блъгарска под имя Унов, том пьрви, содержающая особенно Историата на уннити които във вишереченото Изследование доста доказахми че са българи". Излязъл из невярното положение, че днешните българи са преки потомци на едновремешните хуни, авторът основателно захваща нашата история с произхода, бита и деянията на великия хунски народ, като се сили да докаже, че те не са били нито монголи или татари, нито фини или чуди, а "чисти славени, които говорили и тогаз както и днес язик чисто Славенски". Наистина Кръстевич си служи с чисто научен метод да докаже еднаквостта на туранци и славяни и навсякъде подкрепя своята теория с надлежните исторически извори, но ги схваща и тълкува по своему, поради което и заключенията му съвсем не са научни.
Проф. М. Дринов, който две години преди Кръстевич току-що беше разрешил препирнята за етнографската принадлежност на днешните българи със своя "Поглед връх произхождението на блъгарски народ" (Виена, 1869) остро, но научно разкритикувал и оборил теорията на Кръстевич (браилското "Периодическо списание", кн. 5-6). Това обаче съвсем не разколебало последния и в отговора си ("Читалище", 1873) продължава да поддържа своето гледище, като се мъчи да го подкрепи с нови доказателства. Днес вече науката идва до заключение, че първобългарите са били от един и същ произход и следователно са имали много общо с хуните, но много отдавна тя решително е отхвърлила учението, че са имали нещо общо със славяните и че сегашния български народ е пряк потомък на българите или на който и да било друг турански народ, в което именно и състои грешката на Кръстевич.
Общо, днес книжовната дейност на Кръстевич, както и тая почти на всички негови съвременници, не буди освен чисто исторически интерес. Но навремето си тя е имала огромно значение за събуждане и закрепване на народната свяст и за духовното народно развитие. И от това именно гледище трябва да се излиза, когато ще се преценяват книжовните заслуги не само на Кръстевич, но и на всички негови съратници в книжовната област от оная епоха. Па и друго е, което окръжава образа на Кръстевич със сиянието на неувяхваща слава и което го поставя на едно от най-предните места в нашата нова история: това са неоценените още по достойнство заслуги, които той има във величавите борби за извоюване нашата църковна независимост, както и тия по уредбата и културното замогване на оная част от нашето отечество, на която той беше главен ръководител и същински управник през повече от шест години.
1. За жалост, не всички писма на Кръстевич до Р. Попович са намерени и запазени. Някои от тях са писани на гръцки, други на български и понеже нямат научно издание, ние ги цитираме тъй, както са предадени в книгата на М. Балабанов. [обратно]
2. От името на цар Борис (бел. на автора). [обратно]
3. Това е едно обемисто съчинение (повече от 250 с.), писано на гръцки, което и днес има същото значение и представя същия интерес, както и на времето си, та смятаме, че с превеждането и издаването му на бълг. език Св. Синод ще принесе същинска услуга не само на нашата книжнина, но и на нашето общонародно дело. Засега сравнително подробно изложение съдържанието на тоя Кръстевичев труд любознателният четец ще намери само в книгата на М. Балабанов (с. 272-304). [обратно]
4. За тая цел той се залавя да преведе между другото и "История на американското откритие" от Кампа. [обратно]
Нова библиография
© Иван П. Кепов, 1929
© Издателство LiterNet, 27 февруари 2004
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. II, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. II. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004.
Иван Петров Кепов е роден в с. Бобошево, Кюстендилско, на 30.III.1870 г. Историк, журналист, фолклорист, преводач, общественик. В периода 1892-1916 учителства в различни градове на страната, а от 1916 до 1928 г. работи като чиновник. До смъртта си (8.01.1938, София) се занимава само с книжовна дейност. Пише под псевдонимите Вардарец, Иван Гудуман, Плебей, Учител. Публикува свои материали в сп. "Учител", а в сп. "Право дело" излизат статиите му "Няколко бележки за детската литература у нас" и "Учителят в нашата белетристика". Негови разкази намират място в сп. "Ученически другар".
Виж също:
www.Pravoslavieto.com