Разколът на арсенитите

Психология на разкола в трудовете на св. Теолипт Филаделфийски

Св. Теолипт е роден през 1250 г. в Никея. Той е известен като един от непримиримите противници на Лионската уния с Рим. Дълго време е ученик на св. Никифор Исихаст и живеел в пустинни места. Около 1283 г. е хиротонисан за митрополит на Филаделфия. С течение на времето той се издига като ръководител на монашеството и един от родоначалниците на исихазма. Поради големия си ум, образование и духовен авторитет той има силно влияние върху хода на държавните и църковни дела.

Неговото име се свързва най-вече със св. Григорий Палама, който бил негово духовно чедо. Ето какво казва ученикът за своя учител: "Той беше от тези мъже, които се явиха в нашата Църква като сол на земята, като светлина за света... Аз говоря за богослова -­ истинския богослов и достоверен съзерцател на истината на Божиите тайни."

През 13 и 14 век Православната църква във Византия е разтърсена от т.нар. арсенитски разкол, който вписва в историята на Православието една от най-тъжните, но и поучителни страници. Този разкол е един от примерите, които ясно илюстрират истината, че пътят към ада винаги е постлан с добри намерения.

Името си арсенитите получават от Константинополския патриарх Арсений, несправедливо свален от патриаршеската катедра през 1267 г. от Михаил Палеолог, опекун на малолетния тогава византийски император. Патриархът отлъчил от Църквата Михаил Палеолог, защото той ослепил законния наследник. Отстраняването на патриарха предизвикало голямо негодувание в столицата на Византия. Още повече, че Арсений бил близо до идеала за аскет и пастир и имал голям авторитет сред народа. Така се родило движение в негова защита. След няколко години Арсений починал, така изчезнала и възможността той да бъде възстановен на патриаршеския престол. Сменили се няколко патриарси, но движението на арсенитите вместо да отслабне, набирало все повече сили. С течение на времето арсенитите се обособили в отделна структура, обвили се с ореола и авторитета на патриарх Арсений и обявили себе си за единствени защитници на Православието, което официалната Църква според тях не можела да пази. Основната им цел става да критикуват официалната Църква.

Тяхната обособеност се превръща в притегателен център за всички центробежни сили в Църквата ­ те привличали към себе си недоволните от някой йерарх или от конкретни постъпки на висшия клир, размивайки критериите за принадлежност към Църквата. Така те създали идеалната среда за всички, които желаели да се отделят, обособят от останалите християни уж по благочестиви мотиви, а всъщност неосъзнато бунтувайки се срещу единството в Духа, което съществува в Църквата.

Един от най-точните психологически портрети на този разкол прави св. Теолипт Филаделфийски в своите две "Слова срещу арсенитите".

В своите слова светецът казва, че Бог е посадил Църквата, единна по вяра и мисъл, като рай на различни места. Така тя, бидейки единство в множеството, "една и много", е богоустановена. Дърветата в този рай са "православните пастири, ръкополагани от православни архиереи". Плодовете на тези дървета са истинността на догматите, изучаването на Христовите заповеди и обединяването на всички членове Христови в Тялото на Църквата. Всеки вярващ е подобен на Адам, когото Бог поставил в Рая, за да разбере спасителните заповеди и да се научи на смирение. Затова всеки трябва да се подчинява на своя пастир, за да стане чрез него Христов. Така божественият произход на Църквата предполага и богоучреденост на нейната йерархия. Защото "благодатта на пастирството", която получили Христовите ученици от Самия Христос, ще се предава на техните наследници-архиереите до края на времената.

Има ли връзка между благодатта на свещенството и греховността на свещеника?

"Клеветникът-демон, казва той, като завижда на нашето спасение, приковава вниманието ни към греховете на ближния и не допуска да виждаме достойнствата му. Помрачен от тези внушения, човек започва да гледа на другите като на грешници и глупаци и да счита само себе си за добродетелен и разумен. У такъв човек неимоверно се усилва гордостта и той се изпълва с презрение към останалите хора."

Изкушението на осъждането най-често насочва стрелите си към пастирите и водачите на Църквата. Св. Теолипт многократно се е сблъсквал с тази "болест на Църквата" и на поразените от нея казва така:

"Грехът на свещеника не прави дадената му благодат недействена. Напротив, тази благодат не спира да действа заради достойнството на свещенството, за да разберат вярващите, че като се обръщат към свещениците, те отиват не просто при хора, а при Бога, Който ги освещава и им дава Своите духовни дарове. Ако вярващият пристъпи към свещеника с вяра и сърдечно смирение, то Божията благодат, която почива върху свещеника по силата на свещеническото достойнство, ще изпълни всяка молба на вярващия."

А ако йереят води недостоен за сана си живот, то съдът над него е право само на Бога, Който му е дал благодатта на свещенството. Само в случай, че свещеникът учи в разрез с догматите, той трябва да се отбягва, но и това само след като неговото неправомислие бъде съборно доказано.

С други думи, църковната йерархия осигурява единството на Църквата. В това единство се обединява земното и небесното, доколкото всеки църковен празник събира ангелите и хората в "едно стадо" и небето и земята в една Църква. Затова грехът на разкола може да се окаже по-тежък дори от ереста. Светецът казва, че тези християни, които се отделят от Църквата и разкъсват Тялото Й, лишават себе си от "свещената и разумна Трапеза". Като избягват братята си подобно на врагове, те се лишават от Небесното Царство и се отправят в страна, където цари "духовен глад, понеже е отнета благодатта".

Църквата е "училище на Живота", където се преподава не само Христовото учение, но и се съгражда и живот в Христа. Тези, които напускат този живот в Христа, отново разпъват Божия Син и като юдеите викат "Разпни Го". Светецът напомня за многобройните фракции и разколи сред самите арсенити, които загубили вече единството в Духа, продължават да разкъсват "единия и неделим Христос".

За св. Теолипт арсенитският разкол е по-страшен дори от ереста на "латиномислещите". Той даже изрича силните думи, че за разколниците е по-добре да бъдат залети от вълните на ересите, за да се убедят в своята немощ и да "възкръснат чрез покаяние", отколкото да плават в морето от гордост и да останат с неизлечимата болест на "нездравия ум".

В тази връзка е редно да отбележим, че в ранната църковна писменост границата между ерес и разкол (схизма) е много подвижна. Например при св. ап. Павел понятията схизма и ерес са почти синоними (1 Кор. 11: 18-19). Св. Киприян Картагенски нарича разколниците-новациани "схизматици" и "еретици". По-късно понятията вече се диференцират, но светците на Църквата продължават да разглеждат разкола като зло, не по-малко пагубно за духовното здраве на човека от ереста. А блаж. Августин казва, че продължителният разкол в един момент неминуемо ще се превърне в ерес. Затова е така сурово отношението на св. Теолипт към арсенитите, виновни пред Църквата както латиномислещите. "Те сами не разбраха как пристанището*, в която се скриха от бурята на ересите, стана място на тяхното корабокрушение", завършва св. Теолипт.

Златина Иванова, "Църковен вестник", бр. 13, 1998