За неосъждането

Сливенски митрополит Йоаникий

Древен мъдрец казвал‚ че всеки човек носи дисаги‚ т. е. двойна торба. Едната виси отпред на гърдите му‚ а другата - отзад на гърба му. Предната била напълнена с чужди грехове‚ а задната - със собствените. Като върви по житейския път‚ човекът има пред очи само торбата с чуждите грехове‚ постоянно бърка в нея и през всичкото време се занимава с тях. Собствените си почти никога не вижда и рядко-рядко се замисля върху тях. Така се получава неправилното отношение към ближните и към самия себе си‚ което ни довежда към гибелния грях да осъждаме ближните си и ни отдалечава от спасителното покаяние за собствените грехове.

Грехът осъждане се шири най-вече; той е разпространен повече от всички грехове. Осъждат се един-друг най-близки роднини и приятели‚ осъждат се свещенослужители и монаси - братя в Христа‚ осъждат се политици и чиновници‚ осъждат се православни християни и особено християнки‚ понякога най-усърдните посетители на светия храм. И твърде рядко се замислят‚ че с това те себе си осъждат‚ защото се лишават от онази благодат и ония милости Божии‚ които биха получили за усърдието си към светия дом Господен.

Господ Иисус Христос е казал: "Не съдете‚ за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите‚ с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите‚ с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брат си‚ пък гредата в своето око не усещаш? Или‚ пък ще кажеш брату си: чакай‚ да извадя сламката от окото ти‚ а пък на‚ в твоето око има греда! Лицемерецо‚ извади първом гредата от окото си‚ и тогава ще видиш‚ как да извадиш сламката от окото на брат си" (Мат. 7:1-5).

От тия думи на Спасителя ясно се вижда‚ защо нам не е позволено да съдим или осъждаме ближните: защото сами ние сме не по-малко грешни‚ отколкото нашите ближни‚ и поради това сме негодни да им бъдем полезни. Лекарят‚ който лекува другите‚ трябва сам да бъде напълно здрав‚ иначе ще стане разпространител на зараза. Докато в нас има грехове‚ те ни пречат да имаме вярна преценка за ближния и правилно отношение към него: необходимо е първо да се очистим от своите грехове‚ за да можем безопасно да преценяваме чуждите. Затова Спасителят е казал: ’’Извади първом гредата от окото си‚ и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брат си"‚ т. е. тогава благодатта Божия ще те научи как можеш да помогнеш на ближния вече не чрез осъждане‚ а с искрено състрадание‚ с кротко и смирено братско назидание и молитва за неговото спасение.

Обикновено‚ когато осъждаме някого‚ не го хвалим‚ а го укоряваме‚ нещо често свързано със злоезичие. Който осъжда‚ лесно се увлича‚ търси подходящи остри думи и нанася на жертвата си дълбоки душевни рани. С това той проявява жестокост към него‚ а свирепостта е свойство само на бесовете. Осъждането неизбежно е свързано и с оклеветяване и лъжи. Който е започнал да осъжда‚ за да усили "истинността" на своите думи‚ неволно преувеличава или дори измисля неверни неща за осъждания‚ с което изпада в греха лъжа. Любопитно е тук да напомним‚ че гръцката дума дявол значи клеветник и лъжец. Затова Спасителят казва за него "Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината‚ понеже в него няма истина. Кога говори лъжа‚ своето говори‚ защото е лъжец и баща на лъжата" (Иоан 8:44). Този‚ който осъжда‚ става жертва на един още по-богопротивен грях‚ именно на гордостта. Осъждащият неволно прави сравнение между себе си и тоя‚ когото осъжда‚ а укорявайки и излагайки го‚ с това иска себе си да покаже чист или дори праведен. И тъй‚ ако осъждането на ближния е проява на гордост‚ надменност‚ често пъти на жестокост‚ лъжа‚ клевета и злоезичие‚ то пита се:какви могат да бъдат плодовете от такова мислене и действие? И спечелваме ли по този начин онзи‚ когото осъждаме‚ или напротив‚ като му причиняваме огорчение и дори опозоряване‚ го отблъскваме и го въвличаме в още по-голяма гибел? Да‚ ние не го придобиваме‚ а го погубваме. А който погубва брата си‚ погубва себе си.

И тъй‚ да пребъдваме в тихата светлина‚ която е Самият Иисус. И да не съдим никого‚ а всекиму да помагаме‚ за да надвие сърцето си‚ ако то е смутено от грях‚ ако то е обременено от съблазни‚ ако то изнемогва под гнета на лоши чувства. Да не съдим съгрешилия брат‚ но да се притечем на помощ‚ когато се препъва в живота. Ако се отпуснем да съдим хората‚ можем да стигнем гибелно далеч да осъждаме и Църквата‚ светците и Бог.

За чуждите грехове няма да отговаряме пред Бог‚ а ще отговаряме само за собствените ни. Ако се занимаваме с чуждите грехове‚ с това ще отклоним вниманието си от своите.

Заповедта за неосъждането не бива да се разбира в смисъл‚ че каквото и да прави човек‚ никой от хората няма право да му прави забележка или да го възпира. Човек трябва да проповядва истината на ближните си. Ако не го прави злите хора ще знаят‚ че нищо не ги заплашва и ще правят зло. Престъпленията ще се увеличат. Позволено е на човек да изобличава ближния си‚ когато иска да му помогне да се поправи‚ когато му желае доброто. Позволено е осъждането тогава‚ когато в него няма злоба или лошо чувство. Позволено е осъждането‚ когато е продиктувано от чувства на любов‚ състрадание и желание да се помогне на ближния. Когато другият почувства твоето добро намерение‚ топло чувство и любов‚ той се поддава на доброто влияние и се поправя. Например родителите трябва да осъждат децата си‚ за да ги отклонят от лошия им път. Те им желаят доброто. Господ е разрешил на свещениците да показват греховете на другите‚ защото те често проявяват любов и състрадание към грешните хора.

Всички трябва да се пазим от осъждането като от опасна зараза. За тази цел е необходимо да преместим торбите: торбата с чуждите грехове да преметнем на гърба си‚ а тази с нашите да бъде пред нас. Нека по-често да се ровим в нея и да изхвърляме насъбралите се грехове‚ чрез покаянието и плача за греховете ни. Нека не забравяме‚ че което ние не можем‚ го може Бог и се молим с думите на св. Ефрем Сириец: "Господи Царю‚ дарувай ми сили да виждам прегрешенията си и да не осъждам брата си‚ защото си благословен вовеки веков. Амин."

Препечатано от www.bogoslov.dir.bg