Дали поради краткия земен живот или по човешка слабост ние, хората, още от древни времена сме склонни да идеализираме събития и личности от миналото. Същевременно на настоящето гледаме скептично, а от бъдещето направо се ужасяваме. По силата на този факт и погледът върху историята - както в ретропспективен план, така и в прогнозите за бъдещето - често пъти се оказва пресилено драматичен.
Колкото до църковната реалност днес обаче, и най-оптимистичният взор би се помрачил от бушуващите разколи и ереси, от нападащия атеизъм, от охладняването на вярата и упадъка на добродетелността.
И ето, търсейки за какво да се хванем, издирвайки спасително пристанище за изнурения от мъчително плаване църковен кораб, почти инстинктивно насочваме надеждите си назад в църковната история. Разгръщаме жадно творенията на светите отци и се изпълваме с очакване за утеха поне като прочетем за някогашната святост, за подвизите на първите християни, за извисената духовност на вярващите в онези дни.
Но какво да видим?!
И там раздори, ереси, разколи, метежи, неуредици - с тревога описани не от други, а от златоустия Иоан, от великия Василий, от божествения Атанасий...
Какво говориш, богоглаголиви Иоане? Защо си огорчен, светилниче на Църквата Василие? Нима и по ваше време е било така, както се случва с нас днес, ако не и по-лошо?! Нима и вие сте се огорчавали от отстъплението, от лукавството, от неверието на ваши съвременници?!...
Но когато четем тези тревожни свидетелства от древността, след безпокойството неочаквано ни осенява блага мисъл: ако векове е било така, ако Христовата църква отдавна е познала злините, за които мислим, че са само наши, то значи, че няма страшно, че не сме изоставени, но само сме подложени на изпитание, че и днешните бури ще се укротят, както толкова други преди. Спомняме си, че и вратите адови няма да надделеят над Църквата. И още, че там, където е благодатта, са и набезите на поднебесните сили на злото. Та нали Сам Христос ни е дал странно, но велико утешение: "Мене гониха, и вас ще гонят".
Прочее, не за смущение, а за кураж и насърчение предлагаме на вниманието на читателите следните светоотечески свидетелства:
"В свещениците не се забелязва искрено благочестие, в служителите - чиста вяра, в делата - милосърдие, в нравите - благонамереност" (св. Киприян Картагенски).
"А Църквата е почти в такова положение, в каквото е и моето тяло: не се вижда никаква добра надежда; нещата непрекъснато клонят към по-лошо" (св. Василий Велики).
"Питаш как вървят делата ни? Много зле. Църквите са без пастири; доброто загива, злото процъфтява; трябва да се плува нощем, а никъде не светят пътеводни звезди. Христос спи" (Лука 8:23) (св. Григорий Богослов).
"Християните преследват принадлежащите на Христа повече от враговете и душманите" (св. Йоан Златоуст (357).
"Епископите, с които съм в общение, дали поради леност, дали поради подозрителност или от неискреност към мен, не искат да съдействат. Не ми помагат за нищо от най-важното" (св. Василий Велики).
Север Антиохийски свидетелства за благочестието на своето време: "Има дни, на чиито служби би трябвало да присъстват всички, но на които, да си кажем право, не виждаме нито един вярващ. Само ние си присъстваме на богослужението и трябва едновременно и да произнасяме молитви, и да им отговаряме").
"Погледнете, светът е пълен със свещеници, но рядко ще срещнеш работник на Божията нива, защото ние искаме да се кичим с епископския сан, но без да изпълняваме задълженията, свързани с него. В живота на епископите има, любими братя, голямо зло, което ме съкрушава. За да не помисли някой, че аз искам да обидя някого, ще изоблича първо самия себе си: въпреки своята воля, аз се поддавам на законите на варварската епоха. Това зло се изразява в това, че ние сме се отдали на делата на този век и нашите действия не съответстват на достойнството на сана ни. Ние изоставяме делото на проповедта. Ако сме призвани за епископи, това е вероятно за наказание, защото ние носим само името на епископа, но не и достойнствата. Тези, които са ни поверени, оставят Бога, а ние мълчим; те загиват в злини, а ние не им протягаме ръка, за да ги изтеглим. Заети с мирски дела, ние сме безразлични към съдбата на душите" (св. Григорий Двоеслов, папа Римски).
През ХVIII век църковният живот в Новгород е описан така: "От презвитерската небрежност вече много от нашия руски народ се отклони в гибелни ереси. Във Велики Новгород до днешната 1723 г. църквите бяха толкова празни, че в неделен ден и двама-трима истински енориаши не можеха да се видят. А сега, слава Богу, след архиерейския указ малко по малко започват да ходят в светата църква. Преди имаше по двама-трима в църква, а сега и по двадесет-тридесет се събират в неделните дни, а на големите празници идват и повече, но от страх, а не от истинско обръщане").
През ХIХ век св. Игнатий Брянчанинов описва картината на духовната разруха така: "Оскъдността на духовни познания, която видях във вашата обител, ме порази. Но в кой ли манастир не ме е поразявала тя? Светските хора, които се подхранват духовно в Сергиевата Пустиня, имат несравнимо повече и по-определени знания, отколкото тези жители на манастирите. Живеем в трудно време. "Намаляха преподобните на земята." Настана глад за Божиите слова! Ключовете на познанието са у книжниците и фарисеите. Сами не влизат и на другите пречат да влязат. Християнството и монашеството едва дишат. Благочестието се поддържа някак си, най-вече лицемерно, а хората са се отвърнали от силата му. Трябва да плачем и да мълчим")...
ЦВ, Брой втори за 1998 година
www.Pravoslavieto.com