За светите и свикани от Бога Събори на Православната Църква

Архимандрит Юстин (Попович) (1894-1979)

Настоящата четиво е откъс от писмо на арх. Юстин, изпратено през 1977 г. до Архиерейския събор на Сръбската Православна Църква. В него, изследвайки състоянието на съвременната Православна Църква и изобщо на света, арх. Юстин призовава Сръбската Църква да се въздържи от участие в подготвяния тогава Вселенски събор. Обезпокоен от процеса и методиката на разработване на темите за обсъждане, както и самата подготовка на събора, арх. Юстин смята че

"от него можем да очаквам само едно: разколи, ереси и гибелта на много души. Като изхождаме от апостолско-светоотеческия исторически опит на Църквата, можем да твърдим, че такъв събор, вместо да излекува старите рани, ще нанесе нови върху тялото на Църквата и ще създаде за нея нови трудности и страдания."

Същевременно архимандритът изтъква две сериозни и неотложни теми, които би следвало днес да бъде обсъдени от един истински Вселенски събор на Православната Църква. Това са въпросът за Православната диаспора и въпросът за икуменизма.

Възгледите на арх. Юстин са актуални и в наши дни, когато гласове за свикване на нов Вселенски събор се чуват от най-високо равнище.

В историята и живота на Православната Църква никога, нито един събор, а още повече такова благодатно и духоносно начинание, каквото е Вселенският събор, не е бил свикван изкуствено, с измислени теми за работата на заседанията му; ...никога не са били преднамерено свиквани нарочни конференции, съвещания, конгреси, предсъбори и други изкуствени събрания, неизвестни и чужди на православната съборна традиция и изкопирани всъщност от западни организации, чужди на Христовата Църква.

Историческата действителност е очевидна: светите и свикани от Бога Събори на св. отци винаги са имали пред себе си един или най-много два-три въпроса, остро поставени пред тях от големите ереси и разколи, извращаващи Православната вяра, раздиращи Църквата, поставящи под сериозна заплаха спасението на човешките души, спасението на православния Божий народ. Затова Вселенските събори винаги са имали христологичен, сотириологичен, еклезиологичен характер, т.е. тяхната централна тема, тяхната единствена тема, тяхното главно благовестие винаги е бил Богочовекът Иисус Христос и нашето спасение в Него, нашето обожение в Него! Да, да, да: именно Той, Въплътилият се Единороден и Единосъщен Син Божий, Той - всецяло присъствуващият в тялото на Църквата, Той - Вечният Глава на тялото на Църквата, заради спасението и обожението на човека, Той, Който е целият в Църквата чрез благодатта на Св. Дух и чрез правата вяра в Него - Православната вяра. Тази е истински православната, апостолско-светоотеческа тематика - безсмъртната тематика на Църквата на Богочовека през всички времена - минали, сегашни и бъдни...

Вечната съборност на Православната Църква и на всички нейни Вселенски събори се корени във всеобхватната Личност на Богочовека - на Господа Иисуса Христа. Именно тази централна, всеобхватна, православно-съборна тема и реалност, тази единствена Богочовешка тайна и реалност, върху която се гради и крепи Православната Христова Църква, с всички свои Вселенски събори, с цялото си историческо битие, трябва и днес да се възвести пред небето и пред земята...

Православната Църква, по самата си природа и по своя догматически неизменен състав, е епископална и епископоцентрична. Защото именно епископът и събранието на верните около него са израз и проява на Църквата като тяло Христово, особено по време на светата Литургия. Църквата е Апостолска и Съборна само чрез своите епископи, като глави на реални църковни единици - епископии. В същото време, другите, исторически по-късно създали се и непостоянни форми на църковната организация на Православната Църква - митрополия, архиепископия, патриаршия, пентархия, автокефалия, автономия и др., - каквито и да са били и каквито и да бъдат те, - нямат значение и решаващ глас в съборната система на Православната Църква. Нещо повече: те могат да се превърнат в пречка за правилно функциониране на съборността, ако започнат да затъмняват и да накърняват епископалния характер и структура на Църквата и църквите [Става дума за Поместите Православни църкви - П.С.]. Несъмнено, в това се състои главната разлика между православната и католическата (папска) еклезиология.