Покаянието на Сазиков

из "Отец Арсений"

Отец Арсений ( †1973 год.), в светския живот Пьотр Андреевич Стрелцов, е известен изкуствовед, приел монашески сан. По време на Сталиновия терор е изпратен в лагер заради вярата си. Там продължава своята свещеническа и монашеска дейност. Обръща към Христовата вяра много криминални и политически затворници. Книгата "Отец Арсений" е съставена по спомени на неговите духовни чеда.

Времето минаваше. Сазиков все повече и повече се привързваше към отец Арсeний, грижеше се за него и му разказваше много за себе си. Разказваше за детските си години: как се родил в Ростов в интелигентно семейство, завършил Ростовския индустриален институт като инженер и как после попаднал в компания на "приятелчета" и всичко така се завъртяло, така се завихрило, че почти деветнадесет години пътят на Сазиков бил изпълнен с престъпления. Вървял той по този път и вървейки се оглеждал понякога, но да се върне в правия път не можел.

Пред следствените органи и пред приятелчетата представяше живота си по един начин, но пред отец Арсений разказваше всичко правдиво, без да скрива нищо. Бил кръстен Серафим, на името на св. Серафим Саровски. Майка му била вярваща жена, водила го по църкви и го наставлявала във вярата до четиринадесетгодишна възраст. Тя починала, когато Серафим - Сима - бил на 22 години. Бащата отдавна бил зарязал семейството. Компанията увлякла Серафим и се започнало както винаги от малкото, а после дошли грабежите, разгулният живот, стигнало се дори и до убийства. Край нямало. Веднъж тръгнал по този път, вече било трудно да излезе от него. Малко да се отклониш встрани, приятелчетата веднага те дръпват обратно назад. Онова, на което го учила майка му, било забравено, изпарило се. Животът му показвал друго. За Бога не мислел, а и къде ли да Го намери в криминалния свят? Не му било до това. Работа имало много, трябвало само да бъде нащрек..

Сазиков "се специализирал" по големите удари, които носели голяма печалба. Постъпвал в голямо учреждение или магазин, изобщо там, където се трупали много пари или преди получаване на заплата, или след набиране на голям оборот. Докато работел, изучавал обстановката. Жените му помагали. Бил интелигентен, висок, красив, снажен, обличал се по модата. Работел добре, ценели го и често го хвалели. Документите му винаги били чисти и изрядни. Имал добри знания, нали бил дипломиран инженер. Разбирал и от икономика и затова в големите универсални магазини го уважавали като специалист. Всичко ставало така: проучвал, разбирал кое как е, а после отмъквали голяма сума.

Често всичко завършвало благополучно, но имало случаи, в които прекарвал доста време в затворите и лагерите. Там попадал за дребни престъпления, тъй като не знаели за големите. Провалил се с една кокошкарска работа, притиснали негово приятелче и то взело, че се разприказвало по време на следствието. Така се добрали до едно голямо престъпление, осъдили го на разстрел, но после го пратили да умира в лагер със специален режим.

"Срещнах Ви, отец Арсений, и Вие ме поразихте. Виждам, че всичко вършите за другите. Помислих си, че си правите някаква хитра, тънка сметка, но после Ви наблюдавах и си спомних покойната ми майка. Спомних си много от онова, което ми бе говорила в детството. Поразихте ме, като ме нарекохте Серафим.

Започнах да Ви наблюдавам и разбрах ясно, че не живеете за себе си, а за хората - в името на своя Бог. Като премислям живота си, виждам, че съм живял, както се казва, ден да мине - друг да дойде. Мисля си, защо съм живял така? Приятели нямам, а само приятелчета, никому не съм нужен. Дори и да направят нещо за мен, то ще е само от страх.

Грабнахте сърцето ми и ме поразихте с примера си. Взех решение да скъсам с миналото. Много е трудно, но направиш ли го веднъж, трябва да бъдеш нащрек, иначе своите ще те убият. В лагерите криминалните сме хора обречени. Не се боим от нищо, все едно - смърт ни чака. Знам, че тук ще завърша живота си, но искам да тръгна по Вашия път, искам да повярвам."

Изповедта

Един ден Сазиков дойде. Стоеше, тъпчеше на едно място, говореше за едно, за друго, а после каза: "Отец Арсений, бих искал да се изповядам, ако ме допуснете. Струва ми се, че скоро ще дойде краят и че няма да изляза оттук, а имам много грехове".

В лагера беше трудно да се измъкнеш за час - два от бараката, тъй като всичко беше под постоянно наблюдение. Но Сазиков успя да се отскубне и да отиде при отец Арсений на изповед. Останаха сами. До проверката имаше два часа. Ако ги намереха двамата заедно, петте денонощия в карцера им бяха сигурни. Серафим коленичи развълнуван и смутен. Отец Арсений положи ръка върху главата му и започна да се моли и скоро потъна дълбоко в молитвата. Изминаха няколко минути. Серафим заговори отначало объркано, откъслечно и с голямо вътрешно напрежение.

Отец Арсений мълчеше, не го направляваше, не му подсказваше, а, слушайки, се молеше, защото смяташе, че човек сам трябва да намери себе си. Често му се налагаше да изповядва в лагерните условия, но рядко стари, закоравели престъпници. Повечето от тях бяха хора, загубили всичко на света, останали без душа. Съвестта, любовта, истината, човечността, вярата в нещо бяха отдавна изгубени, разменени, смесени с кръв, жестокост и разврат. Миналото не ги радваше, а ги плашеше. Не можеха да се откъснат от средата си и затова, когато бяха в лагерите, оставаха в нея до последния си час, жестоки, озлобени, без да се надяват на нищо. Пред тях бяха или смъртта, или успешното бягство. Изповедите им, ако имаше такива, бяха винаги еднакви. Само началото на житейския път беше различно, всичко останало се повтаряше: грабежи, убийства, пиянство, разврат и вечният страх да не те хванат. В зависимост от душата на човека степента на падението беше различна: някои, съзнали и разбрали какво правят, не бяха успели да спрат и бяха падали все по-ниско и по-ниско; други, опиянени от извършеното, бяха избрали да живеят чрез насилие и кръв, жадувайки ги и причинявайки с наслада страдания и мъка на околните, считайки живота си за героичен.

Серафим разбирал степента на падението си, опитвал се да се спре, но не можел да намери изход от престъпния свят. С настъпването на старостта, мнозина от престъпниците се замисляли върху положението си, но не можели да решат какво да правят.

Отец Арсений знаеше това.

Сазиков говореше, но изповедта не вървеше. Преди да тръгне на изповед, той дълго бе мислил какво и как да разкаже, да изповяда, но сега се стъписа и обърка. Искаше му се да е искрен, но не говореше от душа, а това, което искаше да каже изчезна. Изповедта му загуби връзка с душата и беше просто един разказ.

Отец Арсений виждаше и разбираше това и му се искаше Серафим сам да победи в борбата със самия себе си. Да победи своето минало и така да даде път на настоящето.

Докато говореше, Серафим се вълнуваше, объркваше се, плачеше открито, но не се получаваше изповед от сърце. Миналото се бореше с настоящето и отец Арсений почувства, че Серафим се нуждае от помощ , че му трябва онова "перце от лук" от апокрифа, което, макар и тънко и слабо, спасило потъващия, хванал се за него. И отец Арсений му подаде това "луково перце" като рече: "Спомни си как те умоляваше жената в гората да я пощадиш, а ти не я пощади. Нима не се срамуваше след това от себе си?"

Изведнъж Серафим почувства, че отец Арсений вижда и разбира всичко. Не беше нужно да подбира думи, за да се покаже. Трябваше, без да се страхува от нищо, да разкрие душата си, а после отец Арсений сам щеше да види, да разбере, да претегли всичко и да каже, може ли да му прости. Серафим завърши изповедта, предаде душата си и самия себе си в ръцете на отец Арсений, стоеше на колене, лицето му беше обляно в сълзи. За първи път разкри себе си, показа целия, целия свой живот и сега чакаше присъдата, наказанието, осъждането.

Отец Арсений, наклонил се ниско, се молеше и съвсем не можеше да намери най-нужните и прости думи, които биха освежили и насочили човека по новия му житейски път.

Искреност, най-дълбоко съзнание за греховността на извършеното и в същото време най-страшни престъпления, причинили на хората страдание, нещастие и мъка - всичко сякаш се смесваше в едно и трябваше да се измери, претегли, раздели едно от друго и степенува.

Свещенослужителят Арсений, който прощаваше и освобождаваше хората от греховете с Божието име, сега се бореше с човека Арсений, който още не можеше по човешки да приеме, да осъзнае и прости извършеното от Серафим. "Господи Боже мой! Дай ми сила да позная волята Ти, да покажа пътя на Серафим, да му помогна да намери себе си. Майко Божия! Помогни на нас грешните. Помогни, Господи!"

И докато се молеше разбра, че нищо не е нужно да казва, да претегля и да решава, защото изповедта на Серафим бе тъй искрена и дълбока, че бе разголила душата му и показала, че този човек се стреми към Бога, намерил Го е и сега вече ще продължи пътя си към Него. За своите дела Серафим щеше да отговаря пред Самия Господ и пред съвестта си.

Отец Арсений стана и като притисна главата му до гърдите си каза: "И аз недостойният йерей, Арсений, с дадената ми от Бога сила и власт, те прощавам и освобождавам от всичките ти грехове, Серафиме. Прави добро на хората и Господ ще прости много от греховете ти. Върви и живей в мир и Господ ще ти покаже пътя". И невидими връзки съединиха завинаги отец Арсений и Серафим.

Привършил изповедта и прегърнал Серафим, отец Арсений, сякаш предвиждайки бъдещето, промълви: "Няма да те оставя, Серафиме, в твоя живот. Господ ще ни помогне".