Дякон Кураев, да започнем с духовната ситуация у нас, в България. Нашето общество е разграбвано от нетрадиционни, теософски или либерално - християнски религиозни движения и организации. Малцина се обръщат към Православието. Не можем да си обясним: ако истината е в нас, защо не сме в състояние да предпазим народа си от сектантството, което поробва човешкия дух?
Струва ми се, че всеки наш разговор на тема секти трябва да започва с нашето покаяние. Изобилието от секти днес е някакво наказание за наше вразумление, тъй като ние не сме успели да бъдем достатъчно привлекателни за хората. От собствен опит бих могъл да кажа, че всеки път, когато по човешки сериозно беседваш със сектант, настъпва такъв момент, в който той казва: "Но, добре. Разбрах вашите доводи и по принцип съм съгласен с тях, но, знаете ли, аз опитах сам да бъда православен. Там обаче не ме посрещнаха, не поговориха с мен, свещеникът ме отмина, миряните ме нахокаха, задето не стоя там, където трябва" и т. н.
Ето защо, преди всичко трябва да осъзнаем, че нямаме право да гледаме на сектантите отгоре. Има нещо друго: в никакъв случай не трябва да си мислим, че истината се намира в нашия джоб... Не истината е в мен, а аз съм се отдал в послушание на Христа. По-скоро Христос трябва да владее над мен, а не аз над Него и над Евангелието.
Много е важно да разберем, че когато ние встъпваме в разговор със сектанти, в полемика със сектанти, първо това е полемика със сектантите, а не с хората; полемика със сектите, с доктрините на сектите, но това е полемика заради човека, а не против човека.
И второ, ние не трябва да изхождаме от това, че сме по-добрите, че желаем този спор, че се чувстваме в правото да изобличаваме, а понеже усещаме в себе си нравствен императив, някакъв дълг, дълг да свидетелстваме за Христа, дълг да свидетелстваме за пълнотата на Православието. А това е пълнотата, която Господ някога ни е подарил, дал ни е да се почувстваме в Църквата...
Забележителният, може би най-добрият православен мисионер в света, митр. Антоний Сурожский, винаги повтаряше и повтаря, че задачата на проповедника не се състои в това да притисне опонента в ъгъла, не е в това с аргументи да го прикове до стената и да изтръгне от неговите гърди признанието: "Да, вие сте прав". Задачата на православния проповедник е съвсем друга: да премахне този сламен навес над главата на човека, с който човекът скрива от себе си небето. Често пъти ние сами поставяме над себе си нисък окачен таван. Сектата е опасна преди всичко заради това, че дава само илюзия за небе. Тя не разбира, че небето, небето на християнството, небето на Православието - то е много по-неизмеримо, по-високо, по-любовно и в известен смисъл по-човечно. И поради това задачата на мисионера е именно да премахне този нисък окачен таван, за да може човекът радостно да въздъхне в края на нашата беседа. Не с горчивина да каже: "Ах, какъв ужас, вие разбихте моя идол!". А с радост да възкликне: "Оказа се, че всичко, което обичах в моята секта, го има и при вас, но при вас има и още нещо, за което аз дори не можех и да мечтая".
Нерядко Православната църква у нас е обект на нападки. Дори и немалка част от интелектуалците в България смятат, че православната вяра е архаична, неактуална и дори мъртва. Как бихте отговорили на подобни обвинения?
Преди всичко трябва да отбележа, че за мен думите "архаичност" и "традиционност" не са синоним на думата "мъртвост". Напротив за мен те са синоним на понятието "жизнеспособност" и "жизнеустойчивост".
Веднъж в Съветския съюз се случило следното: децата в училище отказвали да станат пионери. Те казвали: "Татко не ни разрешава. Ние сме вярващи, християни, и не трябва да ставаме пионери". Директорът на училището извикал в своя кабинет бащата на тези деца:
- Как смеете, защо пречите на своите деца, на бъдещето на цялата страна?
- Но, вие знаете, ние сме християни, не трябва...
- Но как смеете, ето, хората в космоса летят, а вие вярвате в някакви средновековни догми!?
- Знаете ли, не ми е известно кой лети там в космоса, но ние вярваме в Христа.
- Разбирате ли какво се получава: нашата Академия на науките не е права, а вие сте прави!?
- Ние не съдим другите, но знаем, че истината е в Евангелието.
- Значи, всички грешат, а само вие сте прави?
- Не знам, но истината е в Христос.
- Значи никой не е в час, само вие сте в час? Но, как може, всички плуват по течението, а само вие сте против.
Тогава търпението на този баща-християнин се изчерпало и той казал:
- Мила моя, но по течението плува само... боклукът.
Разбирате ли? Ако температурата на тялото се изравни с температурата на околната среда, това е труп. Живият организъм трябва да поддържа свое налягане, различно от атмосферното, кръвта трябва да има свое налягане. Той трябва да поддържа своя атмосфера, свой химичен състав. Църквата е Тяло Христово. И ако Църквата е Тяло Христово, организъм в Христа, то тя просто е задължена да бъде друга, тя е задължена да има друга ценностна система, да вижда друг смисъл в човешкия живот, иначе да разбира предназначението и произхҐда на човека...
Може би Ви е известно, че църковнославянският език е почти неразбираем за съвременния българин. Не само богомолците, но и служителите в храма, свещениците, дори и те не разбират онова, което четат и пеят. От известно време насам се говори за необходимостта от превод на богослужебните книги на съвременен български език. В някои храмове по своя инициатива свещениците се заемат с подобни преводи и там Литургията се изпълнява на новобългарски. Вие как гледате на подобни начинания?
Преди всичко искам да кажа, че не се чувствам в правото да се намесвам във вътрешната ситуация на Българската църква. Това българските епископи, свещеници, богослови, българският народ ще решат сами. Защото в Православието въпросът за езика на богослужението не е въпрос нито на канони, нито на догмати, това е въпрос на пастирска икономЈя, пастирска целесъобразност.
В Московския патриархат, в нашата Църква служат на десетки езици. Нашата литургия се извършва в Русия на татарски, естонски, литовски, латвийски, молдавски, чувашки... японски, фински, английски, немски език... Само не на руски [смее се]. Това означава, че за нас няма канонически прегради да служим на езика, който е понятен за народа.
Въпросът обаче е друг... Аз само моля да се вземе предвид едно обстоятелство при всеки разговор на тази тема. Работата е там, че съществуват два различни типа текст. Има информационни текстове. Това са текстове, които предполагат, че авторът и читателят имат еднакъв опит и затова аз мога да убедя човека просто по пътя на обяснението, с аргументи, силогизми, доводи, факти. Информационният текст дава информация. Това е самостоятелен текст, той е сам в себе си.
Но има и друг тип текст - екзистенциален. Тези текстове съществуват не за да предават на другия човек информация. Те съществуват, за да провокират в другия човек раждането на такъв опит, който ще направи възможно разбирането на това, за което говори самият текст, за което говоря аз. Тоест, предполага се, че говорещият притежава този опит, а слушащият все още няма този опит, но моето слово трябва да провокира в него този духовен поврат, това раждане, и когато той придобие този опит, тогава нему ще стане понятно за какво говоря...
Към числото на тези екзистенциални текстове, които изискват вътрешната дейност на човека, се отнася Евангелието, разбира се, Псалтирът… И, в края на краищата, когато ние четем утринните молитви, ние ги отваряме, не за да узнаем нещо ново. Ето това е разликата между текста на молитвите и текста във вестника. В никакъв случай не трябва да оценяваме текста на молитвите по критериите на текст във вестника...
Дайте да бъдем по-скромни и да проумеем: проблемът за богослужебния език не е само проблем на българската Църква, не е само проблем на Православната църква. Този проблем го има и при гърците, при арменците, при грузинците. Този проблем го има и при мюсюлманите, където се молят на средновековен арабски език. Този проблем го има и в Индия, където санскрит и пали са езици, съвършено непонятни за съвременните индуси и тибетци. Това е ситуация която съществува в много религии и ние трябва да поразсъждаваме над това: защо милиони и милиони хора от най-различни религиозни традиции търпят тази ситуация на непонятност? Значи те в това виждат някакъв духовен смисъл. И затова преди ние да кажем, че се отказваме от двуезичието в Църквата, трябва да се замислим: а какво добро в това двуезичие виждат милиони други хора и какво добро са видели в него нашите собствени предци?
Вероятно сте добре запознат с настоящото състояние на богословското образование в България. В последното десетилетие почти не са издавани нови авторски трудове. Нашите богослови разчитат предимно на руската богословска книжнина. Дори и образците на патристиката като един св. Иоан Дамаскин ние четем в превод от руски език. Това недостатък ли е на нашата богословска наука?
Не мисля, че това е повод за осъждане или обвинение на българското богословие. В известен смисъл Българската църква се е намирала в по-тежко положение отколкото Руската църква... Работата е там, че в Русия катастрофата е започнала така, че тя е изтикала от съветска Русия милиони хора. През ХХ в. имаше две Русии: една "подсъветска" Русия и руска емиграция - диаспора. В самата съветска Русия почти беше невъзможно да се разискват богословски проблеми, да се издават богословски книги. Не беше възможно да се развиват богословските учЈлища и богословската мисъл. Но това бе възможно в емиграция и от тази гледна точка не е имало прекъсване в богословския език, проблематиката, логиката.
В руската православна емиграция е имало великолепни богослови от световна величина. Достатъчно е да споменем Владимир Лоски и Георги Флоровски. Те са писали на нашия роден, руски език и освен това са отчитали всичко, което става в западната култура и в съветската. И затова, когато се появи възможност да се възроди богословието в Русия, ние не трябваше да започваме от нивото на ХIХ в. Ние можехме да вземем книгите на руските богослови - емигранти. Доколкото знам, Българската църква не е имала такава силна диаспора отвъд пределите на комунистическа България, поради което е понятно защо богословската мисъл трябва да продължи своето развитие от точката, в която тя е спряла до болшевиките, тоест до учебниците от ХIХ в.
Как би могла да бъде обновена двадесетвековната православна традиция в една държава като България, където очите на всички са обърнати към Запада - света на "християнския либерализъм" или т. нар. "прогресивно християнство"? С какви изкушения ще се сблъска православният човек през следващото столетие?
Изкушенията за нас са винаги еднакви. Това е изкушението да бъдеш като всички. Християнинът е винаги единак. Той винаги е друг. Ако ние сме от света, то светът би ни обичал. Това са изкушенията винаги да получаваш аплодисменти: да те хвалят във вестника, тъщата да е доволна от теб, понеже изкарваш много пари за семейството си... Изкушението е едно и също.
Аз съветвам да има вътрешна издръжливост. Имам предвид едно хубаво чувство, не греховно, чувство за своето достойнство: това, което католиците наричат sancta superbia - светата гордост. Това не е гордост заради самия себе си, за моите заслуги. Просто аз принадлежа към достоен народ, достойна страна, велика Църква, най-великата.
Сега и в Русия и в България хората се стремят да се адаптират към Запада. Но, представете си: при вас пристига ваш познат от Франция или от Италия. Това е ваш бизнес-партньор. Вие искате вашите отношения да бъдат човешки, не просто делови... И ето, той пристига при вас и вие искате да му покажете, например, Русия. Къде ще го заведете? Какви квартали ще му покажете? Новопостроени панелни блокове с огледални прозорци? Не. Вие ще му покажете старите квартали, където живее ароматът на старата Русия. Къде ще го заведете да се нахрани? В "Макдоналд`с"? Но това го има и в неговата страна… Къде ще го заведете? Ще го заведете да му покажете новопостроената аерогара, или в Троице-Сергиевата лавра, за да види старите манастири? Разберете, има правило на диалога: в диалога е интересен само този, който се отличава от партньора.
Неотдавна в Лвов, в униатската католическа академия, произнасях лекция, но постоянно искаха от мен да търся общото между православието и католицизма. Аз ги попитах: "А защо именно трябва да изпълнявам тази задача? Задачата на диалога е може би съвършено друга - да проумеем различията помежду си, а не просто да проумеем, че между нас има нещо общо, в което ние сме единни… Аз дойдох просто да разгледам отвътре какво е това украинска униатска църква, да се запозная с нея отблизо". Но те все ми казват: "Трябва да търсим общото, трябва да търсим общото!". И така - двадесет пъти подред. През цялото време ми повтаряха все едно и също, и аз вече не издържах:
- Скъпи мои, искате ли нашата среща да има плод?
- Да, да, точно това искаме.
- А как мислите, ако мъжът и жената през цялото време търсят само това, което е общо помежду им, те ще дадат ли плод?
И тук, слава Богу, нашата дискусия приключи и те повече към мен не се обърнаха с подобни въпроси.
И така, ако искаме да бъдем интересни в диалога, хората трябва да видят, че ние имаме какво да кажем, имаме наш опит - опит, който не прилича на опита на лутераните или на йезуитите. Ние имаме наш опит - български, славянски, православен. Този опит ни е скъп и ние можем да ви обясним защо този опит ни е скъп, и може би вашият живот след това ще стане по-разнообразен и по-богат. Ето затова, ако искаме да уважават нашите народи в Европейския дом, в този Европейски дом, в хора на европейските народи ние трябва да се научим да пеем със своя глас, никому да не подражаваме, никого да не имитираме.
5 декември 1999 година
Публикувано за пръв път в "В начало беше Словото"
www.Pravoslavieto.com