Брой 6 от 28 март 1998 година
Ангел Величков
Тази година се отбелязват петдесет години от издаването на Декларацията за човешки и граждански права на ООН (1948 г.). Защо това събитие зове към размисли от гледище на православното християнство и от позицията на църковното предание? И защо се тревожи религиозната съвест от проблеми, формално светски и привидно касаещи само организацията на гражданското общество в духа на един модерен и постоянно развиващ се свят? Всъщност доктрината за правата на човека не е толкова светска, колкото се представя, нито толкова позитивна, колкото поддръжниците й биха желали тя да бъде. При всичките си плюсове и минуси нейната "абсолютна стойност" е религиозна.
Православната духовност днес е изправена пред сериозни проблеми и й предстои да разрешава трудни задачи. Голяма част от тях са предизвикани - пряко или коствено - от идеологията на човешките права. Нейното знаме често заменя Христовия кръст в много общества, които все още по традиция се считат християнски. Освен това в разрешаването на тези нови духовни проблеми ние до голяма степен сме лишени от прекия опит и конкретните съвети на светите отци просто защото по тяхно време подобна идеология не е съществувала или поне не е изпълвала до такава степен нито обществено-политическото, нито религиозното пространство на човешкия живот.
Може да се приеме, че историята на движението за човешки права започва в Англия, където първо се изграждат основите на съвременния либерализъм. Там през 1215 г. се издава документ, наречен Велика Харта, а по-късно, през 1628 и през 1689 г. се приемат съответно Петиция и Декларация по човешките права. Всички тези документи представляват ранни опити за контрол над авторитарната власт на монарха и за стимулиране личната свобода на индивида. Но те са само един предобраз.
По-нататък моделът на тази идеология се развива и теоретизира от такива философи и писатели на 17-18 в., като Джон Лок (1632-1704) и Монтескьо (1689-1755). Той бива възприет по-късно като основа на демократичните общества до 20 в. Идеите за правата на човека в изчистен вид и ясно изложение се срещат вече в Декларацията за независимостта (1776), както и в Конституцията (1787) на САЩ. Но най-значима и с най-дълбоки последици в историята до днес си остава Декларацията за човешки и граждански права през 1789 г. - рожба на Френската революция, дала вдъхновение, идеологическа и морална подплата на главоломни промени в света от 18 в. до наши дни.
Защото тогава започва онзи световен поход на либералния, "освободен" и горделив дух на "свободата, братството и равенството", който се старае напълно да се разграничи и отдели от Божието присъствие и да се наложи като вездесъщ и самодостатъчен. Това е духът, който днес извежда човечеството от 20-ия век и го предвожда към един нов и още твърде неясен исторически период... Декларацията на ООН от 1948 г. всъщност не е нищо повече, освен утвърждаване на френската Декларация за човешките права от 1789 г., само че в световен план и в съвременни условия - безусловно и безкомпромисно.
Философски идеята за човешки права се опира на рационализма, просвещението и хуманизма - философски течения на 18 век. Религиозно погледнато, тази идея представлява връщане към езически ценности и идеали в християнски условия. Ето едно от конкретните определения на тази доктрина (член 4 на Декларацията от 1789 г.):
"Свободата се състои във възможността всеки да върши онова, което не пречи на другия. Така упражняването на естествените (природно дадените) права на всеки човек няма други ограничения освен онези, които осигуряват на останалите членове на обществото възможността да упражняват същите права. Тези ограничения могат да бъдат определени единствено от закона".
И още (чл. 3):
"Принципът на всяка върховна власт изцяло почива на нацията. Никой не може да упражнява власт, която не изхожда изключително и само от народа."
На пръв поглед нищо особено нередно нито в цитираните, нито в останалите принципи на доктрината за човешките права. Но днес, когато цялата съвременна цивилизация се основава и ръководи от тези принципи, християнският подход към тях е наш дълг. Защото от тях произхождат много от изкушенията на реалността, в която ни е отредено да живеем и да се спасяваме.
При по-внимателен християнски прочит дори само на гореспоменатите текстове прави впечатление пълното отсъствие на Божието име. То изцяло е отстранено от правозащитните идеали - сякаш пречи на човешката свобода... Изпъква езическият принцип, определящ човека като основна мярка и критерий във всичко. Изключва се грехът, отстранява се съзнанието, че освен хората около нас, над всички ни е Творецът на мирозданието, към което принадлежи и човекът.
Възстановява се древната римска максима vox populi, vox Dei (глас народен - глас Божи). Народът и светската власт, произтичаща от него, изцяло заместват Бога. На бял свят излиза варварският облик на една примитивна демокрация, която се нагърбва с безумната задача да се справи без своя Творец в този свят.
А за последиците в отвъдното, във вечността - ни дума. Къде е Христос? Къде е Страшният и Справедлив Божи съд? Къде е съзнанието, че всяко човешко същество, както и всяко нещо в тази вселена, е първо и преди всичко Божие творение? Къде е евангелската добродетел? Къде е светостта?
Всичко е заменено с простия, почти животински принцип да не пречиш на другия да прави каквото си иска, така както и ти можеш да правиш каквото поискаш. "Имам нужди и имам правото да ги задоволя." И толкова. Вярно, никой никому не забранява вярата в Бога, доколкото всеки е свободен да върши каквото си иска. Но според новите принципи на човешките права и свободи Бог не упражнява - и не може да упражнява - никаква онтологическа (изначална) власт върху човека. (Освен може би само "окултна", с което се обяснява насърчаването на окултизма и всяка болнава мистика в религиозния живот на модерните нерелигиозни демокрации!)
От постановките на идеологията за свободата, братството и равенството се храни цялото ни общество днес. С разтръбяването на човешките права все по-малко се говори за човешки задължения. Още по-малко - за човешки дълг. А човешкият дълг към Бога е направо табу. Съзнанието за дълг към Бога същностно противоречи на новия модел за новия свят. Светът, към който и ние толкова силно искаме да се приобщим - не само икономически, но и духовно. По-точно бездуховно...
Разбира се, обемът на една вестникарска статия не може да изчерпи целия въпрос. Сухо и сбито следва да добавим само, че днес, 50 години след официалното провъзгласяване на доктрината за човешките права в световен план, нейното стриктно прилагане във вселенски мащаби се наблюдава и контролира от редица международни организации, създадени през следвоенните години. Такива са Лигата за правата на човека, Амнести интернешънъл, SOS-расизъм, многобройни феминистки и гей-организации, и т.н., и т.н. Тяхната дейност безспорно има и някои положителни за обществото страни. За нас обаче е важно да изведем, поне всеки за себе си, духовните последици от прилагането на тази идеология в заобикалящото ни ежедневие. Често пъти те са печални. Понякога - фатални. И още по-страшното е, че мнозина безрезервно и безкритично ги приемат. Някои дори с възторг.
Официалният атеизъм, подмяната на истински ценности с фалшиви, модерното идолопоклонство, анархията, бруталният феминизъм, наглото настъпление на хомосексуализма са само някои от рожбите на новия манталитет. А внушението, че всичко това е естествено право на всеки, косвено или пряко минава през образователната система, институциите за обществено възпитание, средствата за масова информация.
Всички тези явления са плод на прелест, на заблуда. Не под заплахата от посичане или мъчения, а по силата на заблудата днешният човек доброволно и радостно върви по пътя на духовната погибел, считайки злото за добро. И всичко това по простичката схема: щом не вредя никому, мога да правя каквото си искам. А Господ Иисус Христос ни учи: "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си!" (Мат. 16:26).
По Божи промисъл обаче "човешките права" могат да бъдат от полза за спасението на човека. Стига всеки да ръзбере, че свободата, която тази идеология предлага, е свободата на Адам и Ева някога да съгрешат против Бога. Цялото културно, социално и политическо разложение в света днес се съдържа в тази либерална дефиниция за свободата. Свободата да тръгнеш срещу Бога...
Това поне засега съвсем не означава, че съвременният православен християнин е образ на асоциалния човек. Но спасението е въпрос на усилие, на воля, на духовна бдителност. И ние все още имаме свободата да използваме най-важното човешко право: да следваме нашия Бог и Господ Иисус Христос с християнска вяра, с огромно смирение, със свят страх от Бога, с търпение и надежда. Това е човешкото право на спасение.
Ангел Величков
Брой 6 от 28 март 1998 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com