Интервюта и разкази на приели Православието
Исках да изразя своята благодарност към Българската православна църква, но като не знаех към кого точно да се обърна, адресирах това писмо към цялата Църква.
За всичките 18 години в училище аз не чух повече от две изречения за Православната църква. През първите 25 години от живота си никога не съм се намирала близо до някой православен храм, освен при няколко кратки пътувания до Чикаго и Ню Йорк.
След като завърших колеж, заминах с група протестантски мисионери за България. Скоро след пристигането ни се озовах на изпълнения с вярващи площад пред катедралата "Св. Александър Невски", където Негово Светейшество Патриарх Максим извършваше първата св. Литургия на открито след падането на комунистическия режим.
Групата мисионери, с които отидох в България, имаха за цел обръщането на атеисти към християнството, но ние се радвахме и когато православни преминаваха към Протестантизма.
Тъй като не бяхме запознати с православното учение, ние смятахме, че то е нещо като римокатолицизма.
Но пътувайки из България, разглеждайки храмовете и наблюдавайки богослуженията, аз открих, че Православието е различно от католицизма. Всъщност разбрах, че Православието се отличава много от християнството, което аз познавах. В колежа посещавах лекции по Раннохристиянско богословие и история. Въпреки че много исках да се докосна до християнството на ранната Църква, аз не успях да го открия никъде и реших, че то просто вече не съществува.
Но докато наблюдавах Православието в България, открих, че това е християнството от първите векове, което търсех.
Когато се върнах в Америка, започнах да изучавам
Православието и да чета за него. След две години вече бях убедена, че Православната Църква е Църквата основана от Иисус и започнах да посещавам най-близкия православен храм - само
на 100 мили от дома ми. През следващата година ще бъде кръстена в него.
Аз отидох в България, за да обръщам хората към християнството, а аз самата бях обърната.
Благодаря, че ме обърнахте към Апостолската вяра от схизматичната, към която принадлежах.
Църковен вестник февруари 1998
Срещнах отец Герасим на богословската конференция в манастира в Бозе - Италия. Когато за първи път
го видях, си казах: "Сигурно идва направо от Света Гора." Интересът ми към него с всеки изминал ден все повече нарастваше. Винаги неотлъчно следван от своя послушник, някак
затворен, самодостатъчен... встрани от оживените разговори, богословските спорове и размяната на любезности. Попитах за него - оказа се французин, приел Православието. Кога, как,
защо - това бяха въпроси, на които никой не можеше да ми отговори и на които упорито търсех отговор. Едва последния ден събрах смелост и се приближих към него. Помолих го за
разговор, да ми разкаже за себе си и причините за своя избор. За моя радост той се съгласи.
Приел Православието преди двадесет години. В светския си живот се казвал Жералд Фрер, бил журналист и пишел статии за живота на хора на изкуството. Работел за няколко големи американски, японски и италиански вестника. Млад, богат, известен, преуспяващ - чувствал се доволен от себе си и живота си.
В качеството си на журналист му се наложило да замине за Атон. Там, докато кръстосвал пътеките на полуострова, се загубил.
"Но знаете ли, загубвайки се, аз всъщност се намерих, намерих себе си, това което съм и трябва да бъда, намерих пътя, който трябва да следвам."
Докато се лутал, попаднал на костница, където се пазели черепите на починали светогорски монаси. За първи път се срещнал със смъртта, не като философско понятие или художествена абстракция, а като нещо близко, очи в очи сякаш веднага ще легне в студената пещера. Докато стоял вцепенен, взирайки се в костите, разбрал какво е единствено важното в човешкия живот и че през досегашните си 33 години не е направил нищо, с което да заслужи и най-скромното местенце в рая.
Бил израсъл в почтено католическо семейство, посещавал неделните меси и понякога сам си четял Библията. Чувствал се благочестив човек, от когото и Бог, и Църквата са доволни. Никой не го бил подготвил за тази среща с Вечността, никой не го предупредил, че тази среща е по-важна от всичко, в което суетно пропилявал живота си и всички книги, които бил прочел през живота си и които до една премълчавали най-важното... Тези минути или може би часове в среща с Вечността сринали из основи "вавилонската кула" на суетния му живот. Тръгнал оттам и вече не бил същият и никога нямало да бъде.
По-късно, потънал в размисъл, неусетно се озовал до килията на старец подвижник. Той рисувал икона и тихо си припявал. Тази икона била по-прекрасна от която и да е картина на големите майстори, на които се бил любувал Жералд. Младият журналист знаел много езици, опитвал се да заговори стареца ту на един език, ту на друг... но нито един от тях не му свършил работа. Пита го нещо - старецът пее, пита го друго - старецът продължава да пее своето "странно" песнопение и сякаш изобщо не го чува.
"Накрая разбрах колко безсмислено е да продължавам да говоря и отчаян млъкнах. Заслушах се в песнопението и то ми каза всичко. Заговори направо в сърцето ми на език близък и понятен, но сякаш отдавна забравен от мене. Това е тайнство. Не може да се изкаже с думи: когато Бог се разкрива пред душата ти, разкрива Своята милост, Своята любов, Своя промисъл за тебе. Аз, който така умело боравех със словото, открих истината за себе си и живота си именно в мълчанието. Целият ми досегашен живот, светът от който идвах ми се разкри като илюзия, като самоизмама: изкуствени храни, изкуствени цели, изкуствени отношения... Недоумявах само как не съм го забелязвал досега, но повече не можех да живея неистинския си живот в изкуствения ни свят."
Успял да се добере до манастира "Ставроникита" и по-късно отпътувал от полуострова. Временно.
Върнал се във Франция, за да уреди служебните и имуществените си дела. Бил твърдо решен да приеме монашество, нямал съмнения, нямал колебания. Веднъж стъпил на пътя на живота, за него нямало връщане назад. Близките му не можели да го разберат. За тях единственото логично обяснение било, че полудява. Да остави престижната си работа, служебните пътувания, контактите с известни личности.
"Тези срещи, тези пътувания с нищо не са обогатили живота ми. А сега бях намерил истинския живот."
Използвал времето си във Франция, за да се катехизира. Имал да учи толкова много! Посещавал редовно румънската църква, четял всичко, което успял да намери за Православието. Усилено се подготвял да приеме православната вяра - това била най-важната крачка в живота му.
След една година се върнал на Атон в "Ставроникита". В Света Гора не приемат лесно, но вероятно голямата решимост на Жералд убедила настоятеля, сириеца Исаак, да го приеме.
Въздържанието, дългите богослужения хранели душата му и укрепявали волята му. Но Жералд жадувал за тишина. Прекалено много поклонници идвали на Атон и не му достигало молитвено усамотение.
Две години по-късно по благословение на настоятеля заминал за Юдейската пустиня, в манастира "Свети Сава Освещени".
В манастира, основан от свети Сава в VI век, се пазят мощите на св. Сава и на св. Йоан Дамаскин - живял в манастира в VIII век. Във време на разцвет в него се подвизавали хиляди монаси. Днес те са не повече от 50, но уставът на манастира е запазил своята строгост. Дълги нощни служби, в понеделник, сряда и петък - пълен пост т.е. не се хранят, вода пият само след 17 часа въпреки жегите в пустинята, спят по 4 ч. в денонощието.
"Не че сме толкова силни - усмихна се отец Герасим, - но там е толкова спокойно, че човек се задоволява и с по-малко сън и храна."
В пустинята намерил така жадуваната тишина, която му позволявала да се вслушва в сърцето си и да се вглъбява в молитва. В този манастир Жералд намерил и своя духовен старец Серафим.
"Тази година той ще навърши 101 години. Шестдесет години се е подвизавал като отшелник в пустинята и десет като еремит.
Моят старец не е никак словоохотлив. Той живее вярата, а не теоретизира. Учи ме не с дълги поучения, а чрез опита."
За да ми стане по-ясно, що за човек е неговият старец и как "преподава" своята вяра, отец Герасим ми разказа една история от самото начало на своето послушничество.
Веднъж старецът му заръчал да подреди трапезата. Поставил на мястото на всеки от братята на манастира чаша с вода, парче хляб, полагащите се зеленчуци и по едно локумче за десерт. Но ето, че когато отец Герасим се обърнал, локумчето му било изчезнало. Това откритие силно го разтревожило, защото в стаята освен него бил единствено дядо Серафим. Очевидно било, че старецът го е взел. През цялото време, докато се хранели, отец Герасим бил неспокоен. Трескаво мислел за локума, за постъпката на стареца, за лошия начин, по който започвали взаимоотношенията им. Не можел да намери покой. Едва дочакал времето, когато разкрил тревожните си мисли пред своя старец. Говорил, говорил, говорил... Старецът мълчал. Питал, умолявал за обяснение - старецът мълчал и кротко го гледал.
"Сега вие се смеете и на мен ми е смешно, но опитайте се да ме разберете: там в манастира се хранехме по веднъж на два дена, а моят старец, на когото бях поверил живота си, ми скри десерта. Говорих не по-малко от десет минути и повече нямаше какво да кажа. В крайна сметка дори един журналист не може да говори цял час за едно парченце локум" - усмихна се отец Герасим. Когато млъкнал, старецът го попитал: "Е, ще говориш ли още?" Вече нямал желание да говори. Бил готов да слуша. Тогава дядо Серафим му казал: "Направих го, за да видя дали ще ме осъдиш. Ако го беше направил, щях да те отпратя. Ти не си дошъл в пустинята, за да изправяш другите, а себе си."
"Наистина в раздразнението си можех да го нарека "крадец", "чревоугодник", "непочтен човек"... Можех да напиша сензационна статия за това как православните монаси крадат десертите на хората и да я продам изгодно на големите вестници. Слава Богу, глупостта ми не стигна дотам. Млъкнах навреме и пак научих нещо ценно: ако видя, че някой брат греши, това не е мой проблем. Мой проблем е как ще го приема, как ще погледна на постъпката му. Това беше един от първите уроци, които научих в пустинята."
Не само в света, но и във всеки манастир човек се сблъсква с изкушения - хората са различни, всеки със своите си достойнства и слабости. Старецът винаги го увещавал да търпи и да прощава, та така и на себе си да принесе полза, и на изкушилия го брат. А бесовете са изключително хитри същества, които от хилядолетия се упражняват как да отклоняват хората от пътя на истината. "Не им обръщай внимание - съветвал го за тях старецът, - върши си своето послушание и те ще отстъпят." Кротостта и търпението са силно оръжие срещу козните на Лукавия. И той отстъпва, за да се върне пак с нови и нови изкушения. Дядо Серафим винаги безпогрешно подбирал точната дума и точния лек: кога да утеши, кога да нахока, кога да насърчи, кога да бъде нежен със своя духовен син, кога - суров.
Отец Герасим още дълго ми говори с много любов за своя старец.
За мен си остана загадка: как човек, израсъл в католическо семейство и страна, прави този избор - да промени вярата си, да приеме православната вяра.
"То не може да се обясни. То е тайнство. Всъщност изборът не е между православието и католицизма. Това, което избрах е животът пред смъртта. Аз не съм против католицизма, не воювам с него.
Католицизмът има своите достойнства и своята роля в света. Той е социален, хуманен, но целта на човека не е да живее добре на земята, а да достигне до спасение."
В Православието отец Герасим открил онази истина, сила и любов, които търсел и които единствени могат да осмислят човешкия живот. Че Сам Бог го привел към Православието, се уверил и от това, че при повторното си връщане на Атон така и не успял да открие килията на тайнствения иконописец, чиято песен до днес звучи в душата му.
"За човек, който си остава светски, е все едно дали ще се числи към Католическата или Православната църква, или ще се определя като невярващ, но за решилия да живее по Бога няма друг път освен светото Православие. Ако не бях решил да живея по Бога, щях да си остана в света и вероятно щях да си остана католик. Но аз копнея за живо общение с Христос и тук, в Православието, се срещам с Него и Той ми говори: Литургията, старчеството, иконите, песнопенията... в Православието всичко ни приближава към Бога. Това е моят път. Иначе не бих могъл да живея. Ще ви дам пример с изкуството: ако ти е дадено да говориш - не можеш да не говориш, ако ти е дадена дарбата да пееш - не можеш да не пееш, ако ти е дадено да рисуваш - не можеш да не го правиш. Да се съпротивляваш цял живот на онова, което Бог е пожелал за тебе, значи да пропилееш живота си, да не живееш. Само следвайки Божията воля, човек е в пълна степен жив."
Повече от десет години отец Герасим останал в Юдейския манастир.
Там открил отговорите на всички важни въпроси, които си задавал в светския си живот. Мислел си за всички хора във Франция, които си задават същите въпроси и които още не са открили отговорите (та и как биха могли да ги намерят!); че техният живот си остава все така пуст и безплоден, а душите им вървят към вечна гибел. Сега той бил уверен, че католицизмът не е християнство, че не учи хората на вътрешен християнски живот, че вътрешно не ги обновява. Бог очаква от Своите последователи да Му отдадат сърцето си и целия си живот, а не само ушите си за час - два в неделя. С благословението на своя старец отец Герасим започнал да пътува до Франция, да се среща с познатите си от артистичните среди. Творческите люде вярват в силата на духовното и копнеят да я притежават, затова и с голям интерес посещавали беседите на православния монах французин, организирани със съдействието на Парижката асоциация на художниците, която наброявала повече от 600 представители на различните изкуства.
"Католическите свещеници говорят за Христос като за нещо далечно и непостижимо. Аз им говоря как човек лично може да се срещне с Христос в сърцето си. И Той да го съпътства през целия му живот."
В 1996 г. новосъздалото се общество закупило малък манастир от ХVI в., разположен в девствените гори на френския национален парк. Бившият католически манастир се превърнал в православен скит, в който редовно идват и служат ректорът на Парижкия богословски институт "Св. Сергий Радонежки" и други православни свещеници. Там постоянно живеят отец Герасим, когато не е в Палестина, и четирима послушници. Игумен е отец Герасим. Живеят по правилата на св. Василий Велики, които не са така строги, както в манастира "Св. Сава". В скита редовно отсядат и поклонници, които живеят и работят там, но още не са се ясно определили.
"Навсякъде по света има хора, които жадуват за истината. Във Франция все повече хора откликват на посланието на Православието, защото то е близко на човешкото сърце.
Когато моят баща беше на смъртно легло, ми каза: "Ти намери най-доброто за себе си. Всичко в живота е вятър, освен да се молиш и да обичаш!" Милостив е Бог, че даде и на моя баща по плът в края на живота си да разбере истината."
Александра Карамихалева
Брой 19 за 2002 година
Господин Алберто Балдуччи е италианец по произход, но живее и работи в град Лима - Перу. Ето неговия разказ за пътя му към вярата и Православието.
Роден съм в Болоня - Италия. И когато още бях съвсем малък, семейството ми емигрира в Перу, в град Лима, но никога не сме прекъсвали връзките си с Италия - там останаха всичките ни близки.
Тогава аз заболях от полиомиелит - болест на костите. Когато докторите откриха тази ужасна болест, моята баба - дълбоко религиозна жена - ме заведе в Италия при отец Пио. Отец Пио, вече покойник, беше много почитан духовен старец, с пророческа дарба и мнозина италианци се обръщаха към него за съвет и подкрепа. Неотдавна беше провъзгласен за блажен, но народът още приживе го почиташе като светец. Тогава бях на около 6 години, но тази среща се е запечатала ярко в съзнанието ми. Когато пристигнахме, около отец Пио се беше образувало многолюдно събрание, но той неочаквано се изправи и помоли за извинение, "понеже са пристигнали хора отдалече". Приближи се към нас, погали ме, взе ме на ръце в обятията си... Каза на баба ми, че няма да оздравея, не и физически, но че моето изцерение ще е духовно, че ще остана сакат, но ще вървя по верния път към Бога и Той ще ме укрепява. Отец Пио каза още: "Вашият внук ще стане верен последовател на Христа." Не каза, че ще стана монах или свещеник, просто "последовател". Това се случи някъде към 50-те години, но баба често ми преразказваше тази история и срещата с отец Пио никога не избледня в съзнанието ми.
През 1973 г. отидох в Тоскана, за да посетя един манастир на камандолезите. Там се запознах с Емануеле Грасси. Този човек беше прекарал близо две години на Атон. Още в Лима бях чел интервю, в което той изключително увлекателно разказваше за Света Гора. Интервюто много силно ме впечатли. Там имаше и фотография на Емануеле и когато го срещнах в манастира, го познах и го заговорих. Впоследствие станахме добри приятели.
Емануеле е син на протестантски пастор, но на Атон приел Православието и бил кръстен. Интересуваше се от икони, от атонското монашество, православната духовност въобще. На Атон имаше духовен старец, исихаст, до когото често се допитваше.
С помощта на Емануеле направих първите си крачки в Православието. Живеехме в многомилионния град Рим като двама монаси отшелници сред пустинята. Нищо наоколо не ни интересуваше освен богослуженията, книгите и безконечните ни разговори. Той ме заведе на първата ми св. Литургия в една гръцка църква в Рим. След това ходехме в един малък руски храм на името на свети Андрей Първозвани. Там служеше стар немощен свещеник, с прекрасни бели коси и дълга брада. По-късно Емануеле пак се върна на Света Гора, взе със себе си и фотограф. Впоследствие издаде книга за Атон. Аз имах щастието да видя тези диапозитиви в дома на Емануеле, когато той ги показваше и разказваше за Атон. В разказа му още се усещаше възхитата, която произвели в него атонските манастири, монаси и отшелници. Не всичко, което разказа впоследствие влезе в книгата. Тези срещи, тези беседи породиха в мен любов към Православието. По-късно аз се върнах в Лима, но дълбоко в мен останаха силните впечатления от разказите на Емануеле Грасси и участието ми в литургията. Тогава все още бях неопитен, не познавах добре символиката на православното богослужение, но помня колко силно ме впечатли, още първия път, атмосферата в храма. Всички стояха прави, служеха няколко свещеници, вероятно е имало голям църковен празник. Песнопенията, мирисът, иконите... ритуалът на преклонението пред Евангелието, когато всички се нареждаха, за да го целунат, раздаването на нафората в руската литургия, традицията в гръцката е по-различна, това участие на всички присъстващи, които не са просто зрители, а съслужители... За първи път се почувствах не обект на тайнството, а участник в него. Това усещане за реалността на духовното дълбоко ме порази. Символите, макар и привидно външни, предизвикаха в мене някакъв силен религиозен импулс. За мен Православието във всичките му компоненти е едно живо послание от дълбините на християнството, от Самия Христос.
Аз от дете слушам за Христос, християнската проповед не е нещо ново за мен и въпреки това Православието беше едно откровение за мен, защото тук Христос Сам говори за Себе Си, лично.
В Рим беше първото ми приближаване към Православието. Започнах да изучавам "Добротолюбието". Първо го открих на испански, а след това и на италиански език. Минаха години в изучаване на Православието: история, догматика, литургика...
После разбрах, че в Лима има руска църква и започнах редовно да я посещавам. Неин настоятел беше възрастен руски свещеник - архим. Серафим Фетисов. За съжаление се запознах с него твърде късно - не след дълго той почина.
Православието в Перу прониква чрез руската емиграция - първата вълна е от след Революцията, а втората от Втората световна война. Самият архим. Серафим има твърде драматична съдба. Преследван е като православен от съветската власт. По време на войната се добира първо до Германия, а там получава предложение да стане свещеник в Перу и той приема. В него имаше силна вътрешна необходимост да говори за вярата, да я раздава като най-ценен дар.
Архимандрит Серафим покръсти много руснаци, които живееха и работеха в Перу. Кръщаваше ги тайно, понеже се боеха от КГБ. Например моряците, които се сменяха на работа в десетината риболовни кораби, които ловуваха около Лима. Често съм виждал някой от тях да търси Библия на руски език в религиозните книжарници. Но знаех, че ако някой католик пожелае да приеме православната вяра, отец Серафим го отпраща. Възможно е да е избягвал конфликти с местната църква и власти, а може да е имал и други съображения.
Когато почина, храмът премина под юрисдикцията на Цариградската патриаршия и там дойдоха гръцки свещеници. Сега литургията се служи на гръцки език. По това време аз вече се чувствах и се определях като православен християнин и се стремях да живея като такъв. Животът и личността ми бавно, но дълбоко се променяха. Гръцките свещеници ме миропомазаха и извършиха над мен чинопоследованието за приемане в Православието. Заедно с мен се кръсти и руска емигрантка, избягала от съветската власт.
Аз винаги съм имал сериозно и дълбоко отношение към религията. Когато приех Православието, никой от близките ми не се изненада от това, че многогодишните ми търсения са се увенчали с успех. Приятелите ми проявяват жив интерес и често идват с мен на православно богослужение, ползват се от личната ми библиотека.
Сега на Запад се отбелязва тенденция за обръщане на западните християни към православните традиции на Изтока. Все повече хора откриват съхранените в него древни традиции и именно там намират удовлетворение на религиозните си търсения. От няколко години насам усилено се превеждат на френски, италиански, английски творенията на източните свети отци и подвижници. Много се превежда, много се издава, много изследователи са насочили усилията си натам, но има още много да се прави, за да може Западът да се запознае с цялата съкровищница на Православието. Например румънската духовност е все още слабо позната, за българската и тази година няма доклади, книги не са преведени... Чел съм от чужди автори за св. Иван Рилски, за Търновската исихастка школа, но познанията ми са малко и откъслечни.
Ако човек сериозно се заеме да изучава историята на християнството, истините на вярата, неизбежно ще стигне до Антиохия, до Александрия, древните отци-пустинници, а от там и до Византия, св. Кирил и Методий и славянските народи... Не може да не разбере, че християнството не започва от Рим и не се изчерпва с него.
Мое лично мнение е, че ако човек се задълбочи в религиозните си търсения, Бог по един или друг начин непременно го привежда към Православието. Вижте наоколо - тези разноезични хора, дошли от всички краища на света, са посветили на Православието своите научни и духовни търсения. Това е добър знак.
Александра Карамихалева
брой 19 за 2002 година
www.Pravoslavieto.com