Горан Благоев
Божият гроб е единствената точка във Вселената, където Светата евхаристия - символизираща саможертвата на Сина Божий, се отслужва на същото място, където е извършена истинската саможертва. Чашата с причастието - пресътворени и съединени в едно хляб и вино като плът и кръв Христови - се освещава върху същата гробна плоча, върху която е било положено Христовото тяло. И пак тук - пред входа на гроба-пещера се четат евангелските слова, които разказват за събитието, станало тук 33 години след раждането на Христа. Пред духовния взор на поклонника се разиграва великото тайнство на Възкресението - камъкът, който закрива пещерата, е отместен от невидимата ръка на Бога, гробът е празен и младеж с искрящи бели дрехи посреща жените-мироносици с думите: "Защо търсите живия между мъртвите? Няма го тука. Той Възкръсна!"
Така от стари времена всяка нощ мистичният дух на Православието възкресява в душата на поклонника при Божи гроб Възкресението на Христа. То става винаги нощем, защото през нощта стана великата победа на Духа над плътта. То става всяка нощ - защото оттогава всяка нощ на това място се превръща в нощта на Възкресението, в която всяка вярваща душа може да усети безмълвното и извечното присъствие на Възкръсналия Бог, без да го е видяла с очите си...
Християнството - най-голямата
монотеистична религия в началото на ХХI в. - е започнало в една-единствена точка в света - Божия гроб в Йерусалим. И тук то е
можело да завърши още преди да възникне - ако гробът, в който беше положено Христовото тяло, не се беше оказал празен.
Днес няма истински християнин, който да не вярва, че Христос възкръсна, съединявайки в едно душата и тялото си, което три дни е стояло в гроба. Но не така е било в началото.
Първите, сред които се прокрадва съмнение във Възкресението на Христос, са не други, а неговите ученици. Когато вижда празния гроб, Мария Магдалена изплаква: "Дигнали са Господа, моего, и не зная, де са го турили?" Известна е случката с апостол Тома, който казва: "Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в ребрата Му, няма да повярвам."
Въпреки че цялата човешка цивилизация е осенена от изначалния стремеж към духовното, към нематериалното и трансцеденталното, в същността на всеки един от нас като че ли рационализмът има водещо начало. Колкото и да вдига очи към небето, човекът си остава същество, вкоренено дълбоко в земята. Още тогава, преди две хилядолетия заедно с вярата в Христа се ражда и скептицизмът... в неговото Възкресение.
В края на ХIХ в. най-напред на френски, а след това на английски, немски и испански се появява книгата на покръстения в православната вяра руски евреин Николай Нотович "Непознатият живот на Свети Исса". Католическото духовенство е потресено, докато интелектуалният и научен елит на Запад тържествува. Въз основа на преразкази от стари будистки ръкописи, пазени в манастири в района на Ладак в Северна Индия, авторът развива тезата, че преди да проповядва в Юдея, Иисус се подвизава в будистки манастири, където изучава Ведите, получава умения как да лекува с молитва и как да гони зли духове. Според Нотович Исса бил изключително почитан от будистките монаси като едно от превъплъщенията на Буда. Той не е умрял на кръста, а изпаднал в клинична смърт, използвайки древна йогийска техника да превърне в незабележимо своето дишане. След полагането му в гроба Исса се съживил и не след дълго напуснал учениците си, за да се върне в Северна Индия. И досега в района на Сринагар има гробница, която се сочи за място, където наистина бил погребан Иисус.
Тезата на Нотович и досега има своите последователи, въпреки че не може да отговори на най-елементарния въпрос - защо вместо Йерусалим, Сринагар не е станал свещен център за християнството?! Вероятността Христос да е завършил земните си дни в Северна Индия отдавна е оборена с безспорни исторически и археологически доказателства.
Но тезата на Нотович е интересна с друго - тя е едно продължение на развивания през вековете скептичен подход към вярата на християните във Възкресението.
Първи юдейските първосвещеници осъзнават, че актът на Възкресението може да бъде обезсилен, като се обяви, че тялото на Иисус е "изчезнало" - римската стража, която през нощта пазела гробницата, задрямала и Иисусовите ученици отнесли своя Учител, като започнали да разправят, че Той уж бил жив. Така най-старата монотеистична религия се е опитвала да пресече зараждането на новата вяра. И досега юдаизмът и ислямът възприемат Иисус като велик пророк, но не и като Бог - т. е. той е надарен със свръхестествени способности, но си остава смъртен човек.
Подобни доктрини естествено пренебрегват уникалната същност, която има християнството. То е
единствената световна религия, в която не само човек търси Бога, но преди всичко Бог търси човека.
Докато другите религии предлагат различни пътища към Бога, то християнството е самият Бог, който, въплътен в образа на човек, идва сред хората и прави възможно общението със самия него. Всички останали монотестични религии имат за посредници между човека и Бога специални, мъдри хора - пророците - и единствено християнството прави възможно сближаването между небето и земята с посредничеството на самия Бог - чрез него и в него. Така вярата във Възкръсналия Христос не е пътят, по който да достигнеш до трансцедентния Бог, тя е самият Бог, с който човек може да се съедини, да стане едно - негов образ и подобие. Затова без Възкресението на Христос и вярата в него християнството не може да се развие като религиозно учение. Историкът д-р Пол Майер казва: "... всеки, който би извадил на показ тялото на мъртвия Христос, би нанесъл съкрушителен удар в самото сърце на току-що роденото християнство, запалено от вярата във Възкресението Му!"
Свещеното предание разказва, че когато вестта за празния гроб стига до учениците му, Йоан пръв идва до мястото, но не влиза вътре - той само поглежда през ниския вход и вижда нещо толкова смразяващо, което веднага го кара да повярва. Това са погребалните повивки на Христа - цели и непокътнати, но празни - запазили формата на тялото му. Както пише изследователят на историческите факти за Възкресението на Христос Джош Мак-Дауел: "Това е било достатъчно, за да накара когото и да било да повярва. Той никога не би го забравил."
С акта на Възкресението човечеството се изправя пред един феномен, който според всички закони на физиката е парадоксален. Хората получават надеждата за победа над тлението и смъртта - когато говори за възкръсналия Христос, Свети апостол Павел говори за "тяло духовно".
Преди две хиляди години в един гроб край Йерусалим е станало най-великото тайнство, единствената по рода си победа на Духа, който, без да унищожава плътта, й дава нова, висша форма на съществуване. Православният свещеник Александър Шмеман казва:
"Камъкът е бил отвален, само за да видят учениците, че гробът е празен, че Възкръсналият занапред не ще познава прегради. Преминавайки през агонията на смъртта, Той по непостижим начин придобива друга, духовна телесност. Апостолът говори за нея като за степен на битието, което очаква всички хора, но в онзи момент Богочовекът е първият, предвардил всеобщото преображение."
От IV век насам, когато византийският император Константин се заема да открие местата,
свързани със земния живот на Христос в Йерусалим, този вечен град е притегателен център за всеки истински вярващ християнин.
По-късно над Божия гроб Юстиниан Велики изгражда базилика, опожарена
впоследствие от арабите, върху чиито руини през ХI век кръстоносците дострояват нова църква, която пази и днес най-голямата
християнска светиня. Самата свещена скала, която в продължение на три дни е приютявала Христовото тяло, е покрита с мраморни
плочи. Така благолепно украсени, с много сребро и позлата, които греят с мистичната светлина от отблясъка на множество запалени
кандила, Голгота и Божи гроб са позагубили автентичния си вид от времето на Христа.
И въпреки че това е безспорното място, където преди две хиляди години се разигра Великото тайнство на Възкресението, човек неволно си припомня думите, изречени в същия този град: "Ако не видя на ръцете Му белега... и не туря пръста си в ребрата Му..." От Христа насам "виждането" и "турянето на пръста" остават най-честите и понякога единствени измерения на човешката вяра - човешкият стремеж да постави в рамка безкрайното, да придаде определени измерения на вечното, да материализира чрез красотата прославата си към Бога нерядко се е израждал в самоцел. Защото е по-лесно да видиш Бога в дивно изписания му лик, заобиколен от скъп позлатен обков, отколкото да го съзреш в най-интимните кътчета на душата си или в образа на твоя ближен.
Човек винаги е имал нужда да опознава свещеното чрез сетивата си - да го види или докосне. И когато не е имало какво да осъзнае, го е обявявал за плод на въображението, измислено събитие, което да послужи за създаването на едно учение. Затова и в района на Сринагар, соченият за гроб на Иисус стои непокътнат - пълен, той е много по-осезаем и стимулиращ вярата в един велик мъдрец, но не и Бог... Свещеното писание показва, че Синът Божий е проникнал в човешката душа и е видял дълбоко вкоренената ни склонност да търсим във всичко сетивно и рационално обяснение. Затова и на вечно съмняващия се апостол Тома казва: "Ти затова повярва, защото Ме видя. Блажени, които не са видели и са повярвали."
Руският манастир "Св. Мария
Магдалина" в Гетсимания. Източник: kiev.ua
В една ранна мартенска вечер излизах от църквата "Св. Мария Магдалена" в Гетсиманската градина - на източния хълм срещу стария Йерусалим - и попитах монахинята, която кротко поливаше цветята край храма, за мястото, където Христос е заловен в нощта след Тайната вечеря. А тя ми отговори: "На този хълм е, разбира се. Това е Гетсимания. Но кой може да знае - две хиляди години са минали. Не ни ли стига, че сам нашият Господ Иисус Христос е бил тук - за какво ни е точното място, когато знаем и вярваме, че всичко това е станало..."
Препечатано от сп. "Европа 2001", брой девети за 2002 година
www.Pravoslavieto.com