Християнството ли е утопия или социализмът

Алексий Библиофил

Една от причините за непопулярността на християнските идеи и ценности сред съвременното общество е, че са смятани за отвлечени, нереални и неизпълними. "Имаше само един християнин и Той умря на кръста", мислят си хората в духа на Хегел и така оправдават собствените си недостатъци и грешки. И наистина - накъдето и да погледнем: като че ли всичко свидетелства не в наша полза. Ето вече 2000 г., откакто се проповядва св. Евангелие, а светът си е все същият и все същите страсти и пороци го владеят. Хората не са станали по-добри, а напротив - като че ли са загубили и човешкия си облик. Отчуждили са се. Увълчили са се. Homo homini lupus est (човек за човека е вълк) са казали още преди Христа. Казваме го и ние днес. Тогава - променил ли се е с нещо светът в нашето съвремие? С други думи: успяло ли е християнството, или е претърпяло съкрушително поражение?

В наши дни вече не е популярно да се говори за комунизъм и социализъм. Но все още има хора (и то доста), които продължават да смятат комунистическите идеи за съвършени, макар и неизпълними. Като християнските. Затова някак съчувствено се обръщат към нас и ни "утешават": "Християнският и социалистическият идеал са твърде близки и затова еднакво неизпълними; нито ние успяхме да построим земен рай, нито пък вие вече толкова години. И все пак - важна е идеята." Действително, ако един агностик случайно прочете Деян. 2:44-45 (или друг подобен текст), има опасност да вземе обществото от Христови последователи за "първобитна комунистическа община". Привидно приликата е поразителна - поне в постулатите. А всъщност каква бездна ни дели! Само този, който не познава духа на християнството, може с увереност да твърди, че християните били "първите комунисти" или пък, че християнският идеал е неосъществим!

За комунизма човекът не е нищо друго, освен частица от обществото (класата). При християнството - обратно: самият човек е призван да променя обществото (света). Човекът е един малък свят, "микрокосмос" (св. Григорий Богослов). Всичко намира своята цел и оправдание в човешката личност, а не в безличностното общество. Иисус Христос не е обещавал спасение на цели класи. Спасението винаги е индивидуално (и това съвсем не звучи егоистично) и тук е много важен личният духовен опит на всеки християнин поотделно. Аз не мога да спася обществото, нито пък то - мене. Аз мога да спася единствено себе си чрез Божията милост. Затова призивът на Христос е отправен конкретно към всяка една личност: Петър, Йоан, Павел, Матей, Закхей... При това обявява: "Който придобие цял свят, а навреди на душата си, загубил е всичко", а комунистът издига в лозунг думите на своя поет: "Аз паднах... Друг ще ме смени и толкоз. Какво тук значи някаква си личност?"

Христос действително основа църква (т.е. общество) и призова към братски отношения между хората, но при запазване на собствената им идентичност, а комунизмът изврати всичко това в безличен "интернационализъм". След всичко това ние не можем да се съгласим, че християните били "първобитни комунисти" и да обявим техния и социалистическия идеал за сходни и еднакво неприложими.

И тъй, чий идеал е утопичен?

Социалистическият идеал може - и той доказа това! - да се нарече утопичен и нереален, но не и християнският. Именно защото ние работим с личности, а те - с общества. Ако разгледаме въпроса в тази светлина, много лесно ще се убедим, ние и нашите опоненти (разбира се, ако те желаят това), че Христовият закон в цялото му съвършенство е не само една напълно приложима към днешните условия за живот реалност, но че и много пъти досега този съвършен закон е бил достиган и изпълняван.

- Как?! Нима?! - ще се учуди някой. Ето как.

Ще зададем един и същи въпрос едновременно на социалист-утопист и на християнин и само ще сравним получените отговори. Въпросът е: "Ако убедите един човек, който е издигнал в свой идол парите си, изведнъж, под влияние на добро разположение да ги раздаде на бедните - осъществен ли е вашият идеал?" Социалистът би се замислил само за миг: един богаташ-буржоа, осъзнал класовото неравенство и разкаял се за предишния си експлоататорски живот да подари имота си на онеправданите, на пролетариата - изглежда добре, но целта не е постигната, комунизмът още не е факт. Такива като него - с хиляди, "какво тук значи някаква си личност". И уверено би отговорил: "Не".

Съвсем друг би бил отговорът на вярващия, който добре познава християнството. Той разсъждава така. В какво се състои целият закон - в една-единствена заповед: "да любим един другиго" (1 Иоан. 3:11, срв. 1 Иоан. 2:10; 3:23; 2 Йоан. 1:5; 3 Йоан. 1:11). Иисус Христос казва: "По това ще познае светът, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си". Затова този богаташ, който, възлюбвайки бедните и отвръщайки се от примамките на греха, раздал имота си, е изпълнил Христовия закон в цялото му съвършенство, защото Сам Господ обявява: "Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето" (Мат. 19:21). И към него се отнасят думите на Христа, исторически отправени към разкаялия се сребролюбец Закхей: "Днес стана спасение на този дом" (Лука 19:9). Нима - ще се изненада скептикът - толкова лесно било! Да - ще отговорим ние - и лесно, и едновременно много трудно. Защото да победиш себе си, да надвиеш навика, който е втора природа, е трудно нещо. Imperare sibi, maximum est imperium (да управляваш себе си е най-голямата власт), са казвали древните. И едновременно - сравнително лесно, защото тук всичко намира смисъл и изпълнение в конкретната личност, а не в целостта на обществото, иска се да промениш себе си само, а не всички хора по земята.

Нека отговорим на въпроса и по друг начин. Ние ежедневно се молим: "Отче наш... да дойде Твоето царство..." Значи можем да приемем установяването на царството Божие "на земята" като цел на християнството изобщо. Но кое е царството Божие: царството Божие не е тук или там, уверява Христос, а е вътре във вас. И пак - целта е концентрирана в личността, смисълът и постигането се заключават в нас самите. Не в построяването на "християнска империя", в която да царуват Свободата, Братството и Равенството, защото ако беше така, Иисус Христос, с дадената Му от Бог Отец власт, би го постигнал. Вместо това обаче Го виждаме разпнат на кръста заради нашите грехове. Царството Божие не е деспотично, а мистично, скътано в тайните ъгълчета на човешката душа. Както всеки може да се убеди - не е толкова трудно и неосъществимо, колкото изглеждаше на пръв поглед. Защото не се изисква "морета да прекосиш, нито котва да хвърляш в пристанища, нито пешком да ходиш, нито безкраен път да поемеш, нито сребро да дадеш, нито през бурно море път да проправиш" (св. Йоан Златоуст); нито да управляваш и променяш класите, а само себе си (вж. Мат. 5:48).

Ето защо можем смело да заявим: ако под влияние на християнската проповед един богат човек раздаде имота си на бедните или един непоправим пияница скъса с алкохола, или един крадец и разбойник се откаже да граби и убива, то във всеки от тези случаи целта е постигната: човекът е променен. Още една душа е спечелена за царството Божие - ХРИСТОС Е ПОБЕДИЛ!

Църковен вестник, брой 20 от 24 декември 1997 година