Истините на православната вяраЗа тайнствата на Светата църква
Истините на православната вяраИеромонах д-р Антим Шивачев
Съдържание на книгата (frames)
Римската църква винаги е признавала под името таинства (Sacramenta) седемте богоустановени църковни таинства, запазени в Източната Православна Църква. Същевременно обаче Западната Църква е допуснала и някои важни заблуждения в извършването на тези Свети таинства, за което ще стане дума по-долу. Англиканската Църква дава наименованието таинство само на Кръщението и на Евхаристията. Що се касае обаче до другите пет таинства, тя утвърждава, че те са произлезли уж от едно извратено подражаване на Апостолите. Те наистина са условия на духовния живот, които се одобряват от Свещеното Писание, но които нямат свойства на таинства (Англ. Кат. чл. 24). Въпреки това същата тази Църква приема, че тези таинства преподават благодатта. Така например тя учи, че ръкоположението съобщава свещенството (чл. 36). Освен това от цялото й чинопоследование за посвещаване на епископ, на свещеник и на дякон се вижда, че това посвещаване се счита от нея необходимо за съобщаване на свещените степени. С изключение на Маслоосвещението, всички други таинства са се запазили малко или много в Англиканската Църква. А очевидно е, че с това им се дава за крайна цел Божията благодат. Тая християнска Църква е длъжна прочее да съгласува Обществения си Молитвеник, или Катехизис, с 39-те члена на вероучението си и да изложи едно по-ясно и по-точно учение от онова, което сега изповядва. На дело англиканите приемат, че помазването е апостолски обред, но подражанието му, казват, е извратено.
В какво се заключава обаче това мнимо предполагаемо извращение? В какво се различава нашето таинство Миропомазване от онова, което се е употребявало по времето на Светите Апостоли? Съчинителите на 39-те члена на вероучението не могат да отговорят на това. Под влиянието на протестантския дух от времето на реформацията те неусетно унищожиха един апостолски обичай под предлог, че той бил извратен, без да могат обаче да кажат в какво именно се състои това извращение. Протестантите пък отхвърлят безусловно петте таинства, за които Англиканската Църква има несъвършено и противоречиво учение. Те приемат само две таинства, т. е. Кръщение и Причастие, което пък поради отсъствието на Свещенство е просто един външен обред, защото наистина свещеникът е необходимият извършител на Светата Евхаристия, а протестантизмът е отхвърлил свещенството. Понеже кръщението може в изключителни случаи да се извърши от когото и да е (и от мирянин), стига само то да стане с вода и с установените за случая думи, може да се каже, че само кръщението при тях е таинство. Протестантите следователно имат само едно таинство, колкото и да твърдят, че имат две.
[ ОБРАТНО ГОРЕ ]
Протестантите кръщават въобще чрез поръсване, т. е. ръсят с вода кръщавания, като произнасят думите: "Кръщавам те в името на Отца и Сина и Светия Дух." В Западната Църква кръщението става чрез поливане, т. е. водата се налива над главата на кръщавания, като се произнасят горните думи. Този обичай не е бил общоприет на Запад през ХV век, както това се вижда от запазилите се от онова време Требници. През ХIV век кръщението в Римската Църква е ставало още чрез трикратно потапяне на кръщавания във водата.11 В Англиканската Църква за децата е постановено да се кръщават чрез потапяне. За възрастните обаче се позволява или потапяне, или обливане водата над кръщавания (вж. Общ. Молитвеник). От това обстоятелство може да се съди, че потапянето е правилният начин, по който става кръщаването в Англиканската Църква. Трикратното потапяне, което се практикува в Източноправославната Църква, е най-правилният начин. В това отношение англиканите са най-близки до нас от всички западни християни. И по-рано се спомена, че кръщението, което се извършва било чрез поръсване, било чрез обливане или пък чрез потопяване, е валидно, стига то да става само с установените за случая думи, казани от Спасителя. Обаче поръсване и обливане за обикновени, нормални случаи не се позволява, защото поместните църкви нямат право да променят извършването на таинствата, реда, който са установили Светите Апостоли, практикуван навсякъде още от апостолски времена.
[ ОБРАТНО ГОРЕ ]
Православната Църква учи, че Миропомазването трябва да се извършва веднага след Кръщението и че свещениците са обичайните извършители на това таинство, така както и епископите. Тя учи също, че външният знак на таинството е помазването, което става върху различните части на тялото. Освещаването обаче на Светото Миро става само от епископите Римската Църква е запазила в Кръщението Миропомазване, извършвано от свещеника. Обаче тя отличава това помазване от едно друго Миропомазване, което се извършва после от епископа за възрастните. Това помазване, което е собствено нашето Миропомазване, се нарича у католиците конфирмация (потвърждение). Според учението на тази Църква служител на това таинство е само епископът. Същевременно обаче тя не се е изказала положително, че извършването на Миропомазване от свещеника бива безвластно (akuron). Много от западните богослови учат, че свещеникът може да извърши конфирмацията по пълномощие от страна на епископа. Рим винаги досега е признавал за действително Миропомазването, което униатските свещеници извършват по нашия ритуал, т. е. веднага след кръщението. Относно външния знак на таинството едни от римските богослови смятат, че е в помазването. Други учат, че е в ръковъзлагането, а трети най-сетне го смятат за безразлично - и в едното, и в другото. До ХIII век Миропомазването се е извършвало на Запад веднага слез кръщението. От това време обаче извършването на това таинство се е предоставило на епископа, който го повтаря после. Миропомазването, което се извършва от католическия свещеник веднага след кръщението, може да се счита за истинско. Конфирмацията обаче е един обикновен обред, защото и самите католици признават, че таинството Миропомазване не може да се повтори. Ако те смятат конфирмацията за таинство, това е едно ново беззаконие в Римската Църква. Англиканската Църква е унищожила помазването при конфирмацията, а за външен знак на таинството Миропомазване е запазила само ръковъзлагането. Тя е приела въведения в Рим през ХIII век обичай да отделя миропомазването от кръщението. Същевременно обаче е изпаднала и в друго заблуждение - относно служителя на това таинство. И тя учи, че то може да се извършва само от епископа. За протестантите, които не признават таинството Миропомазване, не може и дума да става, защото те не са го запазили във вероучението си.
[ ОБРАТНО ГОРЕ ]
Покаянието трябва да се смята 1) за добродетел, която се състои в разкаяние за направените грехове; 2) за таинство, установено за отпущане на греховете. Изповедта, разгледана като разкаяние за извършеното престъпление, е установена от Иисуса Христа. В това са съгласни вскички християни, които са съгласни още и в това, че покаянието само по себе си не може да ни донесе опрощаване на греховете, но то черпи всичката си сила от изкупителната жертва на Иисуса Христа.
Но само вътрешно ли трябва да бъде покаянието или е нужно още да се изразява и чрез външни дела като напр. пост, молитва и пр.? Протестантите отказват второто условие. Затова са унищожили в своето вероучене всички външни страни на покаянието, а най-вече поста, който е най-важно и най-добро време за молитва и покаяние, време за душевно спасение. В това отношение те противоречат на самото Свещено Писание, което е пълно с наставления за покаяние, без което е немислимо нашето спасение, и съвършенно са се уклонили от древната Църква. Последната пък още от времената на Апостолите е имала всякога строго узаконение за външните деяния на покаянието, което се изразява в душевно сърдечно разкаяние за сторените грехове, разкаяние, съпроводено и с пост и молитва.
Постът винаги ще заема едва ли не първо място в делото на нравственото ни усъвършенстване, ще служи винаги като средство, което очиства душата и сигурно я ръководи към добродетелта. Сам Спасителят със своя собствен пример ни е посочил поста като едно изпитание, на което заслужено могат и трябва да подхвърлят себе си грешните човешки синове. Нали Иисус Христос напуснал живота и се отдалечил в пустинята за пост и молитва? С това Той е показал на грешния човек лествицата, по която може да се качи на небето. Този род бесове, казал веднъж Спасителят на своите ученици, не излиза освен с молитва и пост (Мат. 17:1). Но ще дойдат дни, казва Той на друго място, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава през ония дни ще постят (Лука 5:35).
Тия и много други места от Евангелието ясно показват, че постът е необходим в християнската Църква. Той обаче, казва св. Йоан Златоуст, макар и много полезно лекарство, често бива безполезен за такива, които не знаят как да го употребят. Мнозина постят само за това, че трябва да постят. Те забравят, че въздържанието от известна храна е само средство за постигането на нещо по-възвишено, поставят в него такава цел, каквато той не може да има. Това, разбира се, е крайност, която е повече плод на едно свещено невежество. Протестантите забравят, че постът и Изповедта са били в обичайна употреба още в апостолските времена.
Изповед, била тя тайна или явна, е имало всякога в Църквата. Явната изповед е излязла от употреба още през IV век. От V век нататък историята на християнската Църква познава само тайната Изповед, която се прави пред Бога посредством свещеника. Доказателство за това ни служи също и Арменската Църква, която по едно просто недоразумение се отдели от Източната през V век и оттогава до днес има само тайна Изповед. Православната и Арменската Църква почитат Изповедта като външен или видим знак на таинството Покаяние. Обаче не в този смисъл, че Изповедта трябва всякога да става изрично и с жив глас. Тя може да стане и посредством някой даден знак, ако собствено таинството Изповед не е възможно, напр. при глухонеми и пр. Духовната страна на таинството пък е решението на свещеника или разрешителната молитва на изповедника, чрез която се прощават греховете в името на Бога. Налаганите наказания на каещия се не представляват част от таинството. Те са просто изпълнение на църковните заповеди и свидетелство на разкаянието, което трябва да съпровожда Изповедта.
В това отношение Римската Църква е изпаднала в заблуждение. Тя отличава изповеданието на греховете от разкаянието. Последното тя нарича съкрушение, а под думата "удовлетворение" въвежда външните упражнения на покаянието като съществена част от таинството. Следователно Католическата Църква учи, че таинството Покаяние има четири части: изповед, съкрушение, разрешение и удовлетворение. Само обаче вследствие на едно схоластично мъдруване тая Църква е могла да отдели Изповедта от разкаянието. Разкаянието е един акт, едно решение да се покаем и поправим стореното зло. Без разкаянието самата Изповед е невъзможна.
Вследствие на тези погрешни и тънки различия Римската Църква е достигнала дотам, че да противоречи сама на себе си. Тя приписва четири части на едно таинство, което не може да има нищо друго освен две страни: формата, или външния знак, и освещаващото духовно действие. Като смятат за част на таинството и някакво си удовлетворение, външните упражнения, католическите богослови изпадат в голяма грешка, защото те не могат да бъдат нито веществото, нито формата на таинството Изповед. Отпущението на греховете, или така наричаните у католиците индулгенции (indulgences), представляват също едно много важно заблуждение на Рим в таинството Покаяние, или Изповед. Тая Църква е кощунствувала в случая с християнското учение за спасението на хората, за да постигне свои користни и други низки цели. Това обстоятелство роди и Инквизицията за съдене на грешниците и еретиците. Тия папски духовни съдилища, плод на душевно слепите римски епископи и техните креатури - свирепите йезуити, измъчиха и умориха стотици хиляди хора, като не жалеха нито старци, нито деца. Те умориха и погубиха най-дееспособните синове на великите нации и напоиха земята с потоци от топла човешка кръв.
Индулгенциите противоречат на Евангелското учение, поддържано от Светата Православна Църква, за заслугите на Господа нашего Иисуса Христа. Това католическо заблуждение се основава, както казахме и на друго място, преди всичко на едно погрешно понятие за заслугите на светиите, които безразлично се смесват със заслугите на Спасителя в предполагаемото съкровище, измислено от папите. Според православното учение никой от хората няма пред Бога лични заслуги и всяка наша заслуга са заключава просто в заслугата на Иисуса Христа, чрез която само ние получаваме спасението си. Ако заслугите на светиите могат да се прехвърлят върху ни чрез папите, за да ни се простят греховете, тогава всеки може да отбегне много трудните дела на Покаянието и ние можем по един лесен начин да се оправдаем за извършеното. При това човек недоумява как може това учение на Римската Църква да се съгласува с учението за Чистилището, което е друго едно заблуждение и явно противоречие.
Западната Църква допуска също така много важни заблуждения и относно начина, според който се извършва таинството Изповед. По начало тя учи наистина, че е необходима само изповедта на смъртните грехове. Същевременно обаче тази Църква самопроизволно е умножила смъртните грехове. Изповедта се е обърнала при нея в едно много опитно изкуство, в което първенствуват лукавството и безнравствеността. Опитните пък в това изкуство намират в него такива изгоди, от които нравствеността не може да очаква никаква полза. Католическата Изповед, която става в един вид таен гроб, наречен Confessional (Изповедалище), заключава в себе си много пъти такива потайности, вредни за нравствеността и на най-светите чувства на каещия се. Тук се крие причината, поради която на Запад изповедта е станала предмет на едно отвращение. Източната Църква няма нито изповедалници, нито казуисти, нито някакви си условни смъртни грехове. Според католическите казуисти и йезуити човек може да оправдае себе си и от изпълнението на най-строгите задължения на съвестта. В Православната Църква този, който се изповядва, стои прав в храма пред иконата на разпнатия Спасител. Така също и духовникът стои прав отстрани, облечен в свещеническа одежда. Той най-напред припомня на каещия се, че се изповядва на самия Бог. След това изслушва изповедта му, дава наставленията си и най-сетне, като поставя на главата му епитрахила, знак на свещеническия му сан, произнася разрешителната молитва в името на Иисуса Христа, чийто служител е той. Тая изповед, в която всичко става чинно, свято, достолепно, не може както римската да се порицава, нито пък наистина се е порицала някога. В изповедта на Православната Църква прочее нищо не показва нито шпионство, нито нечисто любопитство. Тя е едно съкрушено разкаяние за греховете ни пред Бога, съпроводено със смирение и благоговение.
Тази е разликата между римската изповед, пълна с всякакви злоупотреби, които историята познава, и православната изповед, която е едно животворно и спасително установление. Англиканската Църква е запазила по начало тайната изповед, съпроводена от разрешителна молитва на свещенослужителя. Начинът на разрешението в тая Църква е съгласуван с начина на Източната относно съществените изрази. Обаче Изповедта в англиканската Църква е излязла от употреба. Вероятно това е станало вследствие на силно противодействие против римското установление. Междувременно обаче много англикански свещеници изповядват вярващите, пристъпващи към таинството Изповед, и им дават прощение. Колкото Англиканската Църква при това и да не причислява Покаянието към собствено наричаните таинства, все пак го смята за един свещен обред, чрез който се подава благодат на каещия се християнин. Що се отнася до външните дела на покаянието, по начало тя ги приема. Тя е запазила в своя Календар и великия пост, и дните на Покаянието, които нарича, както и римската, четири времена и приготовления (Quator tempora vigilia). Англиканската Църква следователно е много отдалечена от протестантството относно делата на покаянието. В това отношение тя има нужда да допълни и изясни някои части от учението си, за да се съгласи с Православната Църква.
[ ОБРАТНО ГОРЕ ]
Западната Църква е изменила качеството на хляба, който се приготвя за таинството Евхаристия. Отначало тя е употребявала квасния хляб, обичай, който и до днес е запазен в Православната Църква. После обаче Рим е въвел употребата на безквасен хляб, който днес вече е достигнал до това, че няма дори и вида на хляб. Поместните църкви на Запад са приели употребата на безквасния хляб през Х век. Цариградският патриарх Михаил Керуларий им направил за тази промяна строги забележки. Папа Лъв ХI обаче му отговорил, че употребата на безквасния хляб датирала уж от 1020 години, т. е. до смъртта на Спасителя. Някои западни богослови, като се придържали към това уверение на папа Лъв ХI, писали, че патриарх Максим Керуларий смята за нововъведение за Запада един старовременен обичай. Нещо повече, те се опитали да приведат дори и доказателства за своите твърдения. Те цитирали например мнения на писатели от ХI и ХII век, свидетелствата на които обаче имат толкова по-малка тежест, колкото в оная епоха на историята беше съвсем непозната на Запад. Други пък признаха грешката и оправдаха патриарха. От тия писатели най-важни са иезуитът П. Сисмонд и ученият мъж кардинал Бон.
Има обаче и друго, много по-важно нововъведение, извършено от Западната Църква относно таинството Евхаристия. То не се оспорва дори и на Запад. Наистина всички признават, че до ХII век християните на Запад са се причастявали под двата вида на хляба и виното, както това става и до днес в Православната Църква. Никой не отрича също, че обичаят да се причастяват миряните в Римската Църква само под вида на хляб датира от ХIII век.
Това нововъведение на Рим противоречи изцяло на самото Евангелие. Знае се, че Иисус Христос, като благословил хляба, казал на учениците Си: "Вземете, яжте; това е Моето Тяло." Като благословил чашата, също казал: "Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв" (Мат. 26:26; Марк. 15:22; Лука 22:19). От тези божествени думи как да не заключи човек, че Спасителят като че ли предварително е осъдил Рим, който казва днес на своите чада миряни: „Вие не можете да пиете от нея. Само свещениците могат да пият от нея." Тази заблуда на римските папи възбуди и на Запад силни вълнения. Историята е свидетелка на ония кървави борби за възстановяването на чашата за миряните, които породиха най-после протестантизма. Тези борби накараха цели духовни области да се отцепят от Рим и искаха да се възстанови отново причастяването под двата вида - на хляб и вино. Англиканската църква възстанови също този обичай и запази молитви от древните литургии, както за освещаването на хляба и на виното от свещеника, така и са причастяването.
Протестантите, които унищожиха иерархията, не могат да имат таинството Евхаристия. Независимо от това, колкото и да считат хляба и виното само за прости изображения на Тялото и Кръвта Христови, те учат, че съгласно заповедта на Спасителя, всички вярващи са длъжни да се причастяват от хляба и виното в оня техен обред, който те наричат вечеря. От догматическо гледище Рим не е погрешил относно Евхаристията. Тая Църква учи, че хлябът и виното след благословението съществуват само по видимому. Под тези два феномена (видими неща) се крият действително и истинско тяло и кръв Господни. И за да отхвърли резките пререкания на протестантите против учението за истинското присъствие на тялото и на кръвта Христови, Католическата Църква измисли думата пресъществяване (Transubstitution). С този нов термин западните богослови се опитали донякъде поне да пояснят понятието за пречистите тайни на тялото и кръвта на Иисуса Христа в апостолската Църква.
В средните векове някои западни богослови в разсъжденията си по този въпрос отишли дотам, че почнали да учат за действителното присъствие на тялото и кръвта Господни в светите дарове и овеществили, тъй да се каже, Иисуса Христа в Евхаристията. Други богослови пък започнали да твърдят, че Той присъства духовно в таинството Евхаристия. Този израз обаче едни тълкували така, че Христос присъствува в Светите дарове духовно, в смисъл на въображаемо присъствие. Тази мисъл възприели по-нататък и калвинистите. В хляба и виното, казват те, не виждаме нищо друго освен едно изображение на тялото и на кръвта на Иисуса Христа. Спасителят обаче е казал: "Това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете." Следователно калвинистите противоречат на Иисуса Христа и на всички без изключение християнски църкви, които всякога са отдавали на тия думи на Спасителя правия и естествен смисъл. И самите лютерани осъждат произволното тълкуване на калвинистите. Обаче и те грешат, като учат, че Иисус Христос само прониква в Евхаристията хляба и виното, които си остават неизменни. Спасителят само съпребивава със Своето тяло в тях, с тях и под тях. Иисус Христос не е казал в - тях или под тях са Моето тяло и кръв. Той изрично забелязва: „Това е Моето тяло; това е Моята кръв."
Това учение на протестантите за всеприсъствието на Спасителя по същинското Си човешко естество е несъгласно не само с учението на III, IV, V и VI Вселенски събори, които признали, че двете естества се съединили в Христа неслитно и непреложно, като всяко е запазило свойствата си, също и с VII Вселенски събор, на който били осъдени иконоборците, които считали Христовата плът неописуема или безпределна. То противоречи и на учението на всички Свети отци и учители на апостолската Православна Църква и на самото Свето Евангелие, както това ясно се вижда от изричните думи на Спасителя, казани на Тайната вечеря. Протестантите при това не могат да имат освещаване на таинството Евхаристия, понеже нямат свещенство. Тъй че фалшиво е и вярването им в истинското присъствие. Англиканската църква по този въпрос също е изпаднала като че ли в заблуждението на протестантите, последователи на Лютер. Само в запазените й стари литургически молитви може да се видят някои основания, които доказват, че тя при преобазованието си е имала просто пред вид да се възпротиви само на римските богослови за учението им относно Христа, когато овеществили в Светите дарове. Тази Църква е длъжна следователно да формулира и определи по-ясно вярването си за таинството на Евхаристията. Понеже Англиканската Църква приема действителното присъствие на Иисуса Христа в Евхаристията, за да е логически последователна, тя е длъжна да изключи съвместното съществуване на хляба и на виното.
Защо наистина приема две противоположни същности в един предмет? Основава ли се това на Свещеното Писание? Очевидно не, защото Спасителят показа само една същност - тая на тялото и на кръвта си. Основава ли се това на нашите чувства? Нашите чувства никак не ни уверяват за естеството и за същността на предметите, а само за техните външни качества. Следователно, щом човек приеме, че външните качества или видът съществуват след освещаването, той отдава на чувствата си всичко, което може да чака от тях. Като приеме обаче, основавайки се на Христовите думи, действителността на тялото и на кръвта Му, той отдава пълно уважение на явилото се нам Божие откровение. Учението на Православната, Арменската и Римската Църква, което е запазено така също и от древните секти на Изток, е единственото съгласно със Свещеното Писание и с разума, както и постоянното учение на първите християнски векове.
[ ОБРАТНО ГОРЕ ]
Западната Църква нарича това таинство последно помазване, защото тя го употребява само когато болният е на смъртно легло. Светата Православна Църква учи, че това таинство трябва да се извършва всякога, когато вярващият е тежко болен, за да получи той изцеление на своите телесни и душевни недъзи. Англиканската Църква е отхвърлила Маслоосвещението. Тя е запазила само няколко молитви, съпровождани с изповедта и със свещеническото разрешение в случай на смъртоносна болест. Протестантите са унищожили всичко, а единственото задължение на техния пастор при болния е да го утешава с някои четива от Свещеното Писание, които той избира сам произволно.
[ ОБРАТНО ГОРЕ ]
Католическата Църква се е отдалечила в много отношения от истинското учение за Брака. Преди всичко тя няма определено учение за лицето, което извършва това таинство. Нейните богослови неведнъж са разисквали помежду си въпроса дали е свещеникът извършител на таинството или самите съпрузи, Бракът на които според някои представлява сам по себе си таинство, когато са чада на Църквата. Но Тридентийският събор (1545-1568) отбягна решаването на този въпрос и обяви само, че свещеникът е необходимият свидетел на законността на Брака в духовно отношение.
Освен това Римската Църква учи, че дори и в случай, когато един от съпрузите наруши чрез прелюбодеяние светостта на Брака, последният е неразрушим. Тя тълкува изреченията на Евангелията в този смисъл, че в случай на прелюбодеяние двамата съпрузи могат само да се разделят от легло. Обаче и невинният от тях дори не може да встъпи в нов Брак. Но това тълкувание е несъгласие както със Светото Евангелие, така и с древното предание на Апостолската Църква. Рим учи също така, че след дадено веднъж обещание за безбрачие завинаги и след приемането на свещеническия сан, дори и на самото иподяконство, законният Брак е невъзможен. Тя се отдалечава по такъв начин от църковното предание, което никога не е признало вечното обещание за безбрачие, макар че даденото веднъж обещание би трябвало завинаги да се пази. Източната Църква учи, че в някои изключителни случаи някои от вярващите могат да останат по вероизповедни причини например безбрачни и че монашеското звание, на което едно от задълженията е безбрачието, е едно свето звание. Обаче тя оставя свобода и на безбрачните да се откажат от това звание, когато те не са в състояние да носят по-нататък бремето на безбрачието. Чрез това законоположение тя почита:
1) Свещеното Писание, което ободрява безбрачието;
2) естественото и божествено установяване на брака;
3) свободата на съвестта;
4) нравствеността, която се противи на вечни задължения, превъзхождащи човешкото естество, и когато някой не може да удържи и изпълни изискваната строгост.
Англиканската Църква, както и протестантските приемат необходимостта на вероизповядания брак. С други думи, на брака, който се извършва пред свещенослужителя. Те обаче не го признават за тайнство12. Според тяхното учение свещеникът или пасторът не се признава за извършител на Брака. Според протестантите бракът е просто едно естествено съгласие за съвместно съжителство на двама души от двата пола, което се сключва с четене на няколко молитви. Това мнение е в явно противоречие с учението на древната апостолска Църква, която е запазила Брака като едно свещено установление в реда на другите таинства.
[ ОБРАТНО ГОРЕ ]
Римската Църква е изпаднала във важно заблуждение и в учението си за Свещенството. Така например тя прибавя към чинопоследованието на Свещенството и обещанието за безбрачие, което налага на всички църковни служители. Тя забранява Свещенството на онези, които не могат да се отрекат от брака. Рим изпада по такъв начин в една голяма крайност и не дава възможност на достойни хора да влязат в редовете на свещенството само за това, че те се намират в законно съпружество. Това е преди всичко едно установление, което влече след себе си безнравствени последствия. Учението на тази Църква относно това таинство е погрешно още и в това отношение, че тя няма определено учение за действието, което съставя видимата страна, или както самата тя се изразява, веществото на таинството. Едни от нейните богослови го поставят в ръкополагането, други в помазването, а трети във всички обреди, които се извършват при това таинство. Така че епископът само тогава е уверен, че е предал Свещенството, когато е изпълнил всичките тези обреди.
Свещеното Писание много ясно определя, че посвещаването на лице в свещенически чин става чрез възлагането на ръцете от епископа, съпроводено с молитва. Така всякога е вярвала и учила Православната Църква.
Протестантите отричат, че духовният сан се съобщава посредством ръкополагането. Те отричат това посвещение, предавано по приемство от век на век чрез Апостолите от Иисуса Христа, единствения източник на Свещенството. Молитвите, които те употребяват при така наричаното от тях посвещаване в свещена служба, нямат по-важно значение от обикновените молитви. Техните пастори не могат да предадат едно достойнство, от което сами са лишени. Протестантите нямат нито свещенство, нито църковна иерархия. А званията пастор, дякон и пр. у тях са само празни думи, както и онези, които носят тези звания, не са нищо друго освен прости миряни. Някои протестантски учени твърдят, че не посвещаването, а избирането съобщавало духовния сан и правото на свещенодействие. Това учение обаче и при тях сега е изоставено, понеже вярващите им престанаха да избират пастирите си.
В Свещеното Писание е категорично казано, че само Апостолите и ръкоположените от тях приемници събощавали свещенството чрез възлагането на ръцете заедно с установените за този случай молитви. Англиканската църква е запазила посвещаването в духовен сан и църковната иерархия. Дяконите, свещениците и епископите й се посвещават чрез ръковъзлагане и молитва, извършвани от по-рано ръкоположените епископи. Тя обаче, като изключила свещенството от числото на собствено наречените Таинства, се е отдалечила от учението на всичките други Църкви както и на Изток, така и на Запад, до ХVI век.
Впрочем Англиканската Църква приема, че ръкополагането е само един апостолски обред, чрез който се съобщават сами по себе си божествената благодат и свещеническият сан. Всъщност тя трябва да изповяда по-ясно, че смята посвещаването за таинство, установено от Апостолите по учението на Иисуса Христа и на Свещеното Писание. Тази Църква се е решила да изключи Свещенството от таинствата, защото Рим учи, че това таинство е чувствено знамение, установено от Иисуса Христа. А понеже от Свещеното Писане не се виждало, че лично Спасителят е установил ръкополагането, англиканските реформатори сметнали, че то не е таинство. Те обаче забравят, че Апостолите вършили всичко съгласно учението, което им е било предадено от Господа нашего Иисуса Христа. Във всеки случай не подлежи на никакво съмнение фактът, че ръкополагането, практикувано от Светите Апостоли, има божествен произход и че това е богоустановено таинство, с което се съобщава благодат и правата на свещенството. Следователно Англиканската Църква е погрешила, като е изключила Свещенството от числото на Светите таинства. Църковната история ни говори и за големите препирни и разисквания, които са станали в Римската Църква относно законността на англиканските посвещения. Някои католически богослови са повдигнали въпроса, че първите епископи на реформираната Англиканска Църква, тъй като не са били законно ръкоположени, не са могли следователно да предадат на други свещения сан, който сами не са имали. В случая може само да се спори върху историческия факт, че ако първите епископи на реформацията са били законно и канонически ръкоположени от известния на времето си техен епископ реформатор Паркер (1504-1575), католиците не са прави. Друг би бил въпросът, ако и този епископ не бе ръкоположен законно. Обаче знаменитият историк, англичанин и католически свещеник Иоан Лингард иска да докаже в своята "История на Англия", че англиканското свещенство е законно. Той казва, че епископът Паркер е бил ръкоположен от двамата епископи Барлов и Хотгшкин, които били ръкоположени по-рано законно по реда на Католическата Църква. Свидетелството на този историк е особено важно затова, защото той като католик без силни доказателства не би се осмелил да защитава законността на свещенството в Англиканската Църква.
[ ОБРАТНО ГОРЕ ]
Истините на православната вяра - Иеромонах д-р Антим Шивачев
Кратко изложение на основните истини на Православието с оглед
различията, които се срещат в другите християнски църкви
Тавор прес © София
www.Pravoslavieto.com