Още от най-дълбока древност у хората съществува копнеж да се проникне в незнайното бъдеще. Поради това всички древни народи имат свои прорицатели, гадатели, заклинатели и пр. Трябва обаче да се подчертае, че пророците и пророчествата в Стария Завет коренно се различават от тези на езическите народи. В Израил пророчеството не е едно "допитване до божеството", а е религиозна дейност, служение, и то установено не от хора, а от Бога (Втор. 18:15-22).
При всички древни народи гадаенето на бъдещето често е съпътствано с използване на всевъзможни средства за изпадане в екстаз. Така например известната делфийска гадателка Пития
седяла върху триножник, дъвчела листа от лаврово дърво и дишала изпарения, идващи от подземен източник, и от тях изпадала в екстаз. Езическите прорицатели се допитват до божествата
само за плодородие, войни, раждания, смърт. При пророците на Израил подобно нещо няма, напротив в кн. Второзаконие четем: "Кога влезеш в земята, която Господ Бог твой ти дава,
да се не учиш да вършиш гнусотии... не бива да се намира у тебе... предсказвач, гадател.. .магьосник, ...нито който пита мъртви, защото всеки, който върши това, е гнусен пред
Господа..." (Втор. 18:9-12). Пророк, който би дръзнал да говори от себе си, без да го е изпратил Яхве (Господ) или се опитва да изпадне в транс с помощта на опиващи средства, е
лъжепророк (Вж. Иез. 13:3).
Еврейското название за пророк е нави и означава вестител, а същото
значение има и гръцката дума prophetes. Чрез това название се изяснява отличителната характеристика на пророците – те са известители на Божията воля. Едва ли бихме могли да
анализираме цялостната и всеобхватна дейност на светите пророци. Все пак би следвало да споменем основната цел на тяхното служение. Тя е възвестяването и запазването на вярата в
истинския Бог и подготвянето на Израил за идването на обещания Месия (машиях – помазаник). И пророците я изпълняват, покорни и верни на Божията воля.
Често пъти в неуморното служение за запазването на богооткровената вяра на пророците им се налага да изобличават силните на деня управници и царе за това, че допускат смесването
на вярата в единия и истински Бог с вярата в несъществуващи езически божества (т. нар. синкретизъм). Това смесване на истинската вяра с езическите вярвания пророците особено остро
бичуват и го сравняват с греха на блудството (зенут – срв. Втор. 34:15, Иер. 2:20 и др.). Израил, според пророците, принадлежи само на Яхве, той е собствен Негов народ. Отношенията
между Бог и Израил се сравняват с отношения, подобни на брачните - Яхве е женихът, а Израил е Негова девица (Вж. Иер. 18:13). Затова и св. прор. Иезекиил сравнява Северното –
Израилско и Южното – Юдейско царство, с две девици, които служейки на други божества, изневеряват на Яхве (Вж. Иез 23 гл.). Този брак между Бог и народ, разбира се, не е плътски, а
е чист и нетленен. Причина за това Израил да се представя като девица, принадлежаща на Яхве, е и това, че в езическите религии всеки бог си има свое женско съответствие. Така
например ханаанският върховен бог Ел има за съпруга богинята Ашера. Яхве обаче е един и единствен Бог, като Него няма друг и Той няма Свое женско съответствие, затова и Израил е
като Божия девица и невеста. От Израил се очаква да е верен на завета (берит – съюз, договор), сключен с Яхве. Бог желае Неговият народ да Му е верен и затова пророците често
описват Бога (напр. в Изх. 20:5, Втор. 6:15 и др.) като ревнител (кана – библ. евр). За отбелязване е, че Божието свойство ревност не се приписва от езическите народи на техните
божества.
Пророците чрез своето служение непрекъснато се стремят да обърнат сърцата на евреите към Бога, към изповядването и служението само и единствено на Него.
Анна Маринова
Пророческите книги са третата група от Старозаветните книги според еврейската Библия (канон), а според православната библейска традиция те се подреждат на четвърто място след законоположителните, историческите и дидактично-поетичните книги.
Думата "пророк" - на гръцки език "профитис" (предсказван, предвещател), а на еврейски език "нави" (говорещ от името на някого, говорещ от името на Бога), "рое" (ясновидец, далновидец, прозорливец) и "цофе" (стража) - означава:
1. Човек, който говори и действа под непосредственото влияние на по-високопоставено лице, особено на Бога;
2. Човек, който по вдъхновение на Светия Дух предсказва бъдещето.
3. Съгласно значението на еврейската дума "цофе" (стража), означава човек, който е поставен да следи нравствеността на народа, т.е. да учи хората на благочестие, да се застъпва за правдата, да изобличава пороците и беззаконията и да подканя грешниците към покаяние.
Според библейското словоупотребление, под понятието "пророк" следва да се разбира избрано от Бога лице, за да известява Неговата воля и откровения на хората и за да поддържа нравствеността между тях. Пророците разкривали духа и същността на наредбите на Закона, който имал за своя цел да приготви хората да приемат Месия; пророците изяснявали духовното значение на обредите и жертвите, като възвестявали, че техният смисъл се заключава в тайните на бъдещото царство на Месия, недостъпни за непросветения от благодатта на Светия Дух човешки ум и постепенно разкривали основите на месианското царство. Царете били длъжни да управляват народа на теократични начала, а орган на теокрацията били пророците. За царете тяхната дума имала значение на божествена воля. Пророците посочвали правилното прилагане на Закона в живота и в случай на нужда давали нови указания, отсъстващи в Закона. Когато царската власт се отклонявала от основите на теокрацията, те се явявали нейни изобличители и съдии. Тъй като благоденствието на еврейския народ и неговото политическо спокойствие зависели от изпълняване законите на Яхве, пророците ръководели политическия живот на евреите, както и взаимоотношенията между последните и езическите народи.
Встъпването в пророческо служение не било свързано нито с произход, нито с обществено положение, нито с пол; то не било наследствено и за него не се изисквала особена подготовка. Единственото условие за встъпване в тая длъжност било призоваване от Господа и получаване на откровения от Него.
Целта на пророческото служение е показана в думите на Бога към пророк Иезекиил: "Сине човешки, Аз те поставих страж над дома Израилев и ти ще слушаш слово из Моите уста, и ще ги вразумяваш от Мене" (Йез.3:17). Пророците имали за задача да предпазят Божия народ от ония опасности, на които той се подлагал, като се отклонявал от начертания в Божия закон път на живот. Пророците били длъжни:
1) да поддържат у народа истинска вяра и благочестие, да обуздават пороците и да пробуждат разкаяние при такива обстоятелства, когато били недостатъчни и безсилни наставленията на свещениците и левитите;
2) да поддържат у еврейския народ вярата в неговото високо нравствено-религиозно предназначение - да бъде пазител на истинската вяра и носител на идеята за идващия Изкупител на човешкия род;
3) да подготвят самия еврейски народ за приемането на Месия чрез унищожение на идолопоклонството, чрез разяснение на Моисеевия закон и предсказания за Месия и Неговото царство.
Служението на пророците се простира преди всичко всред еврейския народ, където те подготвяли свои ученици и последователи. Само по изключение някои от тях действали и между езичниците и проповядвали за тях (Йона 3:2; Наум 1:1 и др.).
Речите на пророците, в които те изказвали своите божествени поръчения, често били придружавани с чудеса (3 Царст., 17 гл.; 4 Царст. 4:32-35 и др.) или със символични действия. Освен това пророците съставяли речи, каквито са Старозаветните пророчески книги. Те били или извлечения от държани речи, или пък представлявали по-големи или по-малки съчинения. Особености на пророческия език са: картинност, образност, алегоричност, отсъствие понякога на хронологичен ред и непосредствено преминаване от историческото време, в което пророците действали, към бъдещето - месианското време.
Пророческото служение започнало сред Божия народ с Мойсей и приключило с пророк Малахия. Обикновено пророците се разделят на ранни и късни. Към ранните се отнасят: Мойсей, Иисус Навин, Самуил, Гад, Натан, Илия, Елисей и др.; а към късните: Исаия, Иеремия, Иезекиил, Даниил и т.нар. 12 малки пророка.
Не всички пророци са оставили пророчески книги, запазили се до наше време. Мнозина от тях са действали повече със слово и дело, без да са се отдавали на литературна дейност. Писатели на пророчески книги са били 16 от пророците, именно: Исаия, Иеремия, Иезекиил, Даниил, Осия, Йоил, Амос, Авдий, Йона, Михей, Наум, Авакум, Софоний, Агей, Захария и Малахия. Първите четири пророка - Исаия, Иеремия, Иезекиил и Даниил - се наричат големи или велики, а останалите 12 - жалки. Такива названия са им дадени не според пророческия им дар и не според каноническото достойнство на книгите им, а според сравнителния обем на последните. Пророческите книги по брой съответстват на пророците-писатели и носят техните имена. В различните издания на Библията пророческите книги не са разположени в един и същ ред.
Голямо е значението на пророческите книги. Те са важни с изобилието на съдържащия се в тях поучителен материал. В тях величествено е изобразен Бог и Неговата светост, премъдрост и благост. Тия писания ни дават възможност да проникнем с поглед в невидимия свят и в тайнствените глъбини на човешкото сърце. Като изобразяват нечестието и ожесточението на еврейския народ, пророците сякаш ни поставят пред огледало, в което можем да видим отражението и на нашия живот. Пророческите книги са особено важни за нас, защото в тях намираме изпълнилите се пророчества за евреите, за други народи и главно сбъдналите се със съвършена точност предсказания за Иисус Христос. Сам Спасителят се позовавал на пророческите книги като на най-вярно свидетелство за Него и Неговата дейност (Йоан 5:39).
Яна Драгомирова
Пророците чрез своето служение непрекъснато се стремят да обърнат сърцата на евреите към Бога, към изповядването и служението само и единствено на Него.
Показателен в това отношение е примерът на св. пророк Илия (библ. евр. Елияху – моят Бог е Яхве). Той
непрекъснато изобличава цар Ахав (871-852) и неговата съпруга Йезавел - дъщерята на царя на град Тир - в толерирането на култа към ханаанското псевдобожество Ваал. Илия с думи и на
дело посрамва лъжовната вяра на жреците на Ваал (3 Царств. 18:20-39). Пророкът ги призовава на планина Кармил - да се яви там всемогъществото на истинския Бог. Мястото не е избрано
случайно - на Кармил е имало езически жертвеници и тази планина е култово място, свързано със служението на Ваал. Точно там пророкът изобличава вярата на ханаанските жреци. Св.
Илия им предлага да приготвят жертва – те на Ваал, а той на Яхве, но да не запалват огън. Който бог изпрати от небето огън и изгори жертвата – Той е истинският Бог. Жреците на Ваал
дълго време викат към бога си, но нищо не се случва, затова и св. прор. Илия иронично им казва: "Викайте по-високо, защото той е бог; може би се е замисли, или е зает с нещо,
или е на път, а може би и спи - тъй ще се събуди" (3 Царств. 18:27). Св. прор. Илия е добре запознат с вярата на ханаанците във Ваал, но иронията му ни става ясна след
археологическите разкопки (водени от Клод Шефер) и откриването на архивите от ханаанския град Угарит (експедицията е през 1929-1939 г.), които произлизат през XV-XIV в. пр. Хр. В
един угаритски текст се разказва, че върховният бог Ел свикал боговете на пир. Всички се събрали, но Ваал отсъствал. Боговете отишли до неговото жилище и започнали да го викат. И
понеже Ваал бил дълбоко заспал, едва след силно и продължително викане успели да го събудят. Така пророк Илия се възползва в полемиката си срещу Ваал именно от този (или
подобен на него) разказ.
След като жреците на Ваал не успяват в опитите си, св. прор. Илия се помолва и Бог изпраща огън от небето, който изгаря не само жертвата, но и
камъните и пръстта около жертвеника (3 Царств. 18:38). Пророкът заповядва жреците на лъжебожеството Ваал да се съберат и да бъдат убити (3 Царств. 18:40). Убиването на езическите
жреци трябва да се приема като последна предпазна мярка на пророка, предвид склонността на израилския народ към служение не само на Ваал, но и на редица други лъжливи божества.
Запазването на вярата в единия и истински Бог от Израил се дължи до голяма степен именно на такава пророческа ревност и себеотречение. Пророците дори с риск на собствения си
живот (напр. св. прор. Йеремия) увещават народа да се пази вярата в Бога чиста и без примеси на други вярвания и суеверия.
За нас като наследници на вярата на светите
пророци е показателен техният пример и тяхната вяра. Ние можем да бъдем техни следовници, ако изучаваме истините на православната вяра, ако я пазим чиста, а не смесена със суеверия
и други учения и ако с Божия помощ нашата вяра от теоретическа убеденост стане постоянно дейна.
Анна Маринова
www.Pravoslavieto.com