Коронация. Миропомазание на Николай II в Успенския собор.
Картина от 1896 г. от Валентин Александрович Серов. Днес в Третяковската галерия в Москва
Стефан Илчевски
Коронация. Миропомазание на Николай II в Успенския собор.
Картина от 1896 г. от Валентин Александрович Серов. Днес в Третяковската галерия в Москва
Въпросът за или против един от двата вида съществуващи форми на държавно управление – монархия или република, вълнува хората още от дълбока древност. По него вземат отношение общественици и политици от различен ранг и величина. Той намира място в трудовете на учени, работещи в почти всички области на науката. Върху него спират вниманието си древни и съвременни философи. Историческата обстановка понякога благоприятства излизането му на преден план, облагодетелствайки една от двете форми на управление. Например в периода непосредствено след Втората световна война, когато светът е залян от вълна от републикански възгледи и идеи. Но колкото и да се смяташе, че в редица държави по света въпросът за формата на държавното им управление е окончателно решен (например България), след настъпилите политически промени, в последните десет години на миналия век, в много страни днес въпросът "Монархия или република?" – е отново твърде актуален.
Разбира се хората, живеещи в нашата държава, също не правят изключение от останалите обитатели на света. В това няма нищо лошо. Всеки българин има право на лично предпочитание, по една или друга причина, към определена форма на държавно управление и тъй като православните християни са също част от българското общество, съвсем нормално е и те да се вълнуват от същите въпроси, каквито занимават останалата общественост. Напълно в реда на нещата е и те, по различни поводи и причини, да имат своите монархически или републикански предпочитания. Проблемите възникват тогава, когато недобросъвестни духовници започнат да спекулират с религиозните възгледи на своите пасоми. Не е толкова трудно, тъй като болшинството от така наречените "практикуващи" православни християни в България до 1989 г. водят живот твърде далеч от каквато и да е проява на религиозност и повярват в Бога едва през 90-те години на миналия век. По тази причина голяма чест от тях не познават задълбочено православната догматика и Свещеното Писание. Те напълно идеализират своите духовници, отдават им пълно послушание и се допитват за абсолютно всяко нещо от своя бит, независимо дали даденият духовник е компетентен или не по определен професионален или личен въпрос. Трябва да се има предвид обаче, че болшинството от тези новоприели православието българи са високо образовани и интелигентни хора, заемащи водещи места в областта на политиката, икономиката и културата. Мнозина от тях през последните 12 години вземат дейно участие в политическия живот на нашата държава, някои дори посвещават след 1989 г. целия си живот на една или друга политическа партия.
Много православни българи могат да бъдат предпазени от спекулация с религиозните им убеждения и да се спестят душевните им терзания, като се отговори на въпроса: Свещеното Писание за или против монархията е (тъй като тя се споменава в него като форма на управление) и изобщо категорично подкрепя ли една от двете съществуващи държавни форми на управление – монархия или република?
На тези въпроси можем да намерим отговор в Свещеното Писание.
В Стария Завет, след като Бог изведе еврейския народ от Египет, първоначално той вървя през пустинята 40 години под предводителството на Св. пророк Моисей (Деян. 13:17-18). После достигна до обещаната му Ханаанска земя (Деян. 13:19) и до смъртта на Моисей завоюва една
малка част от нея (1:12-15). Едва при Иисус Навин, който става предводител на евреите след Моисей, (Втор. 34:8-9; Иис.Нав.
1:6-18) богоизбраният народ завладява цялата Ханаанска земя и всяко от дванадесетте израилеви колена се настанява в своята част от нея (Иис.Нав.
13-19 гл. ), като по този начин възниква израилската държава. Първоначално тя не се управлява от цар или от какъвто и да било монарх, а от така наречените "съдии". Те не
притежават съдебна власт според съвременните разбирания, а са по-скоро военни ръководители на еврейския народ, подобно на гръцките архонти, или римските диктатори, с тази разлика
обаче, че израилските съдии са богоизбрани мъже. Съденето на народа за тях е второстепенна задача (Съд. 4:4). В Свещеното Писание те се наричат още и
"спасители" (Съд. 3:9-15). Властта си съдиите получават не по наследство или чрез избор, а от самия Бог, по Негово повеление. "Когато Господ им
издигаше съдии, Сам Господ беше със съдията и ги спасяваше от враговете им през всичките дни на съдията, защото Господ ги съжаляваше, като слушаше стенанията им от ония, които ги
угнетяваха и потискаха." (Съд. 2:18) Господ ги поставя, за да избавят народа от врагове и поробители, но след това поради техните военни способности
и героични подвизи, от благодарност народът доброволно им се подчинява като на свои освободители. 1
Използвана литература (по-долу)
Въпреки огромната си власт и влияние над богоизбрания народ, съдиите не се превръщат в монарси, както обикновено става по това време при езическите народи, тъй като според Моисеевото законодателство, притежаваното от човека не е лична собственост или заслуга, а дар от Бога. Бог е в строгия смисъл на думата собственик на земята и на материалните блага (Числ. 26:55). Частна собственост не съществува. Всичко принадлежи на народа като цяло, като общност. Последният пък го получава от Бога, Който е единственият вечен и неизменен владетел на благата. Онзи, който изпълнява Неговата воля, Неговите заповеди и закони, той ще добрува, докато останалите са обречени на възмездие (Лев. 26:14-32).
Следователно според библейския текст единственият пълен носител на властта е Бог. "Земята е моя: вие сте ми пришълци и преселници" (Лев. 25:23). Функциите, принадлежащи на монарсите в езическите държави, в еврейската теократична държава принадлежат на Бога, сам Той е монарх и владетел на своя народ. Ето защо първоначално в израилската държава няма монарх или монархическа форма на управление, а абсолютна теокрация. 2
От данните, които имаме в Свещеното Писание, не можем с положителност да кажем точно каква е продължителността на съдийския период в историята на богоизбрания народ. Обикновено се взема за база изчислението въз основа на 3 Царств. 6:1, където времето от излизането от Египет до започването на строежа на Соломоновия храм се изчислява на 480 години (според 70-те на 440 г.). Съгласно това датиране за периода на съдиите остават около 330-350 години. Второто място, което се привежда за определяне времетраенето на съдийския период е Деян. 13:20, където се казва, че Бог дава съдии на израилтяните до времето на пророк Самуил, около 450 години. И в двата приведени пасажа обаче няма изрично посочени данни за времетраенето на съдийския период. 3
Царският институт сред евреите възниква едва в края на живота на Св. пророк Самуил – последния съдия.
"А когато Самуил остаря, постави своите синове за съдии над Израиля… Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма му и рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи. Тия думи не бяха приятни на Самуила, когато те казаха: дай ни цар, който да ни съди. И Самуил се помоли на Господа. И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях, както постъпваха от оня ден, когато ги изведох из Египет и до днес, като Ме оставиха и служеха на други богове, тъй постъпват и с тебе; затова, послушай гласа им, само изложи им и обяви им правата на царя, който ще царува над тях. И Самуил обади всички тия думи Господни народу, който искаше от него цар, и рече: ето какви ще бъдат правата на царя, който ще царува над вас: той ще взима синовете ви и ще ги прави свои колесничари и свои конници, и те ще препускат пред колесниците му; и ще ги постави да му бъдат хилядници и петдесетници, да му обработват нивите, да жънат житото му и да му правят войнишко оръжие и всичко потребно за колесниците му; ще взима дъщерите ви да правят благовонни мазила, да готвят ястия и да пекат хляб; ще взима най-добрите ви ниви, лозя и маслинени градини и ще ги дава на слугите си; ще взима десятъка от сеитбите ви и ще го дава на скопците си и на слугите си; ще взима робите и робините ви, най-добрите ви момци и ослите ви и ще ги употребява за своя работа; ще взима десятък от дребния ви добитък, и вие сами ще му бъдете роби; тогава ще заохкате от царя си, когото сте си избрали, и Господ няма да ви отговаря тогава. Но народът не рачи да послуша гласа на Самуила и каза: не, нека има цар над нас. И ние ще бъдем като другите народи: ще ни съди нашият цар и ще върви пред нас, ще води нашите войски. И Самуил изслуша всички тия думи на народа и ги предаде в ушите на Господа. И Господ рече на Самуила: послушай гласа им и постави им цар." (1Царств. 8:1-22).
От цитирания библейски текст се вижда, че на пророк Самуил не му харесва предложението на еврейските старейшини да даде цар на народа, при това не защото по този начин те се противопоставят на неговата заповед и отхвърлят синовете му като негодни за съдии, а понеже установената от Бога форма на държавно управление сред еврейския народ е теокрацията – в тесния смисъл на това понятие. Бог е не само небесен Цар на цялата вселена, а и земен Цар на Своя народ. Той дава на израилтяните закони постановления и разпоредби не само от чисто религиозен, но и от семеен, обществен и държавен характер. Като Цар, Той по това време е и Главнокомандващ на военните сили на народа Си.
Скинията, бидейки място на особено Божие присъствие, е едновременно и резиденция на Царя на Израил – тук се открива волята на неговия небесен и земен Цар при всички важни случаи от религиозния, семейния и държавния му живот. Пророците, първосвещениците и съдиите са само послушни изпълнители и проводници сред народа на волята на Небесния владетел. Това ясно се вижда и от думите на Бог, отправени към пророк Самуил: "Те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях"(1 Царств. 8:7). Ето защо е напълно разбираемо, че на ревностния страж на Йехова – Самуил, не харесва народното желание за цар. В него той вижда измяна на богоизбрания народ към неговия изконен Цар – Бога. Още повече, че искайки цар, евреите му казват: "Постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи." (1Царств. 8:5), т. е. както е у езическите народи, а там много често царете са и обожествявани. 4 Пророк Самуил послушва Божията заповед и изпълнява желанието на израилския народ, като им поставя чрез жребий за цар Саул от Вениаминовото коляно (1Царств. 10:17-24). Но дейността на последния еврейски съдия не се изчерпва с това: "И Самуил изложи на народа правата на царството, написа ги в книга, и сложи пред Господа" (1Царств. 10:25).
Ние не знаем точно какви "права на царството" излага и записва светият пророк в книгата, която поставя пред Господа.
И макар че настъпва преход към монархическо управление, който съобразно Божествения провиденциализъм над човешката история, представлява обществена деградация на богоизбрания народ5, то теократичната форма на управление не изчезва в израилската държава. Наистина вече няма абсолютна теокрация, но не е въведена и монархия от езически тип. Пророк Самуил извършва един синтез между двете форми на държавно управление, ръководейки се от Словото Божие, където Бог сам нееднократно обещава на патриарсите, че от тях ще произлязат царе (Бит. 17:6; 35:11). Патриарх Иаков в своето пророческо благословление към сина си Иуда говори за царете, които ще произлизат от Иудиното коляно до идването на Примирителя (Бит. 69:10). Бог пък чрез пророк Моисей, знаейки за настъпването на царско управление в Израил, дава наставления на евреите относно избора на цар и неговия живот и поведение6:
"Кога дойдеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, и я завладееш, и се заселиш в нея, и кажеш: "ще си поставя цар, както другите околни народи", постави си цар, когото Господ, Бог твой, избере: постави си цар измежду братята си; не бива да си поставяш (за цар) чужденец, който не е твой брат. Само да не умножава конете си и да не върне народа в Египет, за да умножи конете си, понеже Господ ви казва: "не се връщайте вече по този път"; и да не умножава жените си, за да не се разврати сърцето му, и да не трупа сребро и злато извънмерно. А когато седне на царския си престол, нека си снеме препис на тоя закон от книгата, която се намира у свещениците левити, и нека той да бъде у него и нека го чете през целия си живот, за да се научи да се бои от Господа, своя Бог, и да заляга да изпълнява всички думи на тоя закон и тия наредби; за да не се разгордява сърцето му пред неговите братя, и да се не отклонява от закона ни надясно, ни наляво, за да остане за дълги години на царството си той и синовете му сред Израиля" (Втор. 17:14-20).
От горния текст се вижда, че според указанията на Моисей, еврейският цар трябва да бъде човек, избран от самия Бог измежду всички израилтяни. Той не трябва да мисли за връщане в Египет и да не огражда своя двор с атрибутите на езическата власт и разкош, които са пагубни за самия него и обременяващи икономически народа. 7 Въпреки, че евреите получават цар, той няма правата и властта, притежавана от един езически монарх. Еврейският цар е само един от Божиите раби, който винаги трябва да спазва сам закона Господен, за да добрува, управлявайки царството си, и да гарантира приемствеността на дадената му от Бога власт (Втор. 17:20; 3Царств. 11:11-13). В момента обаче, в който престане да спазва Божия закон, израилският цар престава да бъде такъв и бива отхвърлен от Бога и народа, а царството му се "дава на неговия ближен, който е по-добър от него" (1Царств. 15:10-29).
Много често Бог заплашва в Свещеното Писание чрез своите пророци самозабравилите се царе и поданиците им, които вместо на Бога, Който може да им помогне, се надяват повече на своите царе, че ще унищожи царския институт сред тях (Ос. 13:9-11). 8
Следователно теократичната форма на управление сред богоизбрания народ се запазва въпреки наличието на цар, но в малко по-широк смисъл на понятието теокрация. Спокойно може да се каже, че когато пророк Самуил поставя за цар Саул, той се ръководи изцяло от предписанията на Моисеевия закон в книга Второзаконие 17:14-20. Вероятно, следвайки същите разпоредби, Самуил записва в книга правата и задълженията на еврейския цар, изложени в Моисеевото петокнижие (Втор. 17:14-20) и ги поставя пред ковчега Господен. 9
В Новия Завет въпросът за отношението на християните към гражданските власти, поради огромната си важност и актуалност, се разглежда на много места.
По това време държавната власт е в ръцете на езичниците. Християнството в продължение на повече от 300 години е обявено за "забранена религия", а християните са подложени масово на жестоки гонения и пълно изтребление. В същото време всички поданици на Римската империя са длъжни да спазват държавните закони. За християните, както от езически, така и от юдейски произход, това е трудно и унизително. Христовите последователи от езически произход поначало се подчиняват на държавната власт, но след приемането на новата вяра те започват да се смятат от останалите езичници за изопачаващи и променящи бащините обреди и обичаи. Мнозина от езичниците-поданици на империята обвиняват така наречените "юдействащи", т. е. християните, в едиповски кръвосмешения и тиестовски вечери. По тези причини навсякъде езичниците и представителите на езическата власт в държавата се отнасят към своите роднини, съседи и съграждани християни с грубост, жестокост, насилие и безправие, на които пък последните са задължени от вярата си да отвръщат с любов, състрадание, взаимопомощ и съчувствие. Християните, произхождащи от етническите юдеи, също не са улеснени. Те поначало не уважават езическата власт и не са склонни да й се покоряват. Тяхното враждебно настроение е последица от първоначалния им възглед за Месия, когото си представят като земен владетел, избавящ ги от властта на езичниците. 10
В четирите Евангелия няма никакви указания за отношението към видовете държавна власт, освен в думите на Спасителя: "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу" (Мат. 22:21; Ср. и Марк. 12:17). Към тях християните прибавят думите на светите апостоли:" Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци "(Деян. 5:29) и така ги превръщат в основен аргумент, позволяващ им да отстояват правото си на свобода в религиозно-нравствения живот. 11
Но как да се разберат думите на Господа за отдаването на кесаревото кесарю?
По това време в Палестина са в обръщение два вида монети: държавни и свещени. Държавни монети са римските с изображение на римския император (кесар) и със съответния надпис. Тези монети използват и евреите при всички търговски сделки и при плащането на данъците си към кесаря. Свещени монети пък са еврейските монети, наречени сикли, с които евреите плащат данъка си към Йерусалимския храм. Всеки евреин, където и да се намира, се счита длъжен да плати по една сикла годишно на храма (Мат. 17:24-27). Юдеите обаче, смятайки себе си за подчинени единствено на Бога, приемат да плащат данък само на Него, на дома Му, т. е. на Йерусалимския храм. Всеки друг вид данък те смятат за незаконен, подчиняващ ги на друг цар, освен Бога, превръщащ ги от раби Божии в слуги на езичниците.
В същото време, обаче, от древност еврейските законници приемат за правилно да се смята, че на когото е монетата, негово е и царството. Ето защо когато в отговор на изкушаващия Го въпрос на законника дали правоверният юдеин следва да плаща данък, Спасителят поисква да Му дадат един динарий (римска монета, на която има изображение на римски император и надпис с името му),12
Неговите думи следва да се разберат така: монетата носи императорския (кесаровия) образ и надпис. Тя е негова, ето защо щом той ви я поиска, върнете му я. Приемайки и употребявайки монетите на Рим, вие (евреите) приемате привилегиите и преимуществата на римското управление, и затова му дължите покорност. В същото време обаче Христос напомня на юдеите и за по-важните им задължения към Бога, от Когото идва всичко. Ето защо пък когато Бог ви поиска Своето, върнете Му го. 13
Св. Йоан Златоуст, тълкувайки евангелския пасаж Мат. 22:21, пише:
"Той им казал: "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю". Да се плаща данък не значи да се дава, а да се отдава нужното; и за потвърждение на това Той указва на образа и надписа. А за да не би те да кажат: Ти ни подчиняваш на човеци, прибавя: "Божието Богу". И на човеците трябва да се отдава нужното, и на Бога – това, с което ние при отношението си към Него сме задължени…. Но, когато ти чуваш: отдавай кесаревото кесарю, разбирай под него само това, което с нищо не вреди на благочестието; всичко това, което е противно на благочестието, е вече не данък на кесаря, а данък и оброк на дявола. 14
Следващото място в Свещеното Писание на Новия Завет, където се говори какво трябва да бъде отношението на християните към властта, е в Първото съборно послание на св. ап. Петър:
"И тъй, подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа: било на цар като на върховна власт, било на управници, като на пращани от него за наказание на злосторници и за похвала на добротворци. Защото такава е волята Божия – с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци" (1Петр. 2:13-15).
Тук св. ап. Петър дава наставление на последователите на Христовата вяра как да се отнасят към обществените учреждения и институции на властта, където най-добре могат да покажат своите добри дела пред езичниците. Както се вижда от контекста, Апостолът казва това с цел да опровергае злословията и клеветите на езичниците срещу християните, както и да предупреди самите християни, относно дадената им свобода (1Петр. 2:16). 15 Според него не трябва да злоупотребяваме със свободата, която Евангелието ни дава, като не се подчиняваме на законната човешка власт, разбира се за неща, които са в нейните правомощия. 16
Относно посочените думи на св. ап. Петър блажени Теофилакт Охридски казва:
"И тъй, говори, бъдете покорни на светските началници, но бъдете покорни заради Господа, както Господ е заповядал. А какво е заповядал Господ? "Отдайте кесаревото кесарю, а Божието, Богу" (Мат. 22:21). Затова, ако те ви заповядват нещо противно на Божието установление, не сте длъжни да им се покорявате. Така заповядал Христос; същото заповядва сега и Неговият ученик. Това е, за да не могат езичниците да казват, че християните отхвърлят гражданските и обществени разпоредби, че те са причина за размириците и неуредиците. . . Сам апостол Петър указва на кои и на какви началници са длъжни да се подчиняват християните, именно на тези, които въздават на всеки дължимото. Прибавя и причината, поради която вършим това: първо, такава е Божията воля; второ, нашата покорност към началниците доказва добронамереността ни и освен това посрамя неверните. Тъй като, когато те ни злословят като горди, а видят, че ние сме смирени, и следователно покорни, то чрез това най-вече се изобличават." 17
Накрая, предпазвайки християните от разюзданост под прикритието на уж християнска свобода, апостолът изразява нравствените задължения на християните към гражданския и обществен живот в четири кратки правила на поведение18: "Всекиго почитайте, братството обичайте, от Бога се бойте, царя почитайте" (1Петр. 2:17). Тълкувайки ги, блажени Теофилакт възкликва:
"Виж каква точност. На Бога, казва, въздавайте страх, а на царя чест. Тъй като сме длъжни да имаме страх от Бога, който може да погуби и душата, и тялото (Мат. 10:28), а не сме длъжни да се покоряваме на царете, когато те ни заповядват нещо безнравствено." 19
За какъв цар, обаче говори тук св. ап. Петър? Дали в тези негови думи не се казва ясно, че единствената признавана от християнството държавна форма на управление е монархията?
Господ Иисус Христос се ражда по време на Римския император Гай Юлий Цезар Октавиан-Август (Лук. 2:1). След победата на Октавиан в гражданската война между него и Марк Антоний, цялата империя се оказва в ръцете му. На 13 януари 27 г. пр. Хр. Октавиан провъзгласява възстановяването на Републиката и заявява, че се оттегля от политическия живот. Отказът му да приеме върховната власт предизвиква настойчивите молби на сенаторите да запази висшето господство в държавата и уж склонен от тях, още същия ден поема ред пълномощия, осигуряващи му на практика цялостното управление в империята. На 16 януари същата година получава и титлата Август, т. е. "увеличен", "възвеличен" (от Божеството), и от този момент неговото име гласи император Цезар Август, син на Божествения.
Възстановяването на републиката е само привидно. Макар и да запазва външните й декори чрез всички републикански учреждения, които остават, Август се превръща в единовластен управител на държавата. Маскираната монархия носи приемливото дори за убедените ребуликанци наименование "принципат". Това означава, че първият гражданин на Републиката – принцепсът, който е първи по ранг и в списъка на сенаторите, играе най-важна роля в държавата и властта му принадлежи. При новия режим старите държавни учреждения – народните събрания, сенатът, магистратурите, продължават да съществуват, но само формално те не претърпяват съществени промени.
За принципата древният философ Сенека възкликва красноречиво: "Царят се скри в одеждите на Републиката!", а Август сам определя положението си в държавата с думите: "Аз надминах всички по авторитет, а власт имах не повече, отколкото другите, които бяха мои колеги по магистратура." 20
Държавната форма на управление в Римската империя продължава да бъде принципат до император Диоклециан (284–305 г. сл.Хр.), като по време на управлението на Антонините от 98 до 192 г. сл. Хр. принципатът преминава през нов етап на развитие, при който изпъква примиряването на върховната власт с обществото и обратно. От една страна, господството на принцепсите се усилва, макар че, поне външно, не демонстрира своята сила и се изявява като свободно признато управление на най-първия и най-добрия измежду гражданите. От друга страна сенаторското съсловие е доволно от запазването на своите привилегии и високо положение. Съгласието помежду им се улеснява от първоначалния отказ на императорите от идеята за предаването на властта по наследство в едно семейство. Този принцип обаче по-късно е изместен от осиновяването и всички искрено се стремят да изберат за свои приемници най-надеждните и най-обещаващите, надарените с редица качества и достойнства хора. 21
Едва император Диоклециан провежда редица реформи в Римската империя, с които премахва принципата и дава облика на новото еднолично монархическо управление (самодържавие), наречено доминат. Константин Велики пък, поемайки през 324 г. сл.Хр. едноличното управление на империята, окончателно доизгражда двата стълба на новата политическа система – на домината, а именно армията и бюрократичния апарат, чието формиране започва още Диоклециан. Император Константин (306–337 г. сл.Хр. ) обаче, поставя като трети елемент на имперската система Християнската църква, превръщайки държавата и Църквата в съюзници. Проведените от Константин Велики и Диоклециан реформи са така трайни, че остават валидни и за ранния период от историята на Източната римска империя (Византия) и претърпяват промени едва през VII век. 22
Титлата "император" претърпява голямо развитие, като нейното съдържание и значение през отделните периоди в развитието на Римската империя е различно. Във времето преди принципата тя се дава от войската на пълководеца-победител, който я носи и я запазва от момента на победата до триумфа. По времето на император Август получаването на "империум" значи власт на върховен главнокомандващ в пограничните провинции. След това през периода на принципата император е принцепсът, който е първият гражданин на Републиката. Едва при Диоклециан и особено при Константин Велики императорът вече е абсолютен монарх-самодържец. 23
Думите на св. ап. Петър:
"Царя почитайте" (1Петр. 2:17) следователно могат да бъдат разбирани по два начина. Първо, че под цар той има предвид Римския император, но тъй като по това време Римската империя е поне официално република, която се ръководи от първия гражданин в нея, то и думите му трябва да значат: "Първия гражданин на републиката почитайте". Второ, че под цар той има предвид монарх и нарича първия гражданин на републиката – принцепса – цар-монарх, понеже на евреите не е позната републиканската форма на управление, евреите нямат и термин за оглавяващия на републиката и апостолът, като евреин, използва понятието цар в смисъл на държавен ръководител: "Било на цар, като на върховна власт" (1Петр. 2:13).
И в двата случая обаче е абсолютно невъзможно думите на св. ап. Петър да се използват като доказателство, че християнството приема само монархията, като възможна форма на държавно управление.
Във второто си съборно послание св. ап. Петър отново напомня на последвалите Христовото учение какво трябва да бъде отношението им към държавната власт: "Господ знае, как да избавя благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за Съдния ден, а най-вече ония, които . . . презират началниците, дръзки са, надменни и не се страхуват да хулят властта" (2Петр. 2:9-10). Апостолът нарича дръзките и надменни хора, които хулят властта неправедници, тъй като те презират установеното от Бога управление и говорят така, както ангелите не дръзват, макар и много по-съвършените от тях, да говорят за властта пред Господа (1Петр. 2:11). Според него ангелите и добродетелните хора се боят да хулят или да се изказват дръзко спрямо някого. 24
В Новия Завет най-задълбочено е разгледан въпросът за християнското отношение към държавната власт от св. ап. Павел в посланието му до християните в град Рим: "Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите. Искаш ли пък да не се боиш от властта, прави добро и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божий служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч: той е Божий и отмъщава с гняв ономува, който прави зло. Затова трябва да се подчиняваме, и то не само поради страх от неговия гняв, но и по съвест. Затова и данък плащате; защото те са Божии служители, и със това именно служене са постоянно заети. И тъй, отдавайте всекиму каквото сте длъжни: комуто данък – данък; комуто берия – берия; комуто страх – страх; комуто чест – чест. Не дължете никому нищо, освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона" (Рим. 13:1-8).
Тълкувайки горния текст св. Йоан Златоуст пише:
"Апостолът разсъждава надълго. . . с цел да покаже, че Христос е въвел своите закони, не за премахване на общото гражданско устройство, но за неговото подобрение, и заедно с това да ни научи, да не предприемаме излишни и безполезни войни. . . И като желае да внуши, че това се заповядва на всички, не само на миряните, но и на свещениците, и на монасите, той заявява за това в началото, като казва така: "Всяка душа да се подчинява на върховните власти". Макар сиреч ти и да си апостол или евангелист, макар ти да си пророк ли някой друг, знай, че подчинението на властта не подкопава благочестието. И апостолът не е казал просто – "да бъде послушна", но – "да се подчинява". Първото основание за едно такова законоположение. . . се заключава в това, че властите са наредени от Бога. "Защото няма власт, казва апостолът, която да не е от Бога." Как може това да бъде? Нима всеки началник е поставен от Бога? – Не това аз казвам, отговаря апостолът. Аз сега говоря не за всеки началник отделно, но изобщо за самата власт. Съществуването на властите, при което едни началстват, а други се подчиняват, и обстоятелството, че всичко произлиза не случайно и произволно, че народите не се блъскат насам и нататък, подобно на вълците – всичко това аз наричам дело на Божията премъдрост. Затова апостолът и не е казал, че няма началник, който да не е поставен от Бога, но разсъждава изобщо за съществото на властта и казва: "няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени". . . Апостолът, като е показал, откъде възникват властите, е добавил: "затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба". Виж накъде той направлява делото, с какво заплашва и как доказва, че да се подчиняваме – това е наше задължение. За да не би вярващите да кажат: ти ни унижаваш и ни правиш презрени, като подчиняваш на началниците тези, които трябва да получат небесно царство – апостолът доказва, че и в сегашния случай той ги подчинява не на началниците, но пак на Бога, тъй като подчиняващият се на властите, се подчинява на Бога. Това обаче апостолът не казва с такива думи, като: "Който слуша началниците, той се покорява на Бога" – но заплашва с противоположното и същото потвърждава с по-голяма сила, като казва: "който не се подчинява на началника, той се противи на Бога, Който е узаконил това. . . И тъй, не се срамувай от такова подчинение, казва апостолът. Този закон дал Бог, Който отмъщава грозно на тези, които го нарушават. . . Пък и от човеците ти ще понесеш най-жестоко наказание, защото никой няма да се застъпи за тебе, а Бога силно ще разгневиш." 25
Св. Теофан Затворник допълва, че от Свещеното Писание става ясно, че Божието промишление устройва назначаването на началниците. Добрите и благодетелните ги поставя Бог, а лошите допуска да бъдат началници, като наказание за греховете на хората. 26
В посланието си до Тит, св. ап. Павел отново напомня как трябва да се отнасят християните към властите и началствата, съветвайки Тит да напомня за това на вярващите: "Напомняй им да се подчиняват и покоряват на началства и власти, да бъдат готови за всяко добро дело, никого да не хулят, да бъдат несвадливи, а тихи, и да показват всяка кротост към всички човеци." (Тит. 3:1-2). Св. Теофан Затворник, тълкувайки думите на св. ап. Павел, в посочения библейски пасаж пише:
"Сега (апостолът – б. а. ) показва какви граждански добродетели ги учи да следват или с какви добродетели са длъжни да се украсяват християните. Първо, отношението им към началствата. Как трябва да се държат в отношенията си с тях? – Да се подчиняват и покоряват. Както навсякъде, така и тук апостолът, разбира се, под подчинение разбира не лицемерно, чрез видимо покорство да прикриват своята вяра и да живеят според нея безметежно, а по съвест, по убеждение, че началствата са от Бога и началстващите са слуги Божии, а че покорността към тях е покорност към Божията воля. . . Той пише – "напомняй им", т. е. на християните, защото тази покорност се е спазвала навсякъде, по обичайното гражданско устройство. Някои се самозабравяли, но веднага получавали вразумление от самата власт. Апостолът желае, чрез "домашни" внушения това да се прекрати, така че никой от християните да не дава повод на властта да му напомня за покорността, която дължи. Повод на християните да се самозабравят можело да даде това, че те по вяра станали граждани на друг свят и имат друг Цар – Христа Господа. Напомняй им, казва, така че те да не паднат в такава заблуда." 27
Св. ап. Иуда в своето Съборно послание също порицава онези, които презират началниците и хулят властта:
"Както Содом и Гомора. . . бидоха наказани с вечен огън, – също тъй ще бъде и с тия, които. . . презират началниците и хулят властта. А Михаил Архангел, когато се препираше с дявола, за Моисеевото тяло, не посмея да произнесе хулна присъда, а рече: "Господ да ти запрети. А тия хулят това, що не знаят. . . . Горко им!" (Иуд. 1:7-11)
Подобно на св. ап. Петър (2Петр. 2:9-11) и св. ап. Иуда, за да покаже големината на греха, вършен от презиращите и хулещите властта, дава за пример архангел Михаил, който съпротивлявайки се на Сатаната, макар и знаещ нечестивото му намерение и какъв голям неприятел е на Бога, имайки предвид предишната слава на дявола, не произнася хула против него, а го възпира, само казвайки: "Господ (не аз – б.а.) да ти запрети." Чрез този пример св. ап. Иуда илюстрира на Христовите последователи какво търпение и самообладание трябва да притежават в отношенията си даже към най-нечестивите злодеи. Да не говорим пък спрямо началствата и властта. 28
След внимателното разглеждане на всички библейски пасажи, говорещи какво трябва да бъде християнското отношение към държавната власт, и коя власт е от Бога, става напълно ясно, че Свещеното Писание в никакъв случай не твърди, че монархията е единствената одобрена от Бога държавна форма на управление. Напротив, цитираните места дори дават основание на някои учени-богослови да говорят за съществуването на библейска анти-монархическа тенденция. 29 Нека никога да не забравяме обаче, че "всяка власт е от Бога "(Рим. 13:1) и всеки християнин е длъжен "да отдава кесаревото кесарю и Божието Богу" (Мат. 22:21). Отдавайки нужната почит и покорство към държавната власт, ние в никакъв случай не пренебрегваме Бога, тъй като в същото време сме длъжни да отдаваме на Бога това, което Той изисква от нас. Отделните държави и управляващата ги власт обезпечават на своите поданици свобода и неприкосновеност на личността и имуществото. Ето защо те са необходими и без тях не може да съществува нито едно човешко общество, затова и Иисус Христос никога не въстава против държавите, никога и нищо не говори за държавната власт. Можеш да бъдеш поданик на най-благоустроената държава и в същото време да бъдеш безбожник, да обичаш само себе си и да ненавиждаш всички останали хора; и обратно, можеш да бъдеш поданик на държава, управлявана от някой диктатор-изверг и в същото време с душата си всецяло да принадлежиш на Царството Божие, безстрашно изпълнявайки Неговата воля. А Бог иска от нас, както се вижда от учението на Иисус Христос, само любов към Него и ближните ни; да обичаме един друг като себе си; да обичаме даже нашите врагове; да помагаме на ближните си и в тази помощ да бъдем толкова самоотвержени, че ако трябва душата си да положим за тях. Тези изисквания никак не противоречат на подчинението на която и да е държавна власт или началство. "Моето Царство, казва Спасителят, не е от този свят; Царството Божие е вътре в нас. "Към това Духовно царство принадлежат вярващите в Бога и изпълняващите Неговата воля. 30
Стефан Илчевски
Стефан Илчевски е съвременен православен богослов. Той публикува в "Църковен вестник" и в пловдивското списание за религия и култура
"Възраждане", сценарист е на документалната поредица "Път към Голгота", работи в Канал 1 на Бългаската национална телевизия.
Първа електронна публикация сп. "Християнска култура" бр. 1 от 2002 година
1 Вж. Марковски, И. , Введение в Свещеното писание на Вехтия Завет, София, 1936, с. 101
2 Вж. Вълчанов, С. , Тълкуване на дванадесетте пророци, София, 1977, с. 28
3 Вж.
Марковски, И. , Пос. съч. , с. 102-103
4 Вж. Лопухин, А. , Толковая Библия, т. I/2/, Стокгольм, 1987, с. 243-244
5 Вж. Вълчанов, С. , Пос. съч. , с. 28
6 Вж. Лопухин, А. ,
пос. съч т. I/1/, с. 631
7 Вж. Лопухин, А. , Пос. съч. Т. I/1/, с. 632
8 Вж. Еп. Паладий Сарапульский, Толкование на св. пророков Осию и Иоилю, С-Петербург, 1872, с. 129
9
Вж. Лопухин, А. , Пос. съч. Т. I/2/, с. 253
10 Вж. Царев, Г. , Тълкувание на посланието на св. ап. Павла до римляните, София, 1958, с. 74-75
11 Вж. Християнството, т. I,
Москва, 1993 г. , с. 369
12 Вж. Гладков, Б. , Толкование Евангелия, Москва, 1904 г, с. 525-526
13 Вж. Тълкование на Новый Завет, т. I, Цариград, 1894, с. 252
14 Св. Йоан
Златоуст, Тълкувание на Евангелието от Матея, София, 1936, с. 2
15 Вж. Лопухин, А. , Пос. съч. т. 3 (10), с. 275
16 Вж. Тълкование на Новый. . . , т. 2, с. 233
17 Бл.
Теофилакт Болгарски, Толкования на Новый завет, Москва, 1907, с. 203
18 Вж. Лопухин, А. , Пос. съч. т. 3 (10), с. 276
19 Бл. Теофилакт Болгарски, Пос. съч. , с. 204
20 Вж.
Попов, Д. , Николов А. , История на Стария свят, София 1997, с. 287-290
21 Вж. Пак там, с. 302
22 Вж. Пак там, с. 324 – 327
23 Вж. Пак там, с. 289 – 290
24 Вж.
Тълкoвание на Новый . . . , т. 2, с. 271
25 Св. Йоан Златоуст, Тълкование на Посланието на св. ап. Павла до римляните, София, 1938, с. 178-181
26 Вж. Еп. Теофан, Толкование
Послания св. апостола Павла к Римлянам, т. 2, Москва, 1890, с. 269
27 Еп. Теофан, Толкование пастырских посланий святаго апостола Павла, Москва, 1889, с. 113
28 Вж.
Тълкование на Новый . . . , т. 2, с. 331 – 332
29 Вж. Волчанов, С. , Пос. Съч. , с. 27
30 Вж. Гладков, Б. , Пос. съч. , с. 526 – 527
Виж също:
www.Pravoslavieto.com