Протоиерей Александър Мен
Боговдъхновеност (или богодухновеност) на Свещеното Писание - догмат на Църквата, който се споделя от всички християнски изповедания (с изключение на радикалните течения, които фактически са напуснали пределите на християнството). Самият термин боговдъхновеност (гръц. (eТpneustoj 'боговдъхновен') се среща още в апостолските писания и означава, че свещените автори на Библията са били "движени от Светия Дух" (2 Тим 3:16; 2 Птр 1:21). Вярата на Църквата в боговдъхновеността на Писанията се основава на свидетелството на Спасителя Христос (Ин 5:39), който с богочовешкото си слово потвърдил исконната вяра на старозаветната Църква в боговдъхновеността на свещените книги. Практически догматът за боговдъхновеността намира израз при утвърждаването на канона, определен от учителите на Църквата и Свещеното предание.
Трябва да се прави разлика между догмата за боговдъхновеността и неговото тълкуване в процеса на развитието на богословската мисъл. Догматът не уточнява конкретен характер на боговдъхновеността, той само я изповядва като реалност, която трябва да бъде осмислена от вярващия разум (вж. Соловьов, Вл.).
Психологията на творчеството познава факта на вдъхновението, което играе огромна роля както в изкуството, така и в науката. Вдъхновението е тайнствена сила, която властно въздействува върху душата на човека, карайки го да създава произведения, които дори превъзхождат разбирането на самия творец. Такова вдъхновение е дар Божи. Но боговдъхновеността е нещо повече. То е особено въздействие на Св. Дух върху човека, откриващо му истината на вярата. Богословският въпрос е в това как се осъществява това въздействие.
В своя уникален опит библейските пророци преживяват Божието слово като надмогваща ги сила, която понякога кара човека да говори неща, противни на неговото желание (ср. напр. Иер 20:7-9). На това основание юдейските тълкуватели правят извода, че в Библията всяка дума, дори всяка буква е продиктувана свише (смята се между другото и че Законът е издълбан върху небесните скрижали още преди създаването на света). Аналогичен възглед е усвоен и в раннохристиянското богословие от много доникейски отци (вж. Вербализъм). При това в самото Свещеното Писание може да съзрем и друг аспект: човекът, носител на Откровението, не е несъзнателен инструмент на Божата воля, а активен съучастник в предаването на Божето слово. Затова у св. отци от края на ІІІ в. се появява друго тълкуване на боговдъхновеността. Те започват да отбелязват жанровото разнообразие на свещените книги, особеностите на езика и стила на едни или други боговдъхновени писатели. Св. Василий Велики отхвърля решително мнението, че пророците са само инструменти на Словото, св. Йоан Златоуст посочва приспособяването на свещените автори към "човешката немощ". Така Църквата "започва да утвърждава, че когато се съставят книгите от Свещеното Писание, дарът на Светия Дух не пренебрегва, а напротив, предлага най-активно и съзнателно участие на човека-писател. Но по-далеч от това мнение Църквата - поне източната - не отива, може би именно затова, че догматът за боговдъхновеността на Свещеното Писание не само никога не се е оспорвал, но и изобщо не е повдигал каквито и да е остри близки по съдържание въпроси" (ПМ, Вып. VIII, 1951, с. 113).
На Запад вербалисткото тълкуване успява да се запази по-дълго време. Дори на Тридентския събор (1546 г.) католиците записват твърдението, че боговдъхновените автори са писали "под диктовката на Св. Дух". Но през 1870 г. на І Ватикански събор думата "диктовка" е заменена с "вдъхновение". През 1882 г. И.В. Францелин предлага своя теория, според която Библията е създадена под непосредственото въздействие на Божия дух, а конкретните думи, в които е облечена, са избрани от свещените писатели със "съдействие" на Духа. В тази концепция ролята на човека очевидно се принизява и фактически се прави обрат към вербализма.
Друго тълкуване дава в началото на ХХ в. Лангранж. Той се опитва да направи разлика между откровението и боговдъхновеността. Ако в откровението на хората се разкриват някои нови истини за Бога, вярата и живота, боговдъхновеността е форма на въздействие върху волята и разума на свещения писател, подтикван да избира едни или други факти или думи. Пророкът или апостолът пише като обикновен писател, но ръководен постоянно от Божия дух. Тази теория има голям успех в западното богословие до Втората световна война.
По-късно широко влияние придобива теорията на Ранер, един от водещите католически богослови, който се стреми да свърже въпроса за боговдъхновеността с въпроса за Църквата и канона.
"Нашата основна мисъл, пише той, е че боговдъхновеността на свещените книги е съществена съставна част от основаването на Божията Църква . А говорим ли за боговдъхновеността на Писанието, още повече Божественият импулс, изграждащ Църквата, който е неотделим от Божията воля, трябва да достигне до съзнанието и волята на автора-човек, иначе книгата никога няма да бъде написана. Този импулс въздейства върху духовните способности на човека-писател, но това не означава, че и първичният творчески импулс идва от съзнанието на човека (крайният източник, от който импулсът се разпространява, е чудодейното Боже деяние)".
В догматичната конституция на Втория ватикански събор (18.XI.1965 г.) "За Божественото откровение" ("Dei Verbum") темата за боговдъхновеността е разкрита само в общи черти:
"Бог избира определени хора, като им предоставя да използват способностите и силите си за съставяне на свещените книги, така че при неговото действие в тях и чрез тях, те предават писмено като истински автори всичко и само това, което той иска да каже" (III. 11).
Православното богословие дълго време не отделя достатъчно внимание на въпроса за боговдъхновеността, тъй като отначало има други задачи. Нито в катехизиса на митр. Филарет (Дроздов), нито в "Догматично богословие" на митр. Макарий (Булгаков) откриваме все още конкретно определение на боговдъхновеността. Но в началото на ХХ в. започва активно да се търси по-ясно осмисляне на това понятие. Още в статията на П. Лепорски, написана за Православната богословска енциклопедия (ПБЭ), се отбелязва наличието на "чисто човешки" елемент в Свещеното Писание, изразяващ се в "присъствието на различни по вид неточности - исторически, хронологични, типографски, както и разногласия между свещените писатели" (ПБЭ, т. 2, с. 736). Но авторът не успява да избегне вербализма, характерен за католическите тълкувания от предсъборния период. Много ясно и последователно поставя проблема проф. от МДА С.Глаголев.
"Човешкият елемент в Библията е голям - заявява той в една от лекциите си през 1905 г., - Библията е написана на човешки език, език несъвършен, неустойчив, променящ се. Божественият замисъл е предаден в Библията с човешкия език не само на нацията, на епохата, но и с езика на индивида - езика на Исая, Еремия, Павел, Йоан. Определението за богодухновеността трябва да се сведе до това да се разграничи в Библията Божествения от човешкия фактор. Разрушителната човешка дейност спрямо Библията - разваляне на текста, интерполации - е разбираема, доколкото богодухновените писатели са внасяли в нея положителното от себе си, но да се определи то изцяло едва ли е възможно и мисля, че няма да има нищо срамно, ако си признаем неумението да дадем пълно определение на чудния факт, наречен Божествено откровение" ("Задачи рус. богосл. школы", БВ, 1905, № 11).
По-нататъшното изучаване на проблема изисква да се определи Библията като Богочовешки факт. Важен ориентир за търсене стават тезисите на проф. от Православния богословски институт в Париж Сове, представени на І Конгрес на православните богослови (Атина, 1936 г.). Според тях боговдъхновеността трябва да бъде разбирана
"в светлината на Халкидонския догмат за Богочовечеството. Участието на човешкия елемент с неговата ограниченост в писането на Библията обяснява особеностите на старозаветните книги като исторически източници, техните грешки и анахронизми, които могат да бъдат поправени от небиблейските данни, обогатили, особено през последните десетилетия, историята на Древния Изток. Лъжливият апологетичен възглед за Библията като енциклопедия на историческите и естествените науки трябва да бъде изоставен. Старозаветните боговдъхновени писатели са преди всичко богослови и вероучители" ("Путь", № 52, с. 68).
Аналогични мисли изразяват на конгреса и богословите от Еладската православна Църква архим. Е. Антониадис и проф. Велас.
Общите положения, предложени от Б.И. Сове, са обяснени и развити от Карташев по време на актовата му реч през 1944 г. в парижкия
Светосергиевски институт. А.В. Карташев се опира на мисълта да се прилага възгледа на св. отци за боговдъхновеността и библейската
критика.
"Доколкото - казва той - мисълта на св. отци е утвърдила принципа за пълнотата на действието на естествената човешка психика и за отражението й в съчиненията на свещените автори, дотолкова са оправдани догматично (тук и по-нататък подчертаното е наше - А.М.) и са узаконени методологически операции над текста и съдържанието на Библията, които се изискват от научното знание. Тук има място за критическа дейност, защото тя се прилага към подчинен на знанието и човешки елемент: него просто го има. Има го, защото Библията е не само Боже слово, но и богочовешко... Следователно формулата "Бог - автор на свещените книги" трябва да звучи като монофизитско отклонение от нашето халкидонско православие" ("Ветхозаветная библейская критика", Париж, 1947, с. 72).
(Виж също "По Поводу Книги Проф. А. Карташева "Ветхозаветная Библейская Критика" – Ал. Милеант, бел.ред.)
А.В. Карташев посочва, че мисълта за връзка на халкидонския догмат с богословеността е повдигана и преди, напр. в "Опит за православно догматично богословие" на еп. Силвестър (т.1-5, 2-е изд., К., 1884-97, т. 1, с. 286). Ще отбележим, че след еп. Силвестър я повтаря и П. Лепорски в Православная Богословская Энциклопедия (ПБЭ).
Ученикът на А.В. Карташев прот. А.Князев продължава неговите изследвания и, преодолявайки съблазните на вербализма, предлага като ключ за разбиране на боговдъхновеността православната идея за синергизма, която католическите автори от предсъборния период не забелязват.
"И ние като католиците - пише той - настояваме да научим истината за истинското участие на човека-писател в създаването на Свещеното Писание. На православното съзнание винаги е била скъпа истината за синергизма, или за истинското сътрудничество на Бога и човека. Православната Църква разпространява догмата на ІV Вселенски халкидонски събор за здравата, неразделна връзка на Божествената и човешката природа в Богочовека с целия сложен комплекс отношения между Бога и човека. За православното съзнание Божеството не премахва човешкото не само у Христос, но и всеки път, когато Бог действа в човека и чрез човека, човекът запазва в самобитността си цялата своя свобода" (ПМ, вып. VIII, 1951, с. 117).
На това основание прот. А. Князев не смята за възможно да приеме теорията на о. Лагранж, който, опирайки се на философията на томизма, фактически свежда до минимум ролята на човека в тайнството на боговдъхновеността. Православният богослов привежда пример, който пояснява мисълта му, като се позовава на Лев 11:6, където е казано, че заекът е преживно животно. Тази биологическа неточност
"показва с цялата си очевидност, че дарът на боговдъхновеността не се разпространява върху всички области на човешкото знание, а се ограничава само с областта на знанията за Бога и неговите действия в света" (ПМ, вып. VIII, 1951, с. 119).
"По същността си свидетелството на Свещеното Писание може да бъде изключително религиозно, а това означава, че се отнася строго за област, чието познание е възможно само чрез откровение свише. Свещеното Писание свидетелства за Бога и неговите отношения към света, за религиозни и метафизически истини; но то изобщо не е призвано да свидетелства за научни истини, за тези истини, които са достъпни за човека, когато върви по естествения път на познанието" (ПМ, вып. VIII, 1951, с.122).
Отчитайки този двуединен характер на Свещеното Писание, православните тълкуватели се стремят да задълбочат своето разбиране за духовния смисъл на Библията, без да се смущават от срещащите се в нея неточности от научна и историческа гледна точка. При това и самите тези неточности не трябва да се оценяват като обикновени човешки грешки. Зад тях може да стои високо смислово значение, което се изяснява с благоговейна екзегеза. Например, Библията отнася строителството на Вавилон много преди Авраам (Бит 11:1-9), а между другото е установено, че градът се появява приблизително по времето на Авраам. Но Писанието не ни учи на история, а изобразява символично една от формите на човешката гордост и означава с обобщаващото название "Вавилон" парадигмата на империята-угнетителка, в която са смесени народите (в месопотамската фразеология "да направя хората да говорят един език" означава да ги покоря, да ги подчиня на империята).
И така, боговдъхновеността е възвестяваната от Църквата вяра в това, че книгите на Библията са написани под въздействието на Божия дух, като при това човешките особености на техните автори (език, мислене, епоха) са запазени; при това боговдъхновеността се проявява предимно в Откровението на спасителни истини, в самото учение на Божето слово. Вж. Богочовешка природа на Свещеното Писание, Канон, Свещеното предание и Свещеното Писание, Църква та и Свещеното Писание.
Бакулин Б.С., "Большой правосл. богосл. словарь", М., 1975, кн. 2 (ркп.); Бошан П., "Свящ. Писание сегодня", "Символ", 1981, № 6; Воронов А.Д., "Протестантское богословие и вопрос о богодухновенности Свящ. Писания", Труды КДА, 1864, № 4, 9; Гастингс Ч.Л., "Богодухновенность Библии", прев. от англ., ЧОЛДП, 1888, № 7; Прот. Князев А., "О боговдохновенности Свящ. Писания", ПМ, вып. VIII, 1951; Леонардов Д., "Учение о богодухновенности Свящ. Писания мужей апостольских", ВиР, 1898, т.1, ч.1, отд. Церков.; Прот. Князев А., "Догматич. определения о богодухновенности и употреблении Свящ. Писания в Римско-Католич. Церкви (IX-XVI вв.)", ВиР, 1900, № 8-9; Прот. Князев А., "Вербальные теории боговдохновенности Свящ. Писания среди зап. богословов в XVII в.", ВиР, 1900, № 15-16; Прот. Князев А., "Теории вдохновения и происхождения Свящ. Писания на Западе в XVIII и XIX вв.", ВиР, 1903, № 3, 5, 7, 8, 12, 14, 16-18, 22-23; Прот. Князев А., "Учение св. Иоанна Златоуста о боговдохновенности Библии", ВиР, 1912, № 3-5, 7-12; Прот. Соловьев И., "О богодухновенности Библии и нашем достодолжном отношении к ней", М., 1894; Cольский С.М., "Сверхъестеств. элемент в новозав. Откровении по свидетельствам Евангелий и посл. ап. Павла сравнительно с др. новозав. книгами", Труды КДА, 1876, № 1, 2, 5, 9, 12, 1877, № 1; Alonso - Schekel L., "La parole inspirée", P., 1971; Charlier C., "La lecture chrétienne de la Bible", Maredsous (Belgium), 1950; Daniel - Rops H., "What is the Bible?", N.Y., 1958; HTG, Bd. 2, S. 354-64; "Inspiration in the Scripture", NCCS, p. 53-60; Levie J., "La Bible, parole humaine et message de Dieu", P.-Louvain, 1958; RGG, Bd. 3, S. 775-83; Vawter B., "Biblical Inspiration", Phil., 1972; Vellas B., "Bibelkritik und kirchliche Autoritеt", Procès-Verbaux du 1-er Congrès de théologie orthodoxe, Athènes, 1939. Вж. също произв. на Беноа, Вигуру, Озу, Солски, Харингтън.
Ако секуларният хуманизъм твърди, че единствената ценност е човекът, а дохристиянските и нехристиянските религии често принизяват достойнството му, християнството и Библията учат за Завета, чрез който се осъществява съюзът на Предвечния с човека, като на човека се определя активна роля на съучастник в Божето домостроителство. Затова предвестието на Църквата и Бибилята е и богочовешко предвестие. Висшата си точка Заветът достига по време на Боговъплъщението, когато "Логосът стана плът и живя с нас" (Ин 1:14).
Догматичното определение на тази тайна е дадено по време ІV Вселенски събор (Халкидон, 451 г.), който изповядва вярата в богочовечеството на Спасителя Христос. Халкидонският догмат, тълкуван широко, става надежден ориентир за Църквата, предпазвайки Я от монофизитски отклонения. Тя излиза извън пределите на христологията, като позволява да се разглежда цялото битие на Църквата като богочовешко.
"С очите на вярата и с духовния си опит - казва Карташев - ние се удостояваме да видим от вътрешността на
църковното Откровение, по аналогия със същността на Халкидонския догмат, истински вселенски, православен път на неизбежното,
героичното, защото е антиномично, съчетание на Божественото с човешкото начало" (ПМ, вып. IX, 1953, с. 89).
Идеята
за богочовечеството е мотивировка на християнския хуманизъм, който вижда величието на човека именно в дадената му възможност да
участва в Божите замисли.
Богочовешка природа има целият живот на Църквата, включително и Тайнствата (съчетаващи действията на човека с действията на Божия дух), и Библията (като най-важна част от Църковното Предание). Библията е Божие слово и едновременно с това предава това слово в синергизма на небесното и земното. Откровението се пречупва през личността на свещения автор, който освен това остава верен на себе си (черти на характера, дарование, възгледи и представи, влияние на епохата и т.н.). Тайнственото съчетание на тези два елемента са същността на богочовешката природа на Свещеното Писание.
Карташев А.В., "Ветхозав. библ. критика", Париж, 1947; Еп. *Кассиан (Безобразов), "Принципы правосл. изучения Слова Божия", "Путь", 1928, № 13; Прот. Чельцов М., "О человеческих привнесениях в Библии", "Христианская мысль", 1916, № 6; Levie J., "La Bible, parole humaine et message de Dieu", P.-Louvain, 1958. Вж. също *Боговдъхновеност на Свещеното Писание, *Жанрове, *Източници на свещ. книги, *Откровение.
Превод по ст. А. Мень Словарь по библиологии
www.pravoslavie.org
Виж също:
www.Pravoslavieto.com