Обичта започва вътре в самата личност. Целият ни живот преминава в една псевдо скромност, а поне в изкуството творецът не
трябва да бъде скромен, а по-често да казва "Аз".
Симеон направи реклама на българското, а ние на чуждото. Той организира една сватба, като равнопостави всички.
Вежди Рашидов е роден в Димитровград. Майка му е била известна певица на турски и български песни с много записи и
плочи. Загива на 32 години в катастрофа. По-големият му брат, миньор, умира от рак на 36 години. Баща му е бил дългогодишен миньор
в "Буриева" до Мадан. Вежди Рашидов е завършил Художествената академия през 1978 г. Правил е изложби в много страни по цял свят.
Член е на Парижкия есенен салон и на Европейската академия за изкуства в Париж. Има много престижни международни награди.
Капка Георгиева
- Г-н Рашидов, наскоро издадохте книга. Чувствате ли се класик?
- Един класик не е нищо повече освен резултат от дългите години на доказване на собственото си поведение и собствения си характер.
А всяко произведение е автопортрет на твореца. Така че класиката е в човека, а не в произведението му. Ако човекът не е класик,
той няма как да създаде класически произведения. Нямам претенции на писател. Книгата е по-скоро късче време от един живот. Живял
съм, действал съм, реагирал съм, съществувал съм. Бил съм харесван, бил съм и отричан, бил съм обичан…Това му е хубавото на живота
- че човек не е любовница на целия свят, за да го обичат всички.
- Има ли аналогия между вашата книга и автобиографията на Дали….
- Аналогия винаги съществува, ако човек се самоуважава. Какво е един Дали, освен човек, който безкрайно се себеуважава. Аз не
познавам човек, който да обича останалите без да обича себе си. Обичта започва вътре в самата личност. Целият ни живот преминава в
една псевдо скромност, а поне в изкуството творецът не трябва да бъде скромен, а по-често да казва "Аз". Защото много хора казват
"Ние" и смятат, че по този начин разделят помежду си някаква абстрактна, колективна вина. Когато един човек казва "Аз", носи
отговорност. Дай Боже, повече хора да имат достойнството да казват "Аз".
- Може би, хората нямат достатъчно самочувствие…
- Остойностяването е дълъг процес. Животът е низ от добри и лоши неща и това е най-естествения му баланс. Как ще разберем кога е
ден, ако не знаем кога е нощ. Как ще разберем кое е красиво, ако не виждаме грозното, кое е доброто - ако не виждаме кое е лошото…
- Бяхте на скромната царска сватба. Какво ви направи впечатление?
- Скромността. От друга страна булевардното отношение на доста от медиите. Всичко зависи от това, с какви очи се гледа на нея. Не
мисля, че най-важното нещо за обществото е да научи за гащите и роклите на присъстващите. Важни бяха знаците, които трябваше да
бъдат разчетени. Докато медиите рекламираха панделките на гостите от чужбина, защото там имаше и интересни българи, знаците
останаха извън обектива. А разликите между българите и чужденците, които присъстваха там беше интересна за наблюдаване. Царят
правеше реклама на българското, а ние на чуждото. Той направи една сватба, като равнопостави всички. Ако погледнем към нашите
сватби, ще забележим, че на тях пада такова старание да се покажем пред обществото, пред ВИП-гостите, че понякога забравяме
виновниците за събитието.
- А не смятате ли, че освен тези, трябва да има по-ясни знаци към хората от страна на Симеон?
- Обществото трябва да се научи да разчита знаците. Тези, които не се изричат. Знаците са важно нещо в живота и нека не ги
елементаризираме. Да престанем да тъпчем българина с жълти клюки и по този начин да го принизяваме. Този народ не заслужава да
бъде моделиран по такъв начин. Останалото е елементаризъм, от който няма да имат изход идните поколения.
- А какво ще кажете за новите царедворци. Един депутат от ДПС пя на ушенце на царя на срещата на двете управляващи групи в
Хисаря…
- Не мога да коментирам, но не виждам нищо лошо в това, някой да пее, стига песента да е хубава.
Относно "царедворците" – нима те не са част от синдрома на всяко управление! Нима клакьорите не бяха най-голямата шлака, с която
ние се запознавахме, щом успяваше някой да вземе властта? Утре и султанът да дойде – пак ще ги има. Това е професия. Но не
професия - царедворец, а професия – слуга. А слугата и в царския двор си остава такъв.
- Какво става с ключа на София, над който отдавна работите?
- Историята около този ключ е доста драматична, защото попадна под ударите на политическите амбиции на конкретни хора. Ключът
трябваше да бъде готов 2001 г. и открит за деня на София. По време на предишната власт той беше отхвърлен, след това отново
приеман, без да се отпускат средства от общината. Отхвърлен, при положение, че беше включен в програмата й. Това е финансиран
проект. Вече трета година го мъчим този ключ и благодарение на спонсори до сега сме осъществили една голяма част от проекта –
ключът е готов в гипс, в действителен размер - 20 м. Предстои следващият етап – да бъде отлят и монтиран. Преди една седмица обаче
получих почти отказ от кмета Софиянски, който явно усеща, че предизборно трябва да се захване с нещо "по-перспективно". Ако нещата
не потръгнат ще потърся моите приятели, ще потърся и добронамерени бълагари , за да мога да го осъществя проекта си дори и сам.
Ако трябва ще набираме средства, но е хубаво този паметник да остане в града, защото той не касае изборите на който и да е кмет.
Този ключ остава на София и на внуците ни за вечни времена. Като всеки паметник.
- Казахте с какво ви харесва Симеон. А с какво ви дразни "Новото време"?
- Не става въпрос за харесване, а за реални факти. Новото време е следствие от старото време. Проблемът не е в Новото време, а у
нас, самите. Може би първо трябва да се опитаме да разберем слабостите на хората, да им помогнем. Трябва малко повече сдържаност.
Ако царят има грехове - аз ще бъда първият, който ще го упрекне за тях.
- Как ще коментирате неистовото желание на политиците да ни глобализират на всяка цена?
- България трябва да има хигиена на вътрешните си взаимоотношения, за да има претенции и за външното си присъствие. Свързвам го с
непрекъснатото преекспониране на понятието Европа.
Най-скъпите неща в света са мозъците на хората. Затова докато държавата не намери начин да мотивира всеки умен човек у нас да
допринесе с нещо за нея и обратното - тя за него - да го постави на онова място, което му се полага, за България няма да има път
напред. Контролът на безмозъчието доведе до това недоверието, омразата и завистта между хората да ескалира в обществото. И то
започва все повече да измества реалната ценностна система. Независимо от това, че сме бедни съм убеден, че бедността не е повод и
предпоставка за гняв и завист. Тя би могла да бъде само оправдание, което сме длъжни да подтиснем. Иначе вечно ще си спомняме за
Максим Горки, който е бил помолен да обясни на руския народ, че бедността не е порок. По-късно Гогол го е перифразирал – Бедността
не е порок, но е свинщина.
Монитор, 2 Ноември 2002
www.Pravoslavieto.com