Стефан Ненчев Стефанов
За нестинарството съществува сравнително обширна библиографска литература от историци, етнолози, културолози, фолклористи, психопатолози. Богословските публикации за нестинарството в България за разлика от съседна Гърция са оскъдни. Това се отнася и за задълбочени научно-богословски разработки по проблематиката. През 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век в църковния периодичен печат у нас темата е дискутирана, вземано е отношение към нея, но не се създават традиции за целенасочено и многоаспектно изследване.
Светските, нецърковните изследователи и информатори вярно долавят и недвусмислено посочват, че нестинарката общност е принципно чужда на Православната църква във всяко едно отношение и представлява своебразна парацърковна структура. Като устойчива предхристиянска общност, тя е усвоила през християнския период външни елементи от християнския култ, интегрирала ги е в своята култово-обрядна система и ги е подчинила на паганистичната си специфика. Усвоените външни прояви на християнския култ имат периферно значение за нестинарството и са придобили характер на ритуален декор.
Основното и най-дискусионно направление на проучванията върху нестинарството обхваща проблемите за произхода на обреда, етническата му принадлежност и етимологията на думата нестинари. Посочените проблеми са дискусионни и все още не са намерили окончателно разрешение. Преобладава мнението, че нестинарството е християнизиран езически обред. За П. Славейков обредът е християнизиран тракийски, а носителите му са българи, някои от които погърчени. Гръцкият автор Хурмузиадис счита, че нестинарството води началото си древногръцката Дионисиева обредност. Проф. М. Арнаудов вижда връзка между нестинарството и "средноазиатския шаманизъм и неговите екстази, магии, пророчества и чудесни лекувания", говори за "сходствата на култа към Дионис". Като има предвид сведенията на Страбон и Кастабала за играта в огън в чест на Артемида, същият професор прави предположение, че става дума за "смесен семитско-гръцки култ".
Университетският преподавател С. Кириакидис, който е и автор на статията за нестинарството в Голямата гръцка енциклопедия счита, че то произхожда от Северна Тракия, и е най-вероятно остатък от оргиастичната Дионисиева обредност. Привърженик е на тезата, че през Средновековието нестинарството е било познато на българите.
Изследователите отбелязват факта, че нестинарите се придържат по отношение на празниците към свой особен календар, който задава структурата-модел на обредния им цикъл. Годината се разделя на две от най-свещените за нестинарите дни. Те са тридневният празник на св. св. Константин и Елена, и тридневният празник съвпадащ с дните, през които Църквата чества паметта на св. Атанасий Александрийски и преп. Евтимий Велики (18 – 20 януари). През лятото играят в жаравата на открито, а през зимата по време на тези празници се играе в свещеното огнище, намиращо се в конака им. Прави впечатление, че нестинарите не отбелязват особено Рождество Христово.
Още в края на 19 век Славейков, Русев и Шивачев съобщават за различията на нестинарската обредност от тази на традиционно православната. Славейков пише, че тези хора нямат празници или по-добре не ги почитат и дори работят в неделя. Празнуват само, и то с особени обредности св. Константина – 21 май, и св. Еня на 24 юни, или на Рождеството на Йоан Предтеча." Шиваров обобщава, че нестинарите не ходят на църква и не са набожни, не се изповядват и причастяват, не зачитат църковните празници и неделята. Най-тържествено честват най-светия за тях ден – св. св. Константин и Елена. Сведенията, събрани от Гарвалов през 1934 година в с. Българи показват, че нестинарите са "особена верска група, отделена от другите селяни". Според него способността на нестинарите се е предавала по наследство. Те постели много, но различно от православните пости, ревностно пазели празниците си, които били независими от общите празници на селото. Такива празници имали през зимата и пролетта, но особено през май."
За нестинарите Нашият Спасител Господ Иисус Христос не е живо и реално присъствие. Персонификация на реалната Божествена сила, която управлява техния живот е наместникът на Бога – св. Константин, наричан Светока или Великият баща. Във вярата им Бог и св. Константин много често се препокриват.
Св. Константин за гръкоезичните нестинари е "папус" и върховен бог, иконите му се наричат "папудес".
Светокът е доминирал, а дори и досега доминира до известна степен целият живот на нестинарите и на селищата в които обредността е подчинена на неписания нестинарски закон. В представите на огнеходците той е добър и осигурява благоденствие, щастие, добруване и мир, когато е почитан и когато не е обиждан. Редовно му се принасят жертви и стриктно се спазва обредността, свързана с култа към него. Във вярванията на странжанските нестинари св. Константин и Елена са носители на предхристиянската идея за божествата. Те трябва да бъдат ухажвани и славени, да получават дарове и жертви, за да бъде спечелено тяхното благоразположение, защото Светокът въплъщава и доброто и злото и направлява човешките съдби. Счита се, името на император Константин е внесено вторично в нестинарската обредност, много по-късно от епохата, когато е живял равноапостолният император.
Нестинарството не е само атрактивна игра в жарава. Огнеходството несъмнено е съществен момент, но с това далеч не се изчерпва същността му. Нестинарството е и система от устойчиви през вековете вярвания и обредни действия по нестинарския календар, които се извършват от йерархично организирана общност. Носителите на нестинарската обредност са си изградили своя организация, наподобяваща църковната, със свои места и постройки, наречени конаци, икони, свещени култови предмети и имущество. Нестинарите от едно село, а в миналото от целия район са образували и образуват общност. В днешно време към тази общност може да се присъедини всеки, "който прихванат от св. Костадин", влиза в жеравата да играе, без да се изгори. Друго условие е да се е врекъл на същия светец, да вярва в него или да произхожда от нестинарски род. Обредно-ритуалните задължения, които са елемент от езическия по своята същност нестинарски култ обаче, и до ден днешен се извършват от потомци на нестинарско семейство. В миналото нестинарската общност е разполагала и със свое стадо, за което е наемала овчар. Цялата социална наредба и обредността в техните села е подчинена на неписания нестинарски закон, който не се оповестява на непосветените в неговата цялост.
При нестинарите съществува строга йерархия, запазена до днес с незначителни промени. Конакът е тяхното свещено пространство. Той изпълнява функцията на храмова постройка. Конаците са напълно отделени и независими като постройки от селската църква. Те обикновено се намират в центъра на нестинарското село. В описанието на о. Дионисий от 1903 година изрично се споменава, че обредите в тези култови сгради се извършвали от един вид жрици-нестинарки.
Конакът е храмова постройка, която е сакралния център на обредността на нестинарите. По-старите конаци, които са се намирали в домовете на главните нестинарки, са били и средище на общността. Според схващането на огнеходците, той е дом на Бога, в който той пребивава, и бива ритуално изнасян, за да обиколи храма, за да отиде до свещения участък с извор в гората, да посети домовете на вярващите и да играе в огъня, носен от нестинарите. (Става въпрос за изображението на св. Константин, когото идентифицират със своето божество). В конаците най-сакралната част е огнището. Пред него се играе зимно време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. На 21 май там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик или агне.
Други атрибути, които присъстват в сакрално-култовото пространство на конака са нестинарските икони. От църковно гледище отношението им към иконите е определяно като неканонично. То е забелязано от изследователите отдавна и е определяно накратко като отношение "като към идоли". В нестинарските икони гръцкият автор Хурмузиадис съзира очебийно отклонение от каноните на православната иконография. Една от причините той да пледира за изкореняването тна нестинарството е същественото несъответствие на езическото суеверно почитане на иконите с православните канони и специалното отношение към иконите от страна на нестинарите като към идоли.
Свещените изображения на Бога не са самото божество. Те не трябва да се отъждествяват с него. Образът, т. е. Иконата, насочва към първообраза, т.е. към Бога. За нестинарите в определени моменти иконата е възприемана като самия Бог. Във връзка с това се извършват и съответните действия, свързани с иконите. Те се "обличат", "събличат", "мият", "пременяват" с обредни одежди, "украсяват", "връзват" с вериги, за да не избягат и пр. Тези действия са абсолютно несъвместими с православното разбиране за свещените образи. Православното благочестиво съзнание ги квалифицира като суетни и кощунствени.
Има сведения за "борби" между иконите, за да се разбере чий св. Константин помага повече. "Борбата" между иконите се изразявала в сблъскването им, предизвикано от носещите ги нестинари. Понякога икононосците така са се сгорещявали, че дори се биели с иконите по главите, вследствие на което резултатът бил – пукнати глави и икони.
Иконите били неизменен атрибут на играещите в огнената жарава. Според описанието на Славейков в Цариградското списание "Ден" от 1875 година "прихванатият" нестинар вземал иконата, започвал да се клати наляво – надясно, като подскачал под думкането на тъпана. След това нагазвал в жаравата, кръстосвал я, тропайки и подскачайки. Скачането продължавало дотогава, докато той придобиел обикновеното си изражение, и започнело да му пари под краката.
По въпроса за игрите в огъня, отец Дионисий, чиито сведения за нестинарите датират от 1899 година, пише:
"След хорото около огъня се хванат се двама и като вземат в ръце опашатите образи на св. Св. Константин и Елена, впускат се да играят боси в огъня. Понякога току видиш, че паднал някой хороиграч и такъв син и бледен, от устата му пяна тече, че би си помислил човек, че е паднал от някой смъртоносен удар. Такъв припаднал скача, взема иконите и играе в огъня, викайки: "Ху – ху – ху, мили ми св. Константине". Това – докато се умори и падне. Тогава другарите му тутакси го изваждат от огъня."
Танцуващият нестинар е напълно отдаден и не е на себе си. Наблюдателите са отбелязали факта, че ако неочаквано на пътя му се препречи някой, нестинарят безцеремонно го отблъсква със сила. Играещите върху жаравата имат ясното съзнание, че са обладани. На въпроса защо са толкова необщителни по време на танца, отговарят, че уж духът на св. Константин е у тях.
Несъмнено за членовете на нестинарската общност играещите в жаравата нестинари се явяват като жреци, измолващи с колективното съдействие на останалите, блага за всички от Светока. Според професор Арнаудов ролята на главната нестинарка е съответствуваща на ролята на главните жреци в езическите храмове. Те имали ръководна роля при извършването на култово-обредни действия по време на празненствата. Векилинът е друга ключова фигура в нестинарската общност. Той е пазител на неписания закон и заедно с главната нестинарка способстват да се съхрани този култ в цялост и без промяна.
Своебразно е схващането за родина в представите на нестинарите. Изследователите обръщат внимание на факта, че "родина", "отечество" за тях не означава България, Странджа планина или българска Странджа планина, а свещеното пространство на обредността им. Болезнената привързаност към обредите и ревнивото им точно спазване е изместило на по-заден план съзнанието за етническа принадлежност. Българоезичният нестинар счита съответния гръкоезичен за брат, за свой, докато българите ненестинари са чужди за него дотолкова, доколкото не се вписват в сакралното култово-обредно пространство на нестинарската общност.
Устойчивостта на нестинарските традиции намира израз в детайлизираните и строго спазвани практики, свързани с жертвоприношенията. Съществуването на оброци и жертвоприношения недвусмислено свидетелстват за паганистичната специфика на ритуалността им. Освен общоселските и родови оброци, изпълнявани публично на определени празници и места, съществуват и лични оброци. Последните са давани на сън по указание на врачка или по видение на нестинарка, която можела да съобщи кой от предците е обрекъл, но не е успял да принесе обещаната жертва. Ако в нестинарското село Кости, Бургаско някой обещаел бик за оброк на св. Илия, извършвали жертвоприношението на най-високото място на селото. Това място се наричало "курбане" и било оградено с висок плет. Често месото се раздавало сурово, загърнато в листа от растения. Пишейки за сурово раздавания курбан д-р Валерия Фол допълва, че "едно време, освен че са мазали челата и бузите с кръв от жертвеното животно, някои близвали суровата мръвка за здраве." Нещо повече, след години общуване, една възрастна жена от нестинарски род споделила с Р. Нейкова, че трябва да се "кусне" суровото парче месо "за здраве".
Някои автори споменават и за провеждането на сакрални оргии сред нестинарите, но според други няма по-сериозни потвърждения на тези твърдения. Съществуването на въпросните оргии е твърде вероятно, ако се счете, че нестинарството има приемственост от оргиастичния култ към Дионисий. Освен това е проявявало доказана устойчивост през вековете по отношение на култовите си практики и ритуали. Впрочем, съвременните изследователи на фолклора са се натъквали на факти и подробности, които не са били известни на техните по-предишни колеги и не са били до този момент оповестявани в научната литература. Тези сведения са излизали наяве при по-продължителен контакт с нестинари и по време на предразполагащи разговори. Като илюстрация може да се посочат сведенията на цитираните по-горе съвременни авторки, които говорят за ритуално вкусване на сурово месо от животни, принесени в жертва.
Често представата за светостта на местни тракийски светилища и тракийски некрополи се съхранила и до днес сред представителите на нестинарската общност. Но знанието за тези сакрални езически места е трансформирано, предавано и съхранявано в представите на съвременните нестинари чрез представата за манастир или старо християнско гробище. Нагледен пример как един тракийски долмен некропол край село Бръшлян е приобщен мислено към християнската религия чрез представата за манастир е вярването на местното население, което под влияние на нестинарите счита, че на въпросното място се е издигал манастир. Никой, обаче, не помни сградата му, нито се е съхранил спомен за други подробности, свързани с него.
Поразително сходство се открива между нестинарското огнеходство и съответните практики на огнеходство, наблюдавани в съвременния шаманизъм, индуизъм и африканските езически религии. Това е допълнителен аргумент в полза на становището за езическия произход на нестинарството.
В края на 20-те години на XX век в България се заражда и разгръща своята дейност християнското религиозно общество "Добрият самарянин", което пропагандира и популяризира редица неправославни възгледи и утвърждава практики във външния религиозен живот на своите последователи, които (практики) са чужди на православното благочестие. Поради това обществото е в конфликт с официалната църква, с представителите на духовенството и вярващия народ.
През 30-те години обществото започва да възприема нестинарската игра в огъня като "откровение свише" и работи за масовизирането на това "божие благоволение". Огнеходството и нестинарските танци се насърчават от "Добрия самарянин". Членовете на обществото се ангажират да пропагандират отделни нестинарски вярвания и да осигуряват масова публика за нестинарските танци.
Между двете общности възниква интересна и сравнително устойчива симбиоза, която в общи линии съществува и до днес. Това подтиква архимандрит Методий в издадената от него в началото на 40-те години книга: "Добросамарянски заблуди и лъжеучения", да включи отделна глава със заглавие: "Нестинарските игри – езическа бесовщина". Визирайки взаимовръзките между добросамарянци и нестинари, той пише:
"Благодарение на рекламите на обществото "Добрия самарянин", това "чудо" (т.е. нестинарските игри) стана толкова евтино, каквито са и всичките добросамарянски чудеса, че днес то може да се види едва ли не във всеки цирк и на всяко спортно игрище, а "молепсаните" от нестинарската болест се навъдиха навсякъде като гъби. Религиозно невежество с явни остатъци от езически идолопоклонски традиции и бесовщина, т.е. обладаване от тъмни сили, припадане и обезумяване – това е същината на нестинарството. Към това трябва да прибавим една нова проява: стремеж да се извлече материална облага от игрите. Наред със самозаблудата и психозата нестинарството получава облик и на шарлатания – то се оказва един такъв лесен и доходен занаят...
Кощунството, което се върши със свирене на зурли и гайди, думкане на тъпани и играене на ръченица в самите храмове (на много места), профанацията с носенето и размахването на светите икони при тия игри и най-после представянето на тази бесовщина за "Божие дело", за "чудо", за "благодат" (както в добросамарянските устни и писмени изявления, така и в самите циркаджийски афиши и реклами из вестниците на нестинарските организатори с търговски нюх), нямат нищо общо с благочестието на св. Православна църква и не търпят никакви снизходителни коментари".
Архимандрит Методий през месец юни 1940 година направил посещение в село Ново Паничарево, Бургаско, където присъствал на провеждането на нестинарски игри върху жарава. В гореспоменатата книга пресъздава срещата си с клисарката от селската църква, посветена на Св. Троица. Споделя за отношението на непредубедения вярващ човек от народа, който имайки твърда и чиста вяра, интуитивно усеща в себе си духовната същност на феномена "нестинарство". След като взема благословение от архимандрита, клисарката го поглежда с черните си проницателни очи и му казва тихо:
" - Мен и баща ми и дядо ми не вярваха в това. И аз не вярвам.
- Тоест, не вярваш, че Кера (главната нестинарка) гази в огъня ли ?
- Не, - че гази – гази, но там е работата, че е май дяволска работа.
- Тъй ли ? Защо мислиш така бабо?
- Ей тъй, - става ми лошо като я гледам! Щом писне гайда и удари тъпанът, тя се затресе, затресе и като луда без акъл, почва да се пъчи и се втурва да гази огъня. На мен дядо ми още е казвал, че това не е от Бога и да не го приемаме."
В религиозно мистичния култ на нестинарската общност от особено значение е привеждането на транс, при което се извършва танцът върху жаравата. Това състояние се обозначава с думата "прихващане". Първоначално се е считало, че нестинарите изпадат в екстазно състояние под влияние най-вече на външни, механични фактори, под влиянието на музиката и на околната предразполагаща обстановка. Впоследствие се е изяснило, че преди да придобият способността да се потопяват в трансовото състояние, даващо им възможност без опасност от изгаряне да тичат върху жаравата, те прекарват състояние на мъчително боледуване. Известно е, че по време на това боледуване дават обет на божеството, което в техните представи се свързва със Светока – покровител, т.е. св. Константин. Благодарение на този обет става възможно "прихващането" им, вследствие на което получават и способността за безвреден допир с огъня.
Известни са обаче и случаи на "прихващане" без предшестващ обет и вричане. Такъв е бил случаят, например, с Кузман Димов, който бил потомък на нестинарски род. Щом чуел нестинарска песен (със съответния текст и специфичен ритъм), го "прихващало" и изпитвал необходимост да играе в жарава. Тук, може би, е налице наследствена обремененост, която се проявява при наличието на външен, механичен фактор – нестинарска песен. Духовното лечение на това състояние е несъмнено отхвърляне на езическото нечестие, прибягване към светото тайнство Покаяние и причастяване със Светите Тайни Христови.
В духа на светоотеческото разбиране бихме могли да направим заключението, че въпросното "прихващане" не е нищо друго, освен обсебване от страна на падналите духове, т.е. от демоните. Според Свещеното Писание: "Дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне" (1 Петр. 5:8).
Забележително е, че обладаването от "поднебесните духове на злобата" става реалност след доброволното обещание (обет) на нестинаря да се посвети в служба на тъмната сила, която неправилно идентифицира с божеството (Светока).
Несъмнено нестинарите и техните култово-обредни практики попадат под санкцията на следните предупреждения, отправени от Бога към Мойсей, които като компонент от старозаветното законодателство са валидни и за новозаветните времена:
"Не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огъня, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, нито който пита мъртви; защото всеки който върши това е гнусен пред Господа..." (Втор. 18:10-12).
В случая е ясно, че Бог, зачитайки свободната воля на всеки човек, му предоставя възможност свободно и без принуда да се самоопредели на кого да служи. В евангелието по св. евангелист Матей пише:
"Никой не може да слугува на двама господари; защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре" (Мат. 6:24).
Този момент на свободен избор при нестинарите се предоставя по време на особеното им боледуване, за което стана въпрос по горе. Оттук нататък са възможни два варианта на постъпване. Първият вариант е, когато нестинарят възприеме боледуването си като Божия покана за изправление и покаяние. Следващата стъпка е да се обърне към Бога, да прояви решимост и да прекрати участието си в този езически обред, който е опасен и душевреден досег с магията и окултизма.
След доброволния обет да служи на Светока, при което всъщност се отхвърля Бога, Бог допуска обладаването от тъмната сила и проявяването на всички последствия от нейното въздействие. Огнеходецът получава необикновена дарба, но поради общението си с бесовете се лишава от Божията благодат и възможност за спасение. Но Божията милост е безгранична. Дверите на покаянието за нестинарите, проявили решимост да отхвърлят от себе си езическото нечестие, са винаги отворени. Нестинарите се намират в състояние на особена духовна прелест (измама, заблуда). Това се изразява в твърде показателния факт, че в техните вярвания липсва представата за дявола и за тях той, като че ли не съществува. Тяхното божество – Светокът е обременено с елементи на персийския дуализъм и въплъщава в себе си едновременно добрия и злия Бог.
Известният в миналото у нас психопатолог д-р Гарвалов в своя труд "Социална психопатология" описва външните симптоми при нестинарите, изпаднали в транс. Имал е възможност лично да наблюдава нестинарски игри многократно през 20-те и 30-те години на миналия век. Според него симптомите наистина са признак на обсебване. Той пише:
"Самото прихващане или вселяване на духовете в човека става у всички магьосници, конвулсионери, медиуми и нестинари по един и същ начин и почти с еднакви симптоми. Настъпва изменение в цвета на лицето, погледът става замътен и разсеян, или очите се обръщат. Припадъкът започва с треперене, което се превръща впоследствие в конвулсивни движения. Прихванатите викат, крещят или бълнуват на висок глас. Танцът се среща не само при нестинарите...
Всички имат и слухови халюцинации, които ги правят пророци, гадатели и прорицатели. Те всички не помнят нищо от онова, което правят или говорят през време на припадък, защото всички смятат, че отдават тялото си на друго чуждо, неземно същество, което ги обладава".
В светската специализирана и неспециализирана литература нестинарството се причислява към фолклора, както и други подобни фолклорни обреди, свързани с честването на някои светци от църковния календар.
Днес, с малки изключения, почти липсва църковна позиция по разясняването и осветляването на тези явления според учението на Църквата и светоотеческата традиция. Това създава впечатление, че подобни обреди са ако не църковни, то поне не противоречат на църковното благочестие и могат безобидно да се впишат в обсега на тъй нареченото битово християнство. По отношение на нестинарството ясно проличава, че са се съхранили езическите магически практики. Нещо повече – те ревниво се спазват и охраняват от нестинарите. Отровното жило на бесовската духовност и болна мистика в нестинарството лукаво са прикрити с благовидното покривало на външно внесените и усвоени елементи на християнския култ.
Ще си позволя да се позова на примера на Еладската православна църква и да информирам как тя реагира на нестинарското присъствие в своя диоцез. Водени от душепастирски грижи и ревност за чистотата на Православието, църковните среди в лицето на духовенството, богословите и вярващият народ решително и последователно заклеймяват нестинарския ритуал. Гласът на Църквата в това отношение е бил достатъчно силен и авторитетен. До 1948 г. държавната власт не допускала публично изпълнение на ритуала, въпреки че той тайно се извършвал в нестинарските къщи.
Солунският митрополит, в чиято епархия е концентрирана най-многобройната част от гръкоезичните нестинари, е бил принуден през 50-те години да издаде разпореждане, с което да забрани присъствието на православен свещеник и ангажирането му в обредите. Митрополитът насърчавал духовната посвета в епархията по отношение на нестинарството, съдействал за правилната информираност на своите пасоми в православно осветление и действал за приобщаването на нестинарите към Църквата.
Подобни стъпки са предприемали в миналото и в по-ново време, както гръцки архиереи, свещеници и монаси, така и български, на наша територия. Често са апелирали към гражданските власти да бъде ограничавано и дори забранявано. В Гърция на равнодушието на прокуратурата се е реагирало с църковни протести, изразяващи се в траурното биене на камбаните в цялата епархия.
В най-ново време ситуацията в съседна Гърция, обаче, се променила не съвсем в полза на Църквата. Тенденцията е да се игнорира гласът й и да се толерира нестинарството от всички държавни институции. През последните години се полагат големи усилия за документирането, проучването и съхраняването на нестинарската обредност от център "Домени" в гр. Комотини, Северна Гърция. Те са част от мащабна програма за запазването, изучаването и популяризирането на фолклора.
Зад всичко това не е трудно да съзре сянката на настъпващия глобализъм, чийто приоритет е да популяризира и утвърждава всичко езическо и неоезическо за сметка на традиционното православие. В по-далечна перспектива в плановете на глобалистите, може би, приоритет ще бъде да подменят Христовата вяра с нейни сурогати и фалшификати. Ако възлагат надежди на езически ритуално-обредни практики, то нестинарството успешно би се вписало в контекста на ролята, което ще му се възложи да дублира и измества Православието. И без това сега е векът на подмяната на истинските цености с техните сурогати. Да се надяваме, че Божията благодат ще ни съдейства в този век на отстъпление, когато кротко, но твърдо трябва да отстояваме вярата си и да свидетелстваме за истинските стойности на Православието и с духовна мъдрост да отсяваме плявата от житото.
Насочвайки погледа си към българската действителност, не можем да премълчим и загърбим печалната фактология. Известно е, че след началото на демократичните промени публичните изяви на нестинарите били възобновени в началото на 90-те години в гр. Приморско с активното съдействие на местния свещеник о. Александър. Той се ангажирал с пропагандиране на нестинарството и дори в проповед в храма го свързвал с представите за силата на Божествения огън и с вярата, която помагала на светите люде - каквито той считал нестинарите, - да преодоляват огненото изпитание (т.е. танцуването в жаравата).
През 1998 година традицията в същия град била изпълнена в присъствието и участието на о. Стоян от гр. Царево.
Тези съвременни данни са изнесени от д-р Валерия Фол, която ги третира и възприема като нещо положително. Дори авторката счита за похвална тяхната инциатива в това направление, тъй като това можело да спомогне хората да се приобщят по-лесно към Църквата.
Подобна ангажираност и участие на представители на българското духовенство не са били рядкост в миналото. В статията си "Нестинарски танци" в сп. "Православен мисионер" от 1940 година, руският емигрант-свещеник прот. Михаил Шишкин с недоумение отбелязва, че начело на нестинарската процесия в село Мало Белово били четирима свещеници, които вървяли подир хоругвите и иконите. Когато шествието стигнало до мястото на "свещения танец", намиращо се извън селото, свещениците извършили водосвет и маслосвет.
Впрочем, отсъствието на свещеници в други случаи ни най-малко не попречвало на нестинарите да организират процесията и да извършат бесовското си ходене в огъня. На своите "свещенодействия" те отдават несравнимо по-голямо значение, отколкото на църковните обряди и тайнства. Известно е с каква ирационална фанатична убеденост отстояват своето езическо суеверие.
Между другото един от свещениците обърнал внимание на автора и му посочил кое е главното действащо лице – нестинарят Тодор. Той извършвал странни движения по време на шествието - подскачал неистово ту на единия ту на другия крак, отвреме на време се понасял в неудържим танц, махайки с ръце и подхвърляйки тялото си.
Присъстващата добросамарянска ясновидка баба Бона Велинова получила "откровение", че самият Тодор трябвало да запали дървата от приготвената клада и после да играе в жаравата. Последните редове оставяме без коментар.
В духовно отношение не съществуват неутрални явления. Необходимо е православните християни да имат предвид, че участието и дори присъствието на нестинарските езически ритуали не е безобидно. То влече след себе си съответните душевредни последствия и води до зависимост и обремененост от бесовските сили и е опасен досег с демонизма, магията и окултизма. Неразличаването на духовете е голяма опастност, за която ни предупреждава още св. ап. и ев. Йоан Богослов:
"Възлюблени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога" (1 Йоан. 4:1).
Ангелова Ж. 1955. Игра по огън – нестинарство. БАН. София
Арнаудов М. 1996. Очерци по българския фолклор. София
Архимандрит Партений. 1942. Добросамарянството без маска. София
Гарвалов Д. 1995. Сциална психопатология (психични епидемии). Т.І. Истерични психози. Т. ІІ. Истерични психози. Тилия. София
Шаранков Е. 1947. Нестинарство. Същност и прояви. Психофизиологичен патопсихологичен проглед върху огнеходството. Лекоп. София
Фол Ал. Тракийският орфизъм. Университетско издателство "Св. Кл. Охридски". София
Фол В. Огън и музика. 1996. София
сп. "Православен мисионер". бр. 8, 1940
сп. "Православен мисионер". бр. 10, 1941
"Църковен вестник", бр. 3, 2004
Стефан Ненчев Стефанов е докторант към катедра "Теология" на Шуменския университет "Еп. Константин Преславски". Pravoslavieto.com публикува студията с негово знание и позволение.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com