Възстановяване на Българската патриаршия
10 май 1953 година
***
Българската патриаршия - стожер на Православието
Многовековна и превратна е историята на Българската православна църква и респективно на Българската патриаршия. В далечния и
бурен съдбовен IX век далновидният св. цар Борис I (852-889) прозрял дълбоката нравствена същност на Христовото учение и покръстил
българския народ в годината 865-а. С исконно право Църквата го канонизирала за светец и той получил прозвището Покръстител.
Пет години след покръстването, на 4 март 870 г., България се сдобила с автокефална Църква чрез извънредно съборно решение на
източноправославните патриарси и папски представители на Константинополския събор от 869-870 г., с което окончателно се приобщила
към голямото семейство на християнските народи.
По времето на цар Симеон Велики (893-927) България достигнала върха на своята духовна и политическа мощ. Към 918-919 г. на
църковно-народен събор в столицата Преслав официално била провъзгласена българската автокефалия, а предстоятелят-архиепископ
получил патриаршеска титла. Десет години по-късно, през октомври 927 г., бил сключен мирен договор между България и Византия, като
били признати автокефалията и патриаршеското достойнство на Българската църква.
През 1018 г. византийският император Василий II Българоубиец превзел Охрид, последната крепост на Първата българска държава.
Тук бил заварен и свален последният български патриарх Давид. С това била унищожена патриаршеската институция, като по-голямата
част от епархиите й влезли в новоучредената Охридска българска архиепископия, а останалите преминали към Цариградската патриаршия.
През 1185-1187 г., след успешното въстание на Асеневци, била учредена в новата столица Търновград Търновската архиепископия. По
времето на царуването на Иван Асен II (1218-1241) възникнали благо-приятни предпоставки за възобновяването на патриаршията. На
църковен събор в град Лампсак през 1235 г. със застъпничеството на Никейския патриарх и съгласието на останалите източни
патриаршии бил възстановен патриаршеският статут на Българската църква.
След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393 г.) св. патриарх Евтимий бил изгонен от хълма Царевец, където се
намирала Патриаршията. По-късно го изпратили на заточение в Бачковския манастир, където починал на 4 април 1404 г. Около 1416 г.
Търновската патриаршия вече била подчинена на Цариградската патриаршия. Така диоцезът на БПЦ преминал под юрисдикцията на
Цариградската патриаршия, Охридската архиепископия и Ипекската сръбска патриаршия.
След десетилетни упорити църковно-национални борби през XIX в. се стигнало до паметната дата 27 февруари 1870 г., когато със
султански ферман българите били отделени в църковно отношение от Цариградската гръцка патриаршия. Последната отказала да признае
фермана и обявила Българската църква за схизматична. Начело на новооснованата Българска екзархия последователно стояли трима
бележити йерарси: Антим I (1816-1888), Йосиф I (1840-1915) и Стефан I (1878-1957).
След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. комунистите започват преследване на християнската религия и нейните институции по
различни поводи, но с една цел: изтласкване на религията от обществения живот и по възможност нейното унищожаване. Избирането на
екзарх, вдигането на схизмата и обявяването на пълна автокефалия на БПЦ на пръв поглед са положителни явления, но последвалото
развитие на международната политическа обстановка създава предпоставки за използването им срещу самата Църква. Ограничаването на
църковния диоцез само в държавните граници дава възможност за неограничена намеса на новата власт в делата на Църквата, особено
след подписването на мирния договор в Париж (10 февруари 1947 г.). Уреждането на международното положение на България и
признаването юна нейното правителство развързва ръцете на управляващата Комунистическа партия за разправа с легалната опозиция
през лятото и есента на 1947 г. Скоро идва ред и на църковните институции. С приемането на нова Конституция (4 декември 1947 г.)
Църквата де факто е отделена от държавата, но тук става дума за отделяне, провеждано чрез насилие и от горе.
Това отделяне по своята същност не е единичен акт, а доста дълъг процес, започнал непосредствено след 9 септември 1944 г. и
приключил с приемането на Закона за изповеданията (24 февруари 1949 г.). Този закон е насочен срещу всички религиозни институции в
България, но засяга най-силно БПЦ.
Подчиняването на Църквата от страна на държавата е друг процес, който също протича на няколко етапа. Основният удар е насочен
срещу имотите на БПЦ и преследва ограничаване на финансовата й независимост. Налагането на държавния контрол върху БПЦ е свързано
и с редица други мерки, като оказване на натиск за намаляване броя на свещенослужителите, за смяната или уволняването на неудобни
за властта духовници, за ограничаване на религиозната активност на по-ревностни свещеници и други. От съществуващите две духовни
семинарии (Софийска и Пловдивска), едно духовно училище и един Пастирско-богословски институт през 1951 г. остава само Софийската
духовна семинария, а Богословският факултет е изваден от Софийския университет и е превърнат в Духовна академия, издържана от Св.
Синод. Всичко това цели лишаването на БПЦ от добре подготвен клир за в бъдеще. Преломен момент в подчиняването на БПЦ е
отстраняването на екзарх Стефан.
На 8 септември 1948 г. на заседание на Св. Синод е разигран фарс по неговата оставка, а два дни по-късно политбюро на ЦК на
Българската работническа партия (комунисти) одобрява решението за отстраняването на екзарх Стефан. Последният на 24 ноември 1948
г. насилствено е интерниран в с. Баня, Карловско, лишен е от правото на свободно придвижване, а също и от правото да извършва
богослужение.
В политбюро на управляващата партия е обсъдена необходимостта от изработването на един "нов, малък, демократичен устав" на БПЦ.
След дълги спорове на 3 януари 1951 г. Св. Синод е принуден да приеме наложения му от правителството устав и да избере Пловдивския
митрополит Кирил за нов наместник-председател на Св. Синод. Неслучайно в протокола от заседанието на Св. Синод на тази дата е
вписано: "Да се счита, че Българската православна църква има вече одобрен устав и да почне да се прилага."
Следващата стъпка и на правителството, и на Св. Синод е свързана с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. Тук
не се преследват някакви исторически или чисто църковни подбуди, а политически цели. Доказателство за това е решението на
Политбюро на БРП (к) от 10 септември 1948 г.: "Изхождайки от необходимостта да се засили общественият авторитет на Българската
православна църква, което е необходимо от гледна точка на организиране борбата на православните църкви против Ватикана и неговата
реакционна политика, ЦК дава съгласие българската Екзархия да бъде въведена в Патриаршия."
С налагането на новия устав БПЦ от гледна точка на държавното право се смята за патриаршия, но от канонична гледна точка нещата
са неуредени. Освен свикването на църковно-народен събор, който със специално решение да провъзгласи патриаршеското достойнство, е
необходимо одобряването на този акт от Цариградската вселенска патриаршия и от останалите поместни православни църкви.
Още през февруари 1945 г. при вдигането на схизмата българската църковна делегация поема пред Вселенската църква ангажимент да
не пристъпва към възстановяване на Българската патриаршия, без да е получила предварителното съгласие от Цариград. В условията на
"Студената война" обаче каноническите правила са пренебрегнати и Руският патриарх си присвоява правата да дарява автокефалии или
да одобрява нови патриаршии в страните с народна демокрация (т. напр. през 1948 г. Полската православна църква получава
автокефалия, а през 1951 г. е последвана от Чехословашката православна църква).
На 8 май 1953 г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, на който присъстват 107 избиратели с
редовни пълномощия (от определените 111). Първият ден на събора преминава в тържествени речи, проверка на членовете и определяне
на работните комисии. На следващия ден (9 май) съборът приема с някои малки промени устава на БПЦ. На 10 май съборът продължава
дейността си като патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. Синод още на 27 април 1953 г. определя с
вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски,
Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дават своя глас за Пловдивския
митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит - 1 глас, а две бюлетини са обявени за недействителни.
Така на 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският
митрополит Кирил. Той се явява макар и непряк приемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до
началото на турското робство. Така на 10 май 1953 г. официално е провъзгласена Българската православна църква за патриаршия, а за
патриарх е избран с вишегласие Пловдивският митрополит Кирил. Освен фойерверките и радостта у българина се утвърждава убеждението,
че целите на постигнатото са чисто политически. Известният общественик и държавник Стойчо Мошанов отбелязва в своя дневник: "Става
ясно, че целите на възстановяването на Българската патриаршия през 1953 г. са били външнополитически." В действителност на Третия
църковно-народен събор не присъстват представители на Цариградската вселенска патриаршия, а тогавашният Цариградски патриарх
Атинагорас отказва поканата на българския Св. Синод да присъства като обикновен гост, като подчертава, че подобен акт се явява
нарушение на съществуващия канонически и църковен ред. Възстановяването на Българската патриаршия без благословията на Вселенския
патриарх е едно от проявленията на "Студената война" в областта на църковния живот. По този случай Цариградския патриарх
Атинагорас отбелязва следното:
"Решението на Третия църковно-народен събор в София да бъде избран за патриарх Кирил е било диктувано от властта като
допълнителна стъпка по пътя на превръщане на Православната църква в инструмент на съветския империализъм." И още: "Българската
православна църква не е засвидетелствала своята зрялост в църковния живот и способност чрез неуклонност да следва неговите
устоновления. Тя същевременно не процъфтява в Христа, нито пък проявява особена църковна дейност."
Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската,
Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участват на тържествената интронизация на Българския патриарх
Кирил на 10 май 1953 г. С писмо от 6 юни 1953 г. Московският и на цяла Русия патриарх Алексий за втори път, по приетия каноничен
ред, известява, че Руската православна църква признава възстановената ни патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с
писмо от 10 юни 1953 г. и Полската православна църква с писмо от 19 юни 1953 г. съобщават официално, че признават Българската
патриаршия и нейния предстоятел. Вкрая на 1954 г. това прави и Александрийската патриаршия. През 1955 г. Сръбската православна
църква признава Българската патриаршия и поддържа каноническо общение с нея. Благодарение на посредничеството на Антиохийската
патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961 г. и Цариградската патриаршия официално
признава възобновената Българска патриаршия и установява каноническо общение с нея. През пролетта на 1962 г. българска църковна
делегация начело с патриарх Кирил осъществява историческо посещение на Цариградската вселенска патриаршия, на източните патриаршии
Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска и на Гръцката православна църква с посещение и на Света гора - Атон. Възобновената
Българска патриаршия тогава официално е призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Гръцката църква.
Възстановяването на Българския патриаршески институт е паметно събитие с историческа важност в многовековната църковна и
политическа история на българската държава.
Приемник на патриарх Кирил е патриарх Максим, който възглавява БПЦ повече от 30 години и подобно на своя предшественик близо
две десетилетия (до политическите промени в страната през ноември 1989 г.) е принуден да се съобразява с партийната и държавна
политика. Въпреки острите нападки, отправени срещу него след 1990 г., въпреки разкола във върховната църковна власт и
притесненията (в определени моменти) от страна на държавната власт, той продължава да ръководи Св. Синод като негов председател.
Ст. н. с. д-р Христо Темелски
Октомври, брой 20 за 2004 година
Годишнина от възстановяването на Българската Патриаршия
На 10 май 2006 г. Светата ни Църква отбелязва едно паметно историческо събитие - възстановяването на Българската патриаршия.
На този ден, през 1953 г., Пловдивският митрополит Кирил е избран и интронизиран за пръв Български патриарх и Софийски
митрополит на възстановената ни Патриаршия. Хилядолетната българска история е изпълнена с много периоди и събития, довели до
съдбовен прелом в нейния ход, а оттам и в бъдещото развитие на държавата ни. С особена яркост обаче се открояват онези от тях,
които са положили основите на нашата духовност и с това са вписали във вечната летопис на времето принадлежността на българския
народ към Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква.
Боговдъхновеният акт на покръстването ни през 864 - 865 г., още в зората на българската държавност, и последвалият го Златен
век на книжовност и култура, както и превръщането на средновековна България в център и разпространител на 4-та в света писменост -
славянобългарската азбука, благодарение на която Христовата вяра става достояние и на други народи - са крайъгълните камъни на
българската духовност и държавност. Тяхната основа и вътрешна спойка в най-голяма степен се дължат на Христовата църква, която
определя модела на държавното и общественото развитие и управление, строго съобразени с Божия порядък в света. Така историята на
българската държава става неразривно свързана с историята на нейната Църква.
Българската Православна Църква се учредява с решение на Вселенския събор от 869 - 870 г., свикан в Константинопол. На 4 март
870 г. Съборът решава да се създаде Българска архиепископия, подчинена на Константинополската църква - майка, тъй като тя извършва
акта на покръстването. Според старобългарски паметник от Х век, за първи български архиепископ е определен Иосиф, който избира за
свое седалище столицата Плиска. С преместването на столицата във Велики Преслав, там се премества и архиепископската катедра.
Патриаршеското достойнство на младата Българска църква е признато при управлението на св. благоверен цар Петър /927 - 970 г./.
Още през есента на 927 г. по инициатива на българския владетел започват преговори с Византия, които завършват с подписването през
октомври на 30-годишен мирен договор между двете страни - т.нар." Дълбок мир ". Този договор е първият официален документ, който
признава и утвърждава едновременно царската титла на българския владетел и патриаршеското достойнство на българския духовен глава.
Първият канонично избран и утвърден Български патриарх е Дамян (ок.919 г.), който сменя архиепископ Леонтий, издигнат за патриарх
при цар Симеон Първи, но не получил необходимото признание от останалите християнски църкви.
Гибелта на Първото българско царство през 1018 г. е и първото голямо историческо изпитание за българския народ и неговата
Църква. Като покорена страна България не може да запази патриаршеския статут на своята Църква. Тя е понижена в ранг на
архиепископия със седалище в Охрид. По изричното настояване на император Василий Втори Охридската архиепископия е оглавена от
български духовник - Дебърският архиепископ Иоан. След освобождението на българската държава при Асеневци (1185 г.), се слага
началото и на възстановяването на църковната независимост. Тази първостепенна задача за новата царска династия отнема доста време
и среща много препятствия най-вече от външнополитически характер. Ръкоположеният за нов архиепископ на Търново - презвитер
Василий, участвувал активно в антивизантийското въстание от 1185 г., не получава признание от нито една автокефална Църква.
Сключената на 8 ноември 1204 г. уния с Рим, която цели едновременно признаване на владетелските права на цар Калоян и издигане в
патриаршески сан на архиепископ Василий, още повече усложнява отношенията с останалите църковни центрове. Едва след 1231 г., при
цар Иоан Асен Втори настъпва благоприятното време за възстановяването на Българската патриаршия. Царят преустановява отношенията с
Латинската империя и слага край на унията с Рим. От този момент той започва активна дипломатическа дейност за възстановяването на
ортодоксалния статут на Българската църква и връщането на предишния й патриаршески ранг. При променената външнополитическа
обстановка и влошените отношения между България и латините, никейският император Иоан Трети Дука Ватаци сключва съюзен договор с
българския цар, насочен срещу Латинската империя. По силата на този договор, българският владетел предоставя на Никея военна помощ
при условие за признаване автокефалността на Българската църква. На специален събор в Лампсак през 1235 г. тържествено се обявява
независимостта на Българската църква и възстановяването на нейното патриаршеско достойнство, признато още през 927 г. Българската
Патриаршия е оглавена от новоизбрания и утвърден от Константинополския патриарх Герман Втори патриарх Иоаким Първи.
В навечерието на османското завладяване на Балканите Българската православна църква се оказва в състояние на дълбока криза.
След смъртта на цар Иоан Александър през февруари 1371 г. ефимерното единство на страната окончателно се срива. През 1381 г.
видинският владетел Иоан Страцимир отстранява митрополита на Видин под предлог, че е ръкоположен от Търновския патриарх, и
самоволно подчинява Видинската митрополия на Константинополската патриаршия. Същото прави и добруджанският деспот Добротица, като
отделя Варненската митрополия от Търново. Българската православна църква изпада в дълбок разкол.
С унищожаването на Българското царство, около 1401 г. Българската православна църква загубва своята независимост, и в канонично
отношение става подчинена на Константинополската патриаршия. Част от западните български земи остават под юрисдикцията на
Охридската архиепископия и сръбската Ипекска патриаршия, които през 1767 г. и 1768 г. също престават да съществуват. Последният
български патриарх - св.Евтимий Търновски, е заточен в Бачковския манастир, а през 1394 г. оцелялото българско духовенство е
подчинено на назначения от Константинопол молдовски митрополит Иеремия. Висшият клир се заменя изцяло с гръцки духовници, а в
богослужението се въвежда гръцкия език. Това положение остава непроменено през целия период на робството до епохата на
Възраждането.
Падането на България под турско робство съществено променя ролята и мястото на вярата и Църквата в живота на българския народ.
Именно през този период религиозната принадлежност започва да се отъждествява с народностната, българската принадлежност.
Утвърждаването на християнската вяра за най-характерен белег на българската народност неминуемо довежда и до засилване ролята
на Православната църква, като основен фактор за поддържане на народностния дух и самосъзнание. Въпреки липсата на държавна и
църковна организация, въпреки унищожените стотици храмове и манастири, българското духовенство остава стожер и духовен водач на
своя народ. То е и най-сигурната преграда срещу всички опити за ислямизиране.
През целия период на робството българското духовенство поддържа жив не само спомена за държавността, но и за независимата
Българска патриаршия. С това по-късно, през ХIХ в., то дава един от най-важните аргументи в борбата за възстановяване
независимостта на Българската православна църква - като наследница на Преславската и Търновската патриаршии. Така, в края на ХVIII
и началото на ХIХ в., естествено и постепенно се оформя идеята, че църковната независимост ще постави началото и на политическата
независимост на българския народ.
Началото на църковната борба за независимост се поставя с първоначално изолирани опити за замяна на гръцките владици с
български. Първият такъв акт е във Враца, където през 1824 г. врачани, под ръководството на Димитраки Хаджитошев, се опитват да
сменят гръцкия владика Методий. Подобни събития следват през 1825 г. в Скопие, а през 1829 г. в Самоков. В тези начални усилия се
включва и голямата Търновска епархия. Начело на борбата там застават видни местни духовници и учители, сред които изпъкват
архимандрит Иларион Михайловски /по-късно епископ Макариополски/, Неофит Бозвели и Петко Славейков. В резултат на дългогодишни
усилия те създават в Цариград център за организирана църковна борба. През 1844 г. към Високата порта са отправени следните искания
на българската общественост : 1. В българските епархии самото население да избира българи за владици. 2. Богослуженията да се
извършват на български език. 3. Владиците да не откупуват сана си от властите, а да им се изплаща заплата. 4. Да се избере лице,
което да представлява българите пред Високата порта. 5. Да се разреши на българите да имат своя църква в Цариград, и да издават
свой църковен вестник. Резултатът от тези смели искания е решението на Константинополската патриаршия да изпрати на заточение в
Света гора двамата духовници. През 1848 г. Неофит Бозвели умира в Хилендарския манастир, а архимандрит Иларион се завръща в
Цариград едва през 1850 година.
Мълвина Господинова
Вестник Монитор, 10 май 2006
www.Pravoslavieto.com