Относно самопрелъстяването и самомнението на аскетическите западни писатели

Характерното за западните аскети разгорещяване, самомнение и самопрелъстяване срещаме ярко и живописно представени от западния писател Тома Кемпийски:

Говори, Господи, понеже Твоят раб слуша. Аз съм раб Твой! Вразуми ме, за да позная свидетелствата Ти. Склони сърцето ми към словата Си. От Твоите уста и да падне като роса словото Ти.

Синовете Израилеви казвали някога на Моисей: говори ни, и ще слушаме; Господ да не ни говори, за да не умрем.

Не така, не така моля аз, Господи! Но с пророк Самуила смирено и ревностно умолявам: Говори, Господи, понеже Твоят раб слуша.

Не Моисей или друг от пророците да говори, а Ти, Господи Боже, Който даруваш вдъхновение и просветление на всички пророци. Ти сам, без тях можеш съвършено да ме научиш; те пък без Тебе не ще успеят. Могат да звучат словата им, но Дух не ще придадат! Те изящно говорят, но когато Ти мълчиш, не възпламеняват сърцата! Те предават буквата, ала Ти откриваш смисъла! Те изричат тайнства, но Ти откриваш разума за иносказанията! Те обявяват заповедите Ти, но Ти даваш сила за да бъдат изпълнени! Те показват пътя, ала Ти даваш сила да бъде извървян! Те действат само отвън, но Ти наставляваш и просветляваш сърцата! Те оросяват отвън, но Ти даруваш плодородието! Те призовават със слова, ала Ти даруваш на слуха да разбира!

И затова да не ми говори Моисей! Говори Ти, Господи, Боже мой, вечна Истина. Нека не умра и не остана безплоден, ако бъда наставляван отвън, а вътрешно не бъда възпламенен, и да да не ми бъде за осъждане словото чуто, и неизпълнено, познато, и необзето от любовта, повярвано и неопазено. И така, говори, Господи, понеже Твоят раб слуша: "Ти имаш словата за вечен живот. (Тома Кемпийски, кн. 3, гл. 2)

Дързостта на това натруфено велеречие и пустословие предизвиква ужас и дълбока печал в душа, възпитана в учението на Православната Църква. Премахнато е покаянието! Премахнато е съкрушението на духа! Има решителен стремеж към най-бързо и тясно съединяване с Бога!

Преводачът на Тома Кемпийски от латински на руски се е потрудил да помести в края на книгата наставленията си към читателя. Посочвайки 2-ра глава на 3та книга, тази живопис на самопрелъстяването и самомнението, той съветва пред всяко благочестиво четене да постигаме настроението, отразено в тази глава. Очевидно е, че с такова настроение се предоставя свободата да се тълкува произволно Свещеното Писание, премахва се задължението да се следва тълкуванието на Светите отци, прието от Църквата, а това е догмат на протестантството.

Такова е изобщо настроението на аскетическите западни писатели. Един от тях, изразявайки своето неправилно разбиране за достойнството на Божията Майка, завършва фанатичното си велеречие така:

"И така! Да се хвърлим в обятията на Богомайката!"

Това е напълно противоположно на настроението, на което учи Светата Източна Църква чадата си.

"Аще не быхом святыя Твоя имели молитвеники - казва тя в едно от песнопенията си - и благостыню Твою, милующую нас, како смели быхом, Спасе, пети Тя, Его же славословят непрестанно Ангели" (Тропар на Великото Повечерие).

В друго песнопение тя казва:

"К Богородице прилежно ныне притецем, грешнии и смирении, и припадем, в покаянии зовуще из глубины души: Владычице, помози, на ны милосердовавши! Потщися: погибаем от множества прегрешений! Не отврати твоя рабы тщи: Тя бо и едину надежду имамы" (Молебен канон към Пресвета Богородица).

Непонятно е състоянието на самопрелъстяване и бесовска прелест за онези, които не са възпитани в духовен подвиг според преданието на Православната Църква: те смятат това бедствено състояние за най-правилно и благодатно.