Златина ИВАНОВА
През 1997 г. Руската православна църква успя да спре излъчването на филм, който кощунствено предаваше живота на Христос. Това нямаше да бъде възможно, ако зад това искане не стояха милиони православни християни и ако Църквата в Русия не бе фактор, с който всяка обществена сила трябва да се съобразява. В Република Сръбска министър-председателят писмено опровергава всеки опит да се помрачат отношенията на правителството с Църквата и това със сигурност не е само акт на лична религиозност. Просто Църквата има реално присъствие в общественото пространство и е политически недалновидно нейният глас да не се взима предвид. Най-красноречиви са събитията в Гърция. Там вече не става дума нито за интриги, нито за "инциденти", а за нещо много по-мащабно: Църквата се опитва да промени цялостната външнополитическа ориентация на страната и има всички изгледи да успее да обърка проекти, в които са вложени милиони.
Някак от само себе си изниква въпросът: "А къде сме ние?" За съжаление, у нас подобни събития са немислими. Църквата ни е поразена от болестта на разкола, за който всеки от нас е дал и своя принос чрез личния си грях, чрез ежедневната си "борба с Бога", чрез нежеланието да видим себе си като част от едно цяло, за което всеки носи отговорност. Ние носим отчуждението и разделението в себе си, затова не е чудно, че неговите кълнове израстнаха и поразиха Христовата църква.
Но за всяка болест се скърби, а за раните по Христовото тяло плаче всяка твар. Само че у нас разколът се оказа истински пир за жълтеещата ни преса, която превърна кървящата рана в църковното тяло в шоу. "24 часа", "Труд" и компания старателно изградиха един бутафорен и отблъскващ образ на Църквата. Толкова последователни бяха (и все още са) усилията им да внушат отрицателно и презрително отношение към Българската църква, че човек естествено си задава въпроса: това само невежество и простащина ли е, или нещо по-сериозно?
Защото, ако ставаше дума за личното пристрастие на един или друг журналист, намерил в булевардния тон на тези вестници подходящ език да изрази собствената си антирелигиозност, то човек можеше да въздъхне и да си каже: "Времето е такова, вестниците пишат всякакви глупости, нищо не може да се направи".
Но тревожното е, че се касае не за частно мнение, а за последователна линия, педантично следвана от споменатите ежедневници. С толкова нескрита омраза са написани повечето материали, с толкова явна наслада се коментира всяко срамно петно за Българската църква, че не остава и капка съмнение не разколът е сложен на прицел, а Църквата, не срещу болестта е борбата, а срещу болния.
"Любовта на неправда се не радва" е казано в Новия Завет. Но ето че у нас има хора, които от сърце, но без любов, желаят да виждат Българската църква в карикатура, която "трябва да се свре в някой ъгъл на държавата и да престане да ни занимава със своите проблеми" (цитат по "24 часа"). А заедно с това да престане да бъде потенциална сериозна спирачка на правителствени авантюри и експерименти, които целят да забъркат България в един религиозен миш-маш.
Управниците ни са обладани от идеята, че православието е най-антиевропейската черта на българския народ, и за разлика от Балканджи Йово дават мило и драго да го видят охулено, осмяно и поругано. Те се страхуват от влиянието, което една силна Църква би имала върху широки слоеве от населението, защото много добре знаят, че постигането на такова влияние е възможно, а не е прочетена и затворена страница от нашето минало. И услужливата ни журналистика подема тяхната песен без особено насилие над личната си съвест.
"Даваш ли даваш, Балканджи Йово ...", ни питат неизвестните благодетели. "Давам, как да не давам и още продавам...", вкупом и с радост отговарят пишещите и управляющите ги, без да крият надеждата си, че най-накрая са хванали влака за Европа, за "циливилизацията".
Някъде далеч назад остава образът на един монах, който на свещ изписва думите: "О, неразумни юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин ..."
www.Pravoslavieto.com