Златина Иванова
"Няма вече елин, ни иудеин. Всички вие сте едно в Христа Иисуса".
Тези апостолски думи са единственият и достатъчен отговор на Православната църква на всички видове национализми, които завладяват народите след т.нар. Велика френска революция. Православието е чуждо на всяка идеология и респективно на всички "-изми". То никога не е приемало и няма да приеме правото на един народ да се възвеличи над останалите независимо под какъв претекст. Особено опасен е религиозният национализъм, който издига една нация в "избрана от Бога". Защото в човешката история е познат само един народ-месия - Израил. От еврейския род по плът се родил Бог Слово, нашият Спасител. След раждането на Месията няма нужда от народ-месия. Словото Божие е проповядвано на всички народи и всички, които откликнали, в своето историческо време са изпълнили мисията си в промислителния Божи план за спасението на света.
Тези уводни думи ни бяха необходими, за да отхвърлим в самото начало едно възможно недоразумение, когато говорим за някои особености на православното религиозно съзнание в т.нар. традиционно православни страни.
Признак на зрялост за един народ е, когато той се вълнува много повече и по-дълбоко от проблемите на духа, отколкото от икономическите и материални проблеми на своята държава. Защото не само с хляб ще живее човек.
Православните гърци се гордеят, че са единствената държава, в чието законодателство са залегнали църковни канони. Не се срамуват от истината и не считат, че тя ограничава нечии права. Те виждат в това своето християнско свидетелство пред обединена Европа и не желаят да го уеднаквят с уж безпристрастното европейско законодателство. В избухналата криза между гръцкото правителство и Църквата, гръцкият народ застана почти единодушно зад Църквата в борбата й да спре "дехристиянизацията" на гръцката държава. Редом обаче с дълбокото и искрено убеждение, че на гонение за кой ли път е подложен Христос, в бурята на протестите изплува една друга съществена черта на гръцкото религиозно съзнание - дълбокото убеждение, че всеки грък е задължително православен християнин.
Макар и в много по-слаба степен, приложено за българите, това мнение е познато и у нас: "Ние трябва да сме верни на Православието заради неговите исторически заслуги към нашия народ". То се споделя от много искрени защитници на Църквата и, за съжаление, често е основният аргумент срещу изповядващите други религии. Всъщност, какво прозира зад тези думи? Вярата, че принадлежността към един етнос те прави член на Божия народ. И обратно - който отстъпва от Православието, отстъпва от своя народ.
Тази примамлива на пръв поглед идея крие в себе си дълбоки и опасни подводни скали. Тя е най-уязвимото място в съвременната християнска апологетика. Зад нея прозира, първо, вярата в народа-месия, който има някаква изключителност сред останалите народи. Тя измества личната връзка между човека и Бога с безличната между Бога и даден народ. Тя ражда една утопия, която като всички утопии, които се стремят да станат реалност, е опасна. И тази утопия е, че Царството Божие е осъществимо тук на земята. А Самият Христос казва, че царството Му не е от този свят. Че живеейки в своето историческо време, ние можем да го осъществим само в сърцата си. Твърдейки, че "българският народ е 98 % православен" ние реално изповядваме вярата си в някакъв метафизичен народ. Желан от нас народ. Защото в своето мнозинство българите са атеисти и е самозаблуда да слагаме знак на равенство между културното самоопределение на сънародниците ни и личната вяра в Христос и Неговата църква. А когато говорим, че сме православен народ, имаме предвид принадлежността си към православна културна среда, плод на личните (а не общонародни!) духовни усилия на множество наши предшественици. За всеки, който искрено потърси Бога, тази културна среда може да се окаже притвора на храма на истинския живот в Христа.
Ако Православната църква е запазила балканските народи от асимилация по време на турското робство, това съвсем не означава, че това е била нейната главна мисия. Тя не съществува, за да охранява нациите. Погледнато така, Православието не е нищо друго освен една идеология, спомогнала за създаването на националните държави на Балканите. И като всяка идеология тя има своето време на разцвет и упадък.
Съвременните нации, включително и в православните страни, вече нямат нужда от тази идеология, за да съществуват. Тя може да се замести от една национална култура, например, която за Гърция включва далеч не само православен период. Изправени пред този аргумент, защитниците на идеята: "Гърция означава Православие" се объркват. Защото Гърция означава и гръцката митология, и Партенона, и Платон, и Аристотел и цялата плеяда от езически мъдреци и философи. Именно това е културата, която Европа открива през Ренесанса, и с която тя познава Гърция. Това е и културата на древна Елада, с която гърците се гордеят. Неволно се стига до едно състояние на "национален шизофренизъм" - коя е истинската гръцка самоличност? Европа приветства антична Елада. Тя е нейната духовна майка. Но Европа не познава Гърция на Евангелието и светите Отци. Коя Гърция ще влезе в обединена Европа? Това е дилемата, пред която е изправен днес гръцкият народ.
Никоя нация не е венчана за истината. Православието не е култура. Ако говорим за православна култура, тя е вторично явление. Христос основа Църквата Си, за да се спасява чрез нея всеки, който пожелае да намери Бога - независимо къде е роден - в традиционно православна или неправославна културна среда. Всяко метафизично обвързване между нацията и Православната църква принизява Църквата, превръща Православието в идеология и така го прави уязвимо.
Казаното дотук ни най-малко не вдига отговорността от гръцкия, българския или който и да е друг народ, чието историческо развитие се е обвързало с Православието. Напротив, възможността да се родиш на православна земя, улеснява значително личният път, който всеки трябва да извърви до Църквата. И това изисква много по-отговорно свидетелстване на истината пред света, непознал все още Бога. Комуто повече е дадено, повече и ще изиска Бог от него. А даденото нам е свидетелството на стотици светци, които са просияли по тези земи и които сега молитвено се застъпват пред Бога за своя земен род. Това е талантът, който Господ ни е поверил и ще поиска да види умножен от всеки един свой раб, живеещ по земите, където звънът на православните камбани не е секвал и благодарственото приношение в св. Литургия не е преставало.
www.Pravoslavieto.com