| В столицата през 1998 година са установени 1911 наркомани. Възрастта им е основно между 18 и 30 години,
но има и по-млади. От началото на годината до месец април само в София са починали от свръхдоза наркотик 4 момчета и едно момиче.
Освен регистрирането на тъжната статистика какво друго се прави за тези, които запълват празнината в живота си с опиати? Дали
бягството от действителността е изход и има ли път назад?
Кръстовището на "Граф Игнатиев" и "Патриарх Евтимий". В подножието на Паметника на великия български светител са седнали
неговите днешни български наследници - с празен поглед, или арогантен, или насмешлив, те сякаш казват: "Нали сме скандални? Нали
сме други? Нали не сме като вас?" От време на време някой полицай ще направи рутинната проверка на документи, ще прибере някоя и
друга цигара-марихуана, а защо не и нещо по-сериозно хероин, кока и т.н. Всъщност никой не го взима насериозно той даже е
необходим персонаж за колорита на този свят. За да стане привкусът на забраненото по-остър и ежедневието по-драматично.
От другата страна на Паметника сме ние тези, на които те не искат да приличат.
И наистина се скандализираме от странните и откровено грозни прически, от размъкнатите дрехи и най-вече от погледите
празни, мътни, умъртвени очи на деца, за които времето е спряло.
За някои наистина спира. За тях четем в черните хроники на вестниците "16-годишен умрял от свръхдоза", "Младеж се самоуби по
неясни причини". Ето тези "неясни причини" са големият проблем, който събаря всички мостове между нас-"нормалните" и
тях-"различните". Към тях са фокусирани погледите на специалисти от много области. Всъщност точно тук е голямото преимущество на
християнина пред нерелигиозния социален работник, лекар и психолог той разполага с мистичния опит на Църквата. За атеиста това
е само пласт от културното минало на човечеството. За нас, християните, обаче е реалност и ежедневие. Ако престанем да се движим
по хоризонтала на социалните анализи и навлезем в рисковата зона на духа, ще видим, че само тук е възможен сериозният поглед към
онези "неясни причини", които карат толкова млади хора да изберат различието на улицата, понякога дори до смърт.
Въпросът не е в "липсата на социални пространства и алтернативи", както се изразяват специалистите. Това е повърхностно.
Истината е, че обществото няма какво да предложи на тези хора като алтернатива. Защото каквото и да предложи чувството за
празнота остава. Всъщност от религиозна гледна точка то е най-ценното, което имат. То е и тяхното преимущество пред редовия
гражданин, който не изживява болезнени колизии на духа, не чувства своята непълнота, осакатеността на битието си. Затова чудно
ли е, че тези младежи не искат да бъдат като останалите?
Повърхностният наблюдател лесно слага етикета деградирали. Моралистът-християнин отсъжда грешници.
А какви са всъщност?
Преди няколко години в Гърция почина един от големите подвижници и светци на нашето съвремие старецът Порфирий.
Божият промисъл му отреди да прекара служението си не на Атон, където бил монах, а ... в квартала на червените фенери в Атина.
Малката църква "Св. Димитър" направо се губи между многобройни публични домове, в непосредствена близост до градинката на
наркоманите. Страшните гледки на сгърчени и почернели тела (в центъра на Атина!) могат да разбият всяка илюзия за красивия свят
на опиатите. И когато човек си представи, че това са били енориашите на отец Порфирий цели 40 години, неволно си задава въпроса:
Успявал ли е старецът да намери път към душите на тези аутсайдери? Или е живеел изолирано от тях, "отделил се от нечестивците"?
Спомените на неговите ученици и близки за контактите му с тези хора са удивителни. В тях е живият опит на Църквата Църква не
на самодоволни праведници, а на самоосъзнали се грешници, на завърналите се блудни синове.
Старецът никога не се обръщал към тях с моралистки наставления, а камо ли с клеймящи слова. Ето един пример. Една година на
Богоявление, за ужас на придружаващите го, отец Порфирий влязъл с богоявленската вода в един публичен дом, честитил на жените
празника, поръсил ги със светената вода и изпял празничните тропари. Нямало граница възмущението на околните. Една жена го
попитала: "Отче, как можа? Та това са проститутки!" "За това, че ги осъди, няма да ти дам да целунеш Богоявленския кръст! Аз
благослових не мястото, а Божиите творения. Само Бог знае какво е в сърцата им."
След една седмица момичетата самостоятелно или на групи отишли при стареца в храма, който досега толкова години не били
забелязвали. И това бил краят на тяхното пребиваване в квартала на червените фенери. Ще кажат единичен случай. Старецът, бил
сърцеведец, и знаел какво има в сърцата им. Затова са се разкаяли. Вярно е, но и за една спечелена душа се радва цялото небе.
В случая за нас е важен погледът на стареца към нещата. Той не им разказал за Страшния съд, за ада, не ги плашил. Нещо повече
той не им разказал и за радостта от Изкуплението. Просто ги е направил съпричастни на тази радост. Старецът направил нещо
много малко не ги осъдил. Останалото извършил Св. Дух, който влязъл в душите на грешниците през вратата, открехната от любовта
и смирението на светеца.
Пред стаята на о. Порфирий винаги чакали много хора за съвет, изповед, молитвено ходатайство. Но от чакащите той повикал не
друг, а група младежи, предизвикателно облечени, дошли просто от любопитство да зърнат известния старец. Когато после го
попитали защо не им е направил забележка за екстравагантното облекло, той отговорил: "Тези деца имаха по-чисти сърца от всички,
които чакат отвън. Ако заговоря за дрехите, за външното, те никога няма да разберат, че има много по-важни неща като стремежа
към истината и любовта към Бога. А ако повярват в Христа, с течение на времето те сами ще усетят как трябва да се държат."
Старецът е видял в тези младежи искрения стремеж да запълнят "празнотата в сърцето си". Ако за тази цел те използват живота на
улицата наркотиците, алкохола и въобще всички форми на бунт срещу безличното съществуване, то за това вина носят и тези, които
не са им показали алтернативата. А тя е посочена толкова отдавна от блаж. Августин: "В сърцето на човека Ти, Господи, Си оставил
празнина, Която единствен можеш да запълниш!" Да усещаш духовен глад, да се почувстваш ощетен, да пожелаеш пълнотата това е
смирението на митаря, отворило му вратите за Божията милост.
Неслучайно след промените през 1989 г. не един и двама бяха тези, които от света на наркотиците и рокендрола се обърнаха и
влязоха в Църквата.
Никой не знае какво е в човешкия дух, освен Сърцеведецът. Този поглед към ближния, тази жива проповед и любов във и заради
Христа е пътят към душите на онези, които седят в подножието на Паметника и чакат нечия десница да осени със своя благослов
техния живот.
Златина ИВАНОВА,1998
 |