Християнството в изкуството

Стефан Чурешки

Проблемът за християнството и изкуството е един от най-важните въпроси на човешкото творчество изобщо. Причината за важността на тази тема се състои не само в историята на вярата и развитието на изкуството, които близо две хиляди години са неотделими едно от друго. Изкуството остава едно от най-мощните средства за въздействие върху съзнанието на хората. Заради силата си то може да бъде използвано както проповед на вярата, така и като нейно силно отрицание. Затова отговорността на твореца е много голяма. Неговата дейност може да се окаже първенстваща не само при формирането на вкусовете в обществото, но и при създаване на философията на човешкото поведение.

За съжаление в България тази важност и отговорност значително бе подценена по времето на режима на г-н Тодор Живков и по-точно по времето на овластената Людмила Живкова. Тогава се наложи едно нехристиянско, окултно виждане за изкуството като "ценност само по себе си" и като "средство за възпитание само по себе си". Същото се отнася и за обезценката на понятието "култура", схващано и до днес по-скоро като формално посещение на театър, опера, кино и художествена галерия, а не като дълбоко вътрешно изповядване на човеколюбиви нравствени ценности. Този погрешен подход към художественото тврочество доведе до редица нелепици, първата от която бе обезсмислянето на понятието за творец, защото без силно нравствено и философско послание изкуството се превръща в занаят(техника). Освен девалвирането на високата мисия, поверена на хората на изкуството, художественото творчество през Живоковисткия комунизъм бе лишено и от значими общочовешки теми, върху които хората на изкуството да работят. Партийната поръчка, съчетана с окултните изисквания на интелектуалния кръг около покойната Людмила Живкова доведе до стесняване на темите за художественото творчество. Те бяха най-вече сведени до представяне на битови сцени, до свръхинтерпретация на екзотични сюжети и откровена арогантна възхвала на БКП.

Промяната след 10 ноември 1989 г. предизвика обърканост и сред хората на изкуството, повечето от тях свикнали творческите задачи да бъдат спускани отгоре. Някои дори нямаха и адекватното образование, за да посрещнат подобаващо изискванията на новото време. Останали в положението на пазарна икономика, където пазарните вкусове диктуват продукцията в изкуството, българските творци, иначе рядко надарени, се обърнаха за сюжети и вдъхновение от темата на деня. Масовата вълна сред театралите, художниците и хората на изкуството от електронните медии бе т.нар. "еротика", "фолка", политическия сюжет и, разбира се християнството. Докато първите две позволяват някаква лична интерпретация, в зависимост от разбирането за морал, конюнктурата на деня настроението и дарбата на отделния автор, то сериозната тема - християнството - бе поставена като съвременен културен императив от вековната българска и европейска традиция. Християнската тема обаче изисква много сериозна подготовка и особено вдъхновение, което не е просто талант, а прозрение в невидимото битие. Приемайки това истинско творческо предизвикателство, наред с хубавите и добри решения на някои писатели и художници, за съжаление останали по-малко известни на общественото мнение, в модерното българско изкуство се достигна и до редица нелепи, дори недообмислени творчески решения.

Религиозният избор, неочаквано поставен в края на ХХв. пред възпитаваното 50 години в атеизъм българско общество, засили интереса и любопитството към вярата. Лошото обаче беше факта, че голяма част от творците и привържениците на християнството започнаха работа веднага, без да преоценят знанията си за религията и без да потърсят мнението на православното духовенство и определенията на Светите Отци за изкуството. Някои, като водещите на "Каналето" например, дори не се съобразиха с правата и личното достойнство на вярващите българи, предимно православни християни. И засягането на религиозните права чрез изопачаването на християнската проповед и хуленето на Христос вече представлява много сериозен обществен въпрос, защото в редица случаи православно вярващите християни са ощетени именно като вярващи хора. А православието има предимства пред другите изповедания по силата на традицията и определени текстове на конституцията и на всичко отгоре неговото място е защитено от принципните постановки за правата на човека. В този смисъл правата на вярващите православни в България системно се нарушават, не само поради оскверняването на религиозното им чувство чрез лошото и пошло представление. Посегателството на икони, свещени предмети и ценни църковни принадлежности е на дело поругаване на светините. Подобно поругаване е и поставянето на християнски календари, икони и дмещени редом до порнографски издания, пошла литература и изображения на кича. За съжаление нито Столична община, нито някой друг упълномощен да контролира уличната търговия орган прави постъпки да се санкционират кощунствата по сергии и книжарски магазини. А иначе навсякъде в правно уредените държави религиозните светини са защитени от поругаване и оскверняване за да не се засегнат правата на човека. Така, през наши дни в отношението към религията се стигна до редица абсурди, невъзможни през епохата преди 1944г., та дори и при комунизма. Последен и най-онагледяващ пример е кощунствената подигравка на групата "НЛО" в новогодишната нощ, когато се отправиха обидни и кощунствени намеци за непорочното зачатие на Иисус Христос и честността на Божията майка. Или пък безвкусната реклама, пак по Нова година , където тайнството брак и свещенството бяха принизени чрез "венчаването" на мъж и пералня?!?!

Къде най-ясно проличава това неразбиране на християнството в изкуството и ощетяване на религиозното чувство на вярващия? На първо място в безконтролните и натрапващи се ругатни от филмите по телевизията, непрекъснатото и безсмислено призоваване на Божието име от страна на актьорите, филмирането в едър план на християнски реликви и десакрализацията на свещени символи като кръста, храма и др.

На второ място религиозното чувство на вярващите е накърнено от театрални и филмови постановки по Евангелията, където дори се поставя и Сам Христос, "игран" от различни актьори, чието традиционно амплоа е развлекателния и пародийния жанр. Нещата тук са направо драстични. Театърът, където "играта" на Светото Писание се среща най-често, безусловно има своите морални послания към зрителите, както и вътрешна способност за волнодумство. Проблемът с поставянето на Евангелието от Йоан- мистерия N1 на Стефан Цанев или Евангелието по Матей, и други постановки, хулещи Св.Троица и Светия Дух от Мариус Куркински се състои в преминаването на допустимите граници не само на религиозното чувство, но дори и на художествения вкус. В тези "постановки" направо се профанизира свещеното послание на вярата. И тук става дума не за свободата на актьорите и драматурзите или състоянието на техните права, несъмнено защитавани от редица организации. Тук става въпрос за правата на милиони вярващи българи и болката в тяхната религиозна съвест, несъмнено накърнявана от "играта" на актьорите. Защото известно е, че в свободното гражданско общество правата на всеки човек свършват там, където започват правата на другите хора. За жалост, никой, дори и Председателят на Комисията по вероизповеданията към Народното Събрание не повдига този въпрос и не прави необходимото за да съблюдава правата на вярващите православни в случаите на "художествено" принизяване на висшия християнски идеал. Сама по себе си сценичната "игра" обезценява великото дело на Спасителя, представяйки го като екзотична приказка, същевременно банална по философското си съдържание. Всеки зрител знае, че в театъра действието се развива наужким, бутафорно, макар майсторството на актьора да доближава нещата до реалността. Затовна видяно като представление, Евангелието губи от своето послание, свидетелстващо за саможертвата на Христос и Деянията на Неговите ученици - апостолите. Гледайки подобно представление човек съпреживява не събитията от Новия Завет и неговите притчи, а различен текст, който освен че променя тълкуванието на Библията, принизява светостта на Божеството. Променя се, казано иначе, представата за Христос. А представата за Евангелието и Христос е пряко свързана с вярата във вечния живот. Вярата е дълбоко вътрешно участие в духовната борба за истината. "А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда" както казва св.ап. Павел до Евреи, 11:1, и не е просто интелектуално или чувствено кокетничене с популярна поучителна история. Представата за вярата и Бога е усилие не само на въдпитанието и образованието, това е усилие и първостепенна задача на високото изкуство. Фактически усилията на възпитатели и родители, на Църквата и личния житейски опит биват провалени заради безотговорното "интерпретиране" на Светото Писание и "играта" на Христовите страдания. Христос не е човек, а Богочовек и Евангелието не е естрадна литература, а боговдъхновено откриване на истината.*

Причината за подобно злепоставяне на Христос и спекулация с религиозната нагласа на българите, навярно се дължи на подражателството и желанието за изява на всяка цена - явления присъщи в художествените среди. Скандално известната "рок-опера" от 70-те години и сектантските филми от рода на разпространявания днес филм(!?!?) "Исус" внесоха едни неправославен и полухристиянски първообраз за подражание сред българите, един по правило дълбоко вярващ народ. Несъмнено факта на модернистичните и атеистични сценични преработки на Библията е известен на българското общество, защото още през комунизма грижливо бяха подбирани всички атеистични прояви на модерната европейска и световна култура. Това, което обаче не знаят някои зрители и драматурзи е отлъчването на актьорите, позволили си да кощунстват със Словото от римската курия и отрицателното отношение на голяма част от европейците към подигравките с вярата. Фактът, че българската Православна Църква в административния й вид мълчи по този въпрос,( а и по много други) не означава, че родните "постановки" , свързани с Библията не страдат от същите недостатъци, каквито имат и анатемосаните от християнския свят "пиеси".
За разлика от тези повърхностни и доста елементаризирани представления, голямото изкуство предлага добри образци, които наистина поставят сериозен морален проблем и поставят въпроси за философското послание и значението на християнството за човешката култура. Българските зрители видяха преди десет години един добър италиански филм, който се наричаше "Разследването". Там бяха представени събитията около Христовото Възкресение, беше представена вярата на Христовите следовници и бяха пресъздадени историческите обстоятелства по времето на Рождество Христово без обче да се влиза в прения с християнството и без да се изобразяват каквито и да било лица от Евангелието, с изключение на Пилат Понтийски. Същевременно филмът беше направен исторически перфектно, пресъздавайки цялата обстановка в Палестина по времето на Христовата проповед. Ето този пример, несъмено подходящ заради умението на италианците да правят кино и заради религиозната традиция в Европа, може да се даде като аргумент в подкрепа на твърдението за наличието на лош вкус в някои модерни театрални и кинопостановки.

На трето място проблемът за християнството и изкуството проличава в иконописта. Тук вече нещата имат драматичен израз, защото ако българите имат световни и европейски достижения, емблематични за българската художествена дарба, то това са несъмнено прекрасните достижения, представящи светът на иконата. За съжаление днес някои иконописци не спазват изискванията за пост, редовно присъствие на църковните служби, въздържание, четене на Библията и др. преди да застанат зад платното или дървения плот. Това не може да се тълкува другояче освен като отстъпление от традиционно силни позиции в изкуството на иконописта.Срещат се дори парадокси иконите да бъдат рисувани като картини, в които няма лично творчество, а просто прекопиране на известен шедьовър. Подобна практика подценява стойността на иконата, която не само че е "Библия" на незапознатия с текста на Светото Писание, но представлява и око към невидимото. Иконата е прозрение в света на духовното. И така постепенно иконата престава да бъде обект на почитание и служение в храма, превръщайки се във вещ на украса. Това обезценяване на религиозната почит води след себе си отстъпление от православната вяра, при която догмата за иконопочитанието е съществена част от учението и култа към Бога.

Целенасочено или случайно, но днешното време не прави връзка между християнска вяра и гражданско поведение. Безспорно за това разлъчване на религиозните и граждански стойности голям принос има комунизма. Но нали от десет години насам тоталитаризмът вече е минало? Десет години са много време, за да се оправдава гражданското общество и неговата съвест - творците - с проблемите на прехода. Очевидно е нужно не само религиозно възпитание, но и участие в религиозния живот за да бъдат затвърдени стойностите на християнството, така благодатно вдъхновили големите произведения на изкуството. Както казва един от големите познавачи на религиозния живот и изкуството през ХХв., изгонения от комунизма в Русия йеромонах Йоан, по-късно архиепископ Сан Франциски и Шанхайски, канонизиран за светец на Православната Църква: "Оправданието на актьорите за Царството на духа може да бъде единствено в лично-безкористната служба на идеалните задачи на театъра - да се облагородява духовната грубост и да се очистват първичните нечисти наслоявания, лежащи върху човешкия дух в света. В идеала на театъра актьорът трябва да бъде цензор на драматурга. Позор за този театрал, чийто цензор е зрителят".

Стефан Чурешки