|
В последните десет години много некръстени извървяха пътя към храма, за да се извърши над тях св. тайнство Кръщение. Кръщават се малки и големи. Всеки със своите разбирания и очаквания. След края на тайнството си тръгват и мнозина въобще не се връщат в храма. Изгубват се. Няма ги. Както изведнъж се появиха, така и изчезнаха. Разбраха ли какво стана с тях, влизайки в кръщелния купел? А ние, които останахме, схванахме ли същността на тайнството и промени ли то живота, мислите и делата ни?
Чувал съм, а навярно и вие сте слушали за най-различни причини, поради които хората се кръщават. Най-често стоящи далеч от разбирането на църквата за св. тайнство Кръщение. А какво е то?
В реда на тaйнствата на първо място стои Кръщението. То е врата, която ни въвежда в благодатното царство, в църквата и ни дава достъп за участие в другите тайнства. Необходимо е на всеки човек, за да може духовно да се възроди и спаси. В беседата си с Никодим Исус Христос наблегнал именно на това: "Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие." (Йоан 3:5)
Кръщението е учредено от Господ Исус Христос след възкресението Му. Той заповядал на апостолите: "Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух." (Мат. 28:19)
От книгата "Деяния на светите апостоли" разбираме, че апостолите кръщават новоповярвалите. И така вече двадесет века епископите и свещениците, имйки апостолско приемство, извършват това тайнство. В него кръстеният чрез благодатта на св. Дух се очиства от първородния грях и личните грехове, извършени до този момент (ако е възрастен), и се възражда духовно. Апостолите в своите послания ни казват, че чрез Кръщението ние се "освещаваме", "омиваме", "очистваме", "оправдаваме", "умираме за греха", "съпогребваме се с Христа" и "възкръсвaме с Него".
Интересно е, че църквата представя това тайнство като подобие на смъртта и възкресението на Христос. Тук не говорим за смъртта като биологична функция на живота. По-скоро става дума за смъртта като духовна реалност. Отделеност от Бога. Ето това е истинският смисъл. Пребиваване в "далечна страна", в която отсъства Подателят на живота, истинския живот, а именно самият Бог. Христос дойде и разруши смъртта с нейното жило - греха. Той не разруши физическата смърт, както мнозина мислят, защото не премахна този свят, от който тя е част.
"Като премахва жилото на греха от смъртта, отстранявайки тази духовна реалност, Христос я изпълва със Себе си, с любовта и живота Си и я превръща в светъл и радостен преход, в Пасха, в един по-пълен живот, общение и любов" - казва отец Александър Шмеман. Човекът, който вярва и живее в Христа, е освободен от смъртта. И това е подобието в Кръщението. Подобието е в нас, а именно това е вярата ни. Да вярваш в Спасителя, не означава само да го признаваш, да вярваш в Неговите свръхестествени способности, да чакаш да получиш, а да Му се отдадеш. Означава да приемеш Неговата вяра, мисли, любов и желания като свои. И не само да ги приемеш, но да ги приложиш и пресъживиш в житейския си път. Другият път е пустинята, изпразнен от съдържание и пълнота. Кръщението по подобие на смъртта и възкресението е изява на една радикална и позитивна промяна. От водите излизаш нов човек с ново име - християнин. Благодат и отговорност. Вече си член на Христовата църква. Трябва винаги да бъдеш и участваш там, където се събира църквата, тоест на литургийното евхаристийно събрание в неделния ден.
И така, Кръщението не възстановява човешката природа в нейното първоначално състояние, в което се е намирал Адам преди грехопадението. Греховната наклонност отслабва, волята на човека получава по-голяма свобода да върши повече добро, отколкото преди извършване на тайнството.
Често действията, извършвани от свещеника при Кръщението, не се разбират. А те са символи с дълбоко съдържание. Св. тайнство се извършва чрез трикратно потапяне, като свещенослу-жителят произнася думите: "Кръщава се Божият раб или рабиня (с произнасяне на името) в името на Отца, Амин, и Сина, Амин, и Светия Дух, Амин." Това е единственото тайнство, което в краен случай - при опасност от смърт - може да се извърши от мирянин християнин (мъж или жена). Чрез потапяне или поръсване при произнасяне на горепосочената формула. Ако болният оздравее, свещеникът само прочита пропуснатите молитви и го миропомазва.
Църквата е установила както децата, така и възрастните да имат кръстници (възприемници). Те са поръчителите пред църквата за вярата на кръщавания и имат задължение да го наставляват и утвърждават в истините на вярата и Христовото учение.
Ето някои от действията, извършвани при Кръщението:
И така, последованието на тайнството е извършено, но тепърва запъчва голямото движение. Животът ни да се превърне в поклонничество и възход към "деня невечерен" на Божието вечно царство. Пътят ни да е светъл и едно нескончаемо славословие към Бога. Остава само да го осъществим.
Дончо Александров, магистър по богословие, http://list.hit.bg
Порочна и за съжаление почти повсеместна практика в Българската православна църква е светото таинство Кръщение да се извършва без абсолютно никаква подготовка: идва в храма желаещият да се кръсти или негови близки, свещопродавачката записва дата и час, казва да носят кърпа и сапун и в записаното време свещеникът извършва кръщавката, а фотографът заснима "ритуала". Плаща се таксата, дава се кръщелното и връзката с новопокръстения се прекъсва. Чак докато дойде време за опело.
Кръщаваните по този начин нямат никакво или имат съвсем повърхностно, а нерядко и превратно понятие за християнска вяра, която приемат. Огромното мнозинство не знаят нито Господня молитва "Отче наш...", нито Символа на вярата, тъй като първата им "среща" с него е на самото кръщение. Ако някой знае и разбира, това се дължи не на Църквата, а на самообразование, а през последните години и на училището. Но на всички нас ни е пределно ясно, че нито училището, нито самообразованието могат да заместят Църквата. Оправдания и извинения защо нещата стоят така, разбира се има предостатъчно, но това не е основание Църквата да продължава да се държи пасивно и да не прави стъпки към излизане от този порочен кръг.
В нашата страна в началото на 90-те години се появи един абсурден израз – "православен атеист". Църквата няма нужда и полза от "православни" атеисти. Напротив, такива християни са най-вредни и за Църквата, и за обществото, а най-вече за самите себе си. Но отговорността да бъдат те такива пада върху Църквата. По-конкретно – върху нас. Още по-конкретно – върху клира, който претендира, че е Църквата.
Целта на светото таинство Кръщение е да приобщи кръстения към Църквата в нейната литургична същност, да го направи свой жив член, защото само в Църквата можем да се спасим. Спасителят казва: "Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден" (Марк 16:16). Съвсем не случайно тези думи са казани непосредствено след императива, отправен към апостолите, а следователно и към нас, техните приемници: "Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари" (Марк 16:15). От тези само две изречения става ясно, че вярата идва вследствие проповедта, а кръстилият се без вяра "ще бъде осъден". Още по страшното е, че Бог казва, че ще подири неговата кръв от нашите ръце (вж. Иез. 3:17-21). И най-страшното е, че на нас не ни пука.
Св. апостол Павел дава пределно ясни и категорични въпроси и отговори:
"Как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?... И тъй, вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие" (Рим. 10:14,17).
Дилемата дали хората (повечето кръстени!) ще вярват на магиите на врачки и екстрасенси или на Църквата има ясен отговор в случката в самарийския град, описана от Дееписателя: до проповедта на Филипа всички жители на града "мало и голямо" (8:10) слушали и се смайвали от магьосника Симон, "но когато повярваха на Филипа, който благовестеше за царството Божие и за името на Иисуса Христа, кръщаваха се и мъже и жени" (8:12).
Каква трябва да бъде последователността на стъпките към спасението става ясно от срещата на св. ап. Филип със скопеца етиопянин, станала малко по-късно по пустия път от Иерусалим за Газа. Етиопянинът четял словото Божие, но нищо не разбирал, защото "как ще мога, ако някой не ме упъти?" (31 ст.). "Филип... благовести му за Иисуса" (35 ст.). И като стигнали до вода той поискал да се кръсти, а Филип му отговорил: "Ако вярваш от все сърце, - може да се кръстиш." (37 ст.).
За да послужи светото таинство Кръщение за спасение, то трябва да бъде предшествано от проповядване на вярата – катихизация. Катихизация означава оглашение и днес, когато е отпаднала категорията на оглашените, абсолютно задължително е тя да предшества кръщението. Още повече, че в самия чин на кръщението като негов синоним се използва понятието просвещение ("За да се просветим с просвещението на разума и благочестието...", "За този, който пристъптва сега към светото просвещение..."). Ала за какво просвещение можем да говорим, ако то не е предшествано от огласително поучение.
Такава е и повсеместната практика на Църквата от древност. Всички църковни Отци са писали огласителни поучения, които ни най-малко не са изгубили актуалност и през XXI век, но ние като че ли сме ги забравили или гледаме на тях като на теоретични съчинения и литературни паметници. А те прекрасно биха могли да служат и днес като практически пособия за катихизация.
Днес свещеникът се интересува ще има ли трапеза след кръщението. Там той ще извърши катихизацията. Ще им "дръпне" една проповед, от която ще им държи влага цял живот. Митрополията (т. е. митрополитът) се интересува да постъпят повече такси от "кръщавки" (този израз се използва), да се продадат повече свещи. Това е меродавният критерий, с който се преценява дали един свещеник е добър или лош.
Като логично и закономерно следствие от това, повечето от "добрите" свещеници не причастяват новопокръстените. Защото са ги кръстили не в Литургия или поне след Литургия, а на минутата, когато са дошли за "ритуала". За да не ги върнат. За да не ги "изтърват". И така поне половината от кръстените не са приели свето Причастие. Кръстени ли са те? Членове ли са на Църквата? Или само са били нейни клиенти?
Те не са виновни. Вината пада върху нас. По-горе казах кои сме ние.
Като се има предвид сегашното пълно отсъствие на катихизация или каквато и да било елементарна подготовка практически не би било правилно да се подходи изведнъж с максималистични изисквания. Подобен ригоризъм, аскетизъм или суха схоластика не само биха отблъснали мнозина от кръщение, но и наистина са неуместни и неадекватни.
Полезното за началния етап на ограмотяване би било основна, най-обща, но ясна и смислено преподадена грамотност - азбуката на вярата, но задължително и еднакво изисквана от всички енорийски свещеници. Като се има предвид незадоволителното равнище и липсата на опит на нашия клир, непременно трябва да се започне от подготовката на свещениците. Това следва да стане на специално организирани курсове и събеседвания, на които на катихизаторите да се разясни необходимостта от катихизация и методологията, по която тя да бъде извършвана.
Смятам, че брошурата "В притвора на храма" (изд. на фондация "Покров Богородичен", С., 1999 г., 67 с.) може да послужи за основно ръководно пособие.
Може да се помисли за нейното преиздаване в масов тираж и на ниска цена от Синодалното издателство. За малко по-подробно запознаване с вярата подходящо е учебното помагало "Християнството" от Димитър Петров и Ина Мерджанова (изд. "Праксис", В. Търново, 2001 г., 206 с.). Разбира се, не могат да бъдат пренебрегвани и катихизическите поучение на Отците на Църквата.
Преподаването на основните знания би трябвало да се осъществява в катихизаторски курсове към енорийските храмове. Енорийският свещеник би трябвало да проведе не по-малко от 3-4 срещи с готвещите се за кръщение и/или техните родители и с кръстниците (възприемниците). На първата среща той ще обясни необходимостта от катихизация. Ако на някого това му се струва много или трудно, нека да е ясно, че по-малко просто е безпредметно и безсмислено. Този, на когото би му дотежало да дойде три пъти в храма, той няма после изобщо да прекрачи неговия праг. Каква полза тогава изобщо да бъде кръщаван? Извинение и отстъпление от това изискване би трябвало да се допуска само при смъртна опасност. Точно как да се осъществят тези катихизически срещи ще се реши от практиката. Не може да се предпише еднакъв начин за храм, където се извършват 5 Кръщения и за храм, където те са 500. В единия случай ще бъдат групови, а в другия индивидуални.
Един свещеник беше казал, че вземал високи такси за кръщавка, "за да разберат хората, че кръщението е нещо важно". Хората ще разберат, че Кръщението е нещо жизнено важно, не по таксата, а от проповедта и от сериозното, грамотно и отговорно отношение на свещеника към него – т.е. не по онова, което излиза от джоба им, а по онова, което влиза в сърцето, в душата и главата им. Иначе хората си казват "попа си чете, от мен нищо не се иска, освен да си платя таксата". Но може ли да бъде кръщение това, в което участието на кръщавания се изчерпва с плащане на таксата? Някои свещеници дори "улесняват" кръщаваните и кръстниците, като дори не ги карат да прочетат символа на вярата, а го четат "вместо тях".
Друг важен въпрос е чрез Кръщението и от Кръщението да започне приобщаването на верните към енорията и енорийския и литургичния живот на Църквата. Защото енорията е основната единица, в която е структуриран животът на християнина в Църквата.
Затова, ако някой би желал да се кръсти в друг енорийски храм или в манастир, той трябва задължително да представи писмо от своя енорийски свещеник, че е преминал катихизация. Тези писма трябва да се съхраняват заедно с левите отрязъци на кръщелните свидетелства.
Ако осъзнаем и задействаме тези принципи коренно ще се промени целият облик на нашата Църква. Тогава ние свещениците ще познаваме своите енориаши и те нас. Тогава ще престанем да гледаме на енорията като на територия, очертана в определени граници. Тогава ще се срещаме с енориашите си не само за водосвет или панихида, т.е. срещу такса, а ще посещаваме домовете им на празник, на рожден ден, когато имат проблем или просто за взаимно полезен приятелски разговор. Тогава ще бъдем очаквани гости в техния дом. Но тогава храмът ще стане техен дом. Тогава приходите в храма ще се увеличат и ние ще престанем да разчитаме на таксата от опелото, т.е. ще престанем да се изхранваме от смъртта. Ще престанем да се караме на конференциите, че някои свещеници извършвали погребения в чужди енории.
Давам си сметка, че това означава коренен поврат на цялата ни досегашна дейност. Въвеждането на тези неща би предизвикало несъгласие, заобикаляне, хитруване, упреци, обвинения в сектантство и какво ли още не. Първо от страна на някои свещеници, защото това в началото (но само в началото) евентуално би намалило доходите им и би ги натоварило допълнително. После и от страна на някои желаещи да се кръстят, които поради неразбиране биха предпочели досегашния неангажиращ начин на кръщаване. Но убеден съм, че всичко изложено по-горе е понятно за всеки духовник, който се отнася отговорно, а не наемнически (вж. Иоан 10:12-13) към служението си. А когато бъде разбрано и прието от духовниците, ще бъде прието и от всички пристъпващи към вярата. Няма да бъде прието само от нежелаещите да повярват.
Напразни биха били опасенията, че с катихизацията ще отблъснем и пропъдим хората, че ще ги отпратим към сектите и пр. Тъкмо напротив, именно с катехизация истински и здраво ще ги приобщим към Православната църква. Една от основните причини първите християни да стоят здраво във вярата е, че те са знаели в Кого са повярвали (вж. 2Тим. 1:12). Нещо повече: причината, членовете на Католическата и протестантските църкви да са твърди и грамотни във вярата си (нещо, в което всички ние се убеждаваме с очите си), да са здраво и организирано общество, е именно в това, че са приети в тези църкви не формално, не срещу заплащане на такса от 15 лева.
Мнозина отиват в секти, тъкмо защото душата им, отвратена и отблъсната от все по-голямата материална и духовна нищета на света, гладна за духовност, топлота и любов, в православния храм много често бива отблъсната от недуховно, нетопло, небратско и нелюбовно, а формалистично, требничарско и инертно отношение. Така номинални и формални членове на Православната църква остават тези, които не прекрачват нейния праг или го правят спорадично на Връбница и на Великден, за кръщавка или за панихида. Църквата може и да има някаква материална полза от тях (и тя е толкова мизерна), но духовната вреда е много, много по-голяма, защото именно такива "християни" създават негативния образ на Църквата в съвременното общество.
По този начин виждам началните стъпки нашата Църква да излезе от образа "предлагане услуги срещу заплащане" и да се приближи до образа на Богочовешка общност, в която всички се подпомагаме за спасението си, от което всички сме еднакво заинтересовани.
Ставрофорен иконом Стефан М. Стефанов
Храм "Св. Николай Мирликийски - Чудотворец" гр. Русе
В бр. 10 на "Църковен вестник" на стр. 2 поместихме списък на столичните храмове, окупирани от разколническата група около низвергнатия Пимен. (Храмовете към старостилския разкол не бяха упоменати в този списък.) За сведение на всички православни християни напомнихме невалидността на всички църковни тайнства, извършени от духовници в разкол, като прибавихме: "с изключение на св. Кръщение".
По отношение на св. Кръщение е необходимо следното уточнение:
Първо, ако говорим, че св. Кръщение, извършено от разколник, изобщо може да има валидност, то е по силата на едно древно правило, което казва, че кръщение "в името на Отца и Сина и Светия Дух" може да извърши в изключителни случаи и кръстен мирянин например при близка смърт. Това съвсем не означава, че вярващите се насърчават да се обръщат към разколници за св. Кръщение. Ако се извърши съзнателно, това също би било тежък грях спрямо благодатта на Св. Дух и съгласно църковните канони. Онези, които са го извършили по незнание, следва да се обърнат за съвет и изяснение към каноничното епархийско духовенство, към което принадлежат.
Второ, св. Кръщение заема по-особено място сред останалите църковни тайнства.То е единствено, незаличимо и веднъж завинаги. Прекръщаването е недопустимо. При отпадане от Църквата поради грехове или заблуди, завръщането и обновлението на кръщелната благодат става чрез тайнствата покаяние и миропомазване, а не чрез повторно кръщение. Остава обаче въпросът дали първоначално приетото кръщение е действително, или не. С тези проблеми Църквата се е занимавала още от древни времена на големи събори, каквито са Картагенските от 252 и 255 година.
1998 година
Кръщението се извършва по всяко време, на всяко място и при всички обстоятелства. У нас е застъпено правилото Кръщението да се извършва в храма преди или след света литургия в кръщелен купел. В редки случаи (при болест) по необходимост Кръщението се извършва и вкъщи.
Добре е преди Кръщението кандидатът да бъде изкъпан и да бъдат приготвени чисти дрехи за обличане. На някои места (например в Гърция е задължително) кръстените обличат бяла риза - символ на чистотата на душата след Тайнството.
Кръстникът и кръщелникът (ако е възрастен) държат в ръцете си запалени свещи, знак на духовното просвещение и радост, присъстващите - също. По време на тайнството в храма трябва да се стои благоговейно, да не се реагира шумно, за да се разбере дълбокият смисъл на символите на тайнството.
За да не създават проблеми, кръщаваните възрастни трябва да знаят, че пред св. купел си събуват обувките и чорапите, тъй като трябва да потопят краката си в купела.
По традиция у нас при кръщенка се носят погачи, бонбони и пчелен мед. Добре е да се носят за освещаване кръстче, медалион и икона, които ще ползва кръстеният. На свещеника се подарява кърпа за лице и сапун, а с друга кърпа кръстникът обтрива своя кръщелник.
За да няма суетене, всички формалности около кръщелното свидетелство се оформят преди кръщението. В края свещеникът само подписва документа.
Когато кръщаваният е много болен, той се поръсва или облива със светена вода.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com