"Тайнствата - това е пътят, вратата, която Христос ни отвори.
Преминавайки по този път и през тази врата, Той се връща при хората."
Св. Николай Кавасила
В живота на Църквата един от важните моменти на благодатното строителство са свещенодействията, които постепенно са получили наименованието "тайнства".
Св. Игнатий Богоносец, непосредствен ученик на апостолите, пише за дяконите, че са "служители на тайнствата на Иисус Христос". Това е потвърждение, че още в древната църква понятията "тайни" и "тайнства" се отнасят към църковните свещенодействия.
Тайнствата са свещенодействия, които под видими знаци дават на вярващия невидимо Божията благодат. Всяко тайнство има две страни: видима (или външна), и невидима (вътрешна). Към видимата страна спадат: веществото, което се употребява (например при Кръщението водата, хлябът и виното при Евхаристията, Св. миро при Миропомазването), думите, които се произнасят, и главните действия (например при Елеосвещението - помазването на болния с елей).
Невидимата страна е възприемане на благодатните дарове на Св. Дух, които са различни за всяко тайнство. Така при покаянието са дава благодат, която очиства от греховете, строени след кръщението; при брака християните получават благодат, която освещава съпружеския им съюз, раждането и възпитаването на децата.
Обект на тайнствата може да бъде само жив човек, независимо от пола и възрастта му. Православната църква изключва жената от тайнството свещенство.
Някои от тайнствата не могат да се повтарят в живота на човека. Това са Кръщение, Миропомазване и Свещенство. Останалите могат да се повтарят. Едни от тях - Кръщение, Миропомазване, Евархистия и Покаяние - са необходими за всички членове на Църквата без изключение. Другите - Свещенство, Брак и Елеосвещение не се извършват над всички християни.
Нужно е да различаваме действителност от действеност на тайнствата. Под действителност се разбира, че в тайнствата действително се съдържа Божията благодат и се предава на тези, над които се извършват. Когато се говори за действеност, това означава действието, което произвежда благодатта у човека за негова полза и спасение. За да бъдат тайнствата действителни, свещенослужителят трябва да спази външната форма, като изпълнява последованието, възприето от Църквата, и се ръководи от намеренията, които е имал Спасителят при учредяването им, а именно - Божията слава и човешкото спасение.
А за да са действени, християните, върху които се извършват тайнствата, трябва да ги възприемат благочестиво и с вяра. Те преподават обновяваща и спасителна сила само на тези, които достойно пристъпват към тях. Тези, които пристъпват недостойно, могат да получат вместо спасение осъждане.
Благодатта, действаща чрез тайнствата, не ограничава свободата на човека, не действа върху него механически и не дава святост. Святост и праведност се постигат с усърдие чрез вяра и добри дела. Често хората, ползващи тайнствата, не получават това, което могат да им дадат те, защото не са отворили сърцата си за благодатта.
Накрая трябва да се отбележи разликата между тайнствата и обредите. При тайнствата с дават едни или други дарове на Св. Дух и Божията благодат. Обредите са: водосвет, молебен, панихида, опело на починали и други. Те се извършват за засилване и укрепване на вярата и за изпросване милост и помощ от Бога.
Дончо Александров, магистър по богословие
http://list.hit.bg/1/2.htm
След мирото пристъпваме към трапезата, която е предел на този живот и след като сме стигнали до нея, нищо повече не ни липсва за постигането на блаженството, към което сме се устремили, защото ние не се стремим само към смъртта и погребението или към общение в живот непорочен, но и към Самия Възкръснал; не само към даровете на Духа, които можем да получим, но и към Самия Благодетел, Самия Храм, в Който е положен целият кръг от благодатни дарове.
Той присъства във всяко тайнство, с Него Самия се помазваме и умиваме, Той е нашата Тайна вечеря. Той следователно присъства заедно с тези, върху които се извършват тайнствата и им дава от Себе Си, но не навсякъде по един и същи начин, а като умива, освобождава глината от порока и в умития отпечатва своя лик. Като помазва пък, го прави причастен към енергиите на Духа, на които сам той става съкровищница по плът, защото, след като е довел човека до трапезата и му е дарувал да яде от тялото Си, Той го променя изцяло, пренася го в Своето собствено положение и глината вече не е глина (тъй като е приела царствен лик), а сама е вече царствено тяло и нищо по-блажено не може да бъде мислено от това.
Ето защо, евхаристията е и последното тайнство, тъй като след него няма накъде да се продължи и нищо не може да се прибави. Ясно е, прочее, че първото тайнство има нуждата от посредник, а второто – от последното. След евхаристията няма накъде да идем, но трябва като останем тук, да се опитваме да търсим онова, посредством което бихме могли да запазим съкровищницата си докрай. Действително тайнството на кръщението ни е предало всичко, но въпреки това ние сме далеч от това да бъдем съвършени, тъй като все още не сме получили даровете на Светия Дух, които се приемат чрез всесветото миро. По същия начин върху кръстените от Филип още не бяха слезли даровете на Дух Свети, тъй че трябваше Иоан и Петър да възложат ръце върху тях. „Той не бе слязъл“, се казва, „още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса. Тогава възлагаха върху им ръце, и те приемаха Духа Светаго“ (Деян. 8:16–17).
Когато приемем Светия Дух и след като тайнството ни е показало силата си, тогава получаваме даруваната ни благодат и друго от Благодетеля вече съвсем не е нужно да ни се дава, въпреки че няма нищо невъзможно, макар и да сме виновни за нещо. Нищо не ни възпрепятства да извършваме тайнството, за да не се унищожава даденото ни и да не се лишаваме от онова, от което се нуждаем.
Твърде много са свидетелите в полза на това. По времето на апостолите с коринтяните се е случило същото. Въпреки че бяха изпълнени с Дух, пророкуващи, говорещи езици и въпреки че показваха различни дарби, при все това до такава степен бяха далеч от божественото и духовното, че бяха обхванати от ненавист, неблагоприятно честолюбие, взаимна надпревара и всевъзможни пороци. Изтъквайки това, Павел им казва: „плътски сте и по човешки постъпвате“ (1Кор. 3:3). Ако и да бяха духовни от гледна точка на благодатните дарове, това не бе напълно достатъчно, за да изгонят от душата си всичкото лукавство.
По отношение на евхаристията няма нищо такова.Тези, за които хлябът на живота е станал действен, избавили са се от смъртта и участват в тайната вечеря, те нито биха имали, нито биха допуснали нещо лукаво и никой не би могъл да ги обвини в това, че са телесни. Невъзможно е, прочее, невъзможно е това тайнство да бъде действено изцяло в пълнота и участващите в него да имат участие в каквато и да било лукавост. Защо е така? Защото да бъде това тайнство действено означава на тези, които участват в него, да не им липсва никаква добродетел. Обещанието на трапезата е ние да пребъдваме в Христос и Христос да пребъдва в нас. Защото „пребъдва в Мен“, казва, „и Аз в него“ (Иоан. 6:56). Когато Христос пребъдва в нас, какво повече може да търсим или какво добро може да ни убегне? След като ние пребъдваме в Христос, какво друго можем да искаме? Той е и наш обитател, и наш дом, тъй че сме блажени, задето пребиваваме в такова обиталище, блажени сме и за това, че сме станали жилище на такъв обитател.
Кое благо отсъства у тези, които се намират в такова положение? Какво общо могат да имат с нечистотата онези, които са просветени от този блясък? Какво лукаво би могло да се промъкне при такова изобилие от блага? Какво зло може да остане или отсъствайки е в състояние да се промъкне, когато Христос е така плътно с нас, всецяло ни изпълва, и обгръщайки всичко, е навсякъде около нас? Като обхваща всичко около нас, не позволява на хвърлените отвън стрели да ни засегнат, защото Той е наше обиталище. Ако пък отвътре има нещо нечисто, Той го изхвърля навън, защото е наш обитател и изпълва със Себе Си цялото жилище.
Защото не нещо Негово, а Него Самия ние съдържаме, не отблясък някакъв или светлина, а Самото Слънце приемаме в душите си, тъй че обитаваме и биваме обитавани, биваме облечени и се обличаме, и от това, че се съединяваме с Него, ставаме един дух. Душа и тяло, и всички наши сили се одухотворяват, защото се съединяват душа в душа, тяло в тяло и кръв във кръв. Какво произлиза оттук? По-силното има власт над по-слабото и божественото владее над човешкото. Както казва за възкресението Павел, „смъртното да се погълне от живота“ (2Кор. 5:4) и по-нататък: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20).
О, величие на тайнствата! Какво ли е, прочее, Христовият ум да се съедини с нашия ум, волята Му – с нашата воля, тялото – с тялото и кръвта Му да се смеси с нашата? Какво е нашият ум да се остави във властта на Божия ум, нашата воля да се подчини на блажената божествена воля и пръстта да бъде обхваната от онзи божествен огън? А че това е точно така, свидетелства Павел, като твърди, че в него не обитават собствените му ум, чувство и воля, нито има собствен живот, а всичко това в него е станало Христос. Защото той казва: „ние имаме ум Христов“ (1Кор. 2:16) и „вие търсите доказателства за Христа, Който говори в мен“ (2Кор. 13:3). Също така: „мисля, че и аз имам Дух Божий“ (1Кор. 7:40) и „обичам всинца ви с любовта Иисус Христова“ (Филип. 1:8). Оттук става ясно, че волята му е едно с Христовата и имат съгласие във всичко, за да каже „и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20).
И тъй, съвършено е това тайнство и далеч по-възвишено от всяко друго тайнство, след като възвежда до самия връх на всички блага и се явява крайна цел на всеки човешки подвиг. В него получаваме Самия Бог и Бог се единява с нас в най-съвършеното единение. А след като сме станали един дух с Бога, коя връзка може да бъде по-непоколебима?
Превод от старогръцки: Никола Антонов
Древната Църква не е имала строга класификация на тайнствата и те не са били дори терминологично фиксирани: изхождало се е от истината, че действията на Светия Дух са безчислени. И на Запад, и на Изток всичко, отнасящо се до благодатния живот, откриващо Царството Божие, се е наричало "мистерион" - тайна, тайнство.
В патристическата епоха не съществува дори специален термин за обозначване на тайнствата като особена категория църковни свещенодеяния. Терминът "мистерион" се е използвал тогава в много по-широк и общ смисъл като "тайна на спасението", и само в спомагателен смисъл се употребявал за обозначение на частни действия "даряващи спасение". В такъв смисъл под "мистерион" светите отци са разбирали всичко, което се отнася до Божественото Домостроителство.
Св. Йоан Златоуст казва:
"МИСТЕРИОН е всичко, което съобщава (в смисъл приобщава, единява) Св. Дух и човека и се постига само с вяра. Тайнство - това е самата Църква и нейните най-важни свещенодействия - Кръщение и Евхаристия; тайнства са също и църковната догматика, и молитвите, и въобще всичко, което изразява едното спасително тайнство или спасителната тайна Иисус Христос."
Св. Лъв Велики пише:
"това, което е било видимо в нашия Изкупител, сега е преминало в тайнствата."
През първото хилядолетие на Църквата никой от светите отци не говори за "седем тайнства".
Първи опит за систематизиране на тайнствата прави св. Дионисий Ареопагит, който говори за шест тайнства, без обаче да ограничава техния брой. През IX век св. Теодор Студит преповтаря казаното от св. Дионисий.
През XII век за пръв път се споменава за седем тайнства, при това на Запад - от епископ Отон Бамбергски (1139 г.). Тази система придобива популярност чрез известния католически богослов Петър Ломбард (1161 г.).
На Изток за седем тайнства за пръв път се споменава през 1267 година като част от подготовката за Лионската уния по времето на император Михаил Палеолог.
През XIV век св. Григорий Палама, Кавасила и др. отново говорят за тайнства, но споменават поименно само тайнствата Кръщение, Евхаристия и Миропомазване - последното значително по-рядко. Основната идея на Кавасила е: "Всичко отнасящо се до Тялото на Църквата има началото си в Кръщението и своя завършек в Евхаристията".
За пръв път през XV век православен светец - св. Симеон Солунски говори за седем тайнства, макар че често споменава и за едно осмо тайнство - "ангелският образ" - монашеското пострижение. През същия този век митр. Йоасаф Ефески говори дори за десет и повече тайнства.
Така че в контекста на светоотеческото предание няма сериозни основания за догматизиране на седемте тайнства (има се предвид числото, бройката, а не самите тайнства). Строго фиксиране на броя на тайнствата у светите отци не се среща, както не се среща строго диференциране на тайнствата от обрядите, за разлика от Запада, който разделя sacraments и sacramentals.
Венцислав Каравълчев
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
