В този документ са поместени материали, публикувани в Църковен вестник през периода 1998 и 2002 година, които отразяват същността и историческото развитие на икуменическото движение, отношението на Българската Православна Църква към него и причините тя през 1998 г. да прекрати участието си в Световния Съвет на Църквите (ССЦ), както и Изявлението на Св. Синод на Българската Православна Църква по този повод.
Други четива относно икуменическото движение и за за християнското единство ще намерите в Православната читалня:
Православието през вековете: Съвремие: Единство на Православието: Икуменизъм
Икуменизъм се нарича движението, започнало по протестантска инициатива в началото на века, първоначално имащо за цел сближение между различните християнски деноминации на базата на мисионерството и милосърдната дейност. За начало на организираната икуменическа дейност се счита конференцията, провела се през 1910 г. в Единбург, Шотландия. Може да се каже, че тогава това е все още едно чисто християнско начинание на протестантските общности.
С течение на времето нещата постепенно се променят.
В 1948 г. се създава Световният съвет на църквите. След II Ватикански събор в икуменизма се включва активно и Римокатолическата църква. Организационните структури на движението започват все повече да приличат на институция. Появяват се нови тенденции, надхвърлящи не само деноминациите на християнска основа, но и християнството изобщо. Вече се говори все по-често за обединяване на религиите - идея, която отива много по-далеч от идеята за механично обединение на християните. Ако допреди време икуменистите търсеха "единство", основано на общата вяра в съществуването на Христа, то сега се говори за "единство" само поради факта, че има Бог...
Паралелно с това напредва и установяването на Новия световен ред, който върви ръка за ръка със своята нова световна идеология. За разлика от други случаи от недалечното ни историческо минало, този път нито "редът", нито идеологията му, имат свои ясно изявени лидери - нещо като призрачен кораб без капитан и без екипаж, който обаче все пак твърдо напредва към своята цел.
И ето, че днес трактатите, обясняващи защо като православни християни не бива да участваме в икуменизма, не са достатъчни. Това понятие просто вече не е същото, за което сме свикнали да мислим.
Тепърва ще проумяваме, че проблемът вече не е "вътрешнохристиянски". Икуменизмът днес занимава много хора, които никога не са били християни, за да ги определяме като "отстъпници". А най-интересното е, че те от своя страна започват да занимават християните с икуменизъм, който всъщност е синкретизъм... но не е ли всъщност всичко твърде размито?
От християнско движение той вече е преминал през стадия на световна организация и днес се явява като основен компонент на официалната идеология, за която току-що споменахме. Като пример предлагаме статията от в. "Вашингтон таймс", а в уводния материал се опитваме да очертаем малко по-различно набъбналата проблематика около икуменизма.
Брой 13 от 2002 година
"Призрак броди из Европа. Призракът на икуменизма." Тази свободна перифраза на Маркс не е случайна. Можем дори да продължим в същия дух: "Християни от всички страни, съединявайте се!" Точно за това става въпрос, когато се опитваме по-дълбоко да проникнем в идеологията и в психологията на икуменизма - за комунизация и пролетаризиране на християнството!
Комунизация - защото сме свидетели как светът се опитва да сведе духовността и светостта до идеология.
Пролетаризиране - защото тази идеология е лабораторно получен продукт, който превръща малкото стадо Христово в широка "народна маса", във възторжен пролетариат.
Трудно е да се съхрани висотата на църковното единство като неделимо Тяло Христово. Много по-лесно е единството да се превърне в масово сливане, както е по-лесно количеството да се превърне в сурогат на качество.
Божествените откровения, Христовата истина, вече не са така важни, щом са заместени от идеала за социална и религиозна справедливост. Такъв идеал е лесносмилаем, защото не изисква молитвено напрежение - той даже и молитвата превръща в мероприятие.
Комунистическата идеология не успя да завладее сърцата на хората в търсената степен. Липсваше "дълбочина", липсваше Христос. Той се оказа незаменим. Даже и за атеистите.
Не е късно да се опита пак. Този път с икуменизма. Тук "има" Христос, има религиозен сантимент, има богатство на душевността. Или поне е лесно да си представим, че ги има. Има и известна умереност - идеалът нито е в абстрактното "сърце", нито в низостта на "стомаха". Той е на най-удобното за лесно популяризиране място - в говорния апарат...
Това, което не достига - и засега само православните пречат с досадните си принципи - е още малко масовост, още малко воля за сплотяване на общата християнска маса. Достатъчно е просто да превърнем Иисус Христос от Център на църковното събрание, в повод за събиране на християни "от всички страни". Достатъчно е да прераснем от мистично църковно общество в една голяма постоянно действаща християнска конференция, на която ще е забранено само едно-едничко нещо: да си говорим за различията помежду ни.
Ще ни обединява, което е "обединявало" ариани, монофизити, монотелити и всякакви други "инославни" - това, че всички в края на краищата са си говорили за Христос, нали?...
Но когато от две еднакви съдини едната е пукната, от значение ли е еднаквостта им? Изоставяйки големите прилики, не търсим ли тогава и с лупа "малката" разлика - дупката, заради която едната съдина си остава все празна?
В развитието на най-новата история икуменизмът като фантом многократно мени облика си. Той е ту безобиден, ту насъщен, ту застрашаващ с отстъпление, ту безличен в скучните и дълги семинари по света. Истината е, че ако не му беше измислено име,
ако не окончаваше на -изъм,
ако не беше организирано движение и дори институция, "икуменизмът" можеше да остане съобразен с човешката мярка, облагороден от тихите ежедневни прояви на християнската любов. Защото в своя естествен вид това не е нищо друго освен Христовият отговор на въпроса "кой е моят ближен" (Лука 10:29).
Нашият ближен е всеки човек и на това равнище на нас ни е забранено да осъждаме, да мъдруваме гордо върху различията с него. Човекът в нужда, в беда, за нас не е добър, лош, православен или еретик, а друг човек като нас, ближен по плът, творение Божие, образ Божи. На ръката, протегната за помощ, не е татуирана нито религиозната принадлежност, нито степента на духовното състояние. След като Христос "ядял и пиел" с грешници, то как ние, грешните, да се гнусим от ближния?
(Не беше ли някога този евангелски закон вдъхновение за българската общественост и за Българската православна църква при спасяването на българските евреи? И този акт винаги е оставал в паметта на поколенията ни толкова чист и естествен, че никому не е идвало наум да го окачестви като "опит за сближение между религиите"!)
Днес по българските курорти идват стотици хиляди чужденци - католици, протестанти, иноверци, и атеисти също, разбира се. Ние даже ги желаем, защото помагат на икономиката ни. Не ги отблъскваме по религиозни причини, а им оказваме "традиционното българско (разбирай - християнско) гостоприемство". Те задължително разглеждат и православните ни светини, което обаче не означава, че се причастяват с нас. Изобщо, мярката се спазва по най-естествен начин.
С отпадането на визовия режим и много българи тръгнаха към Запада, където очакват доброто отношение на тамошните жители - както казахме, католици, протестанти, иноверци... Но който е православен, си търси православен храм и, слава Богу, винаги може да намери, без това да попречи на местните му приятелства, работа, контакти.
Още много примери от ежедневието има в подкрепа на този тих, естествен и съвсем непопулярен за медиите "битов икуменизъм", който се основава на Христовия отговор на големия въпрос: "Кой е моят ближен?"
Икуменизмът обаче, скоро след появата си започва да се развива
като християнска идеология
и тук започват проблемите.
Той подменя евангелския пример за ближния с друг, неправилно подбран. И превръща едни от най-силните слова на Господа към Църквата в лозунг към масите по принцип: "Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил" (Йоан 17:21).
Но в тези святи думи виждаме, че Христос прави разлика между тези "всички", които трябва да бъдат едно и "света", който трябва "да повярва"; Христос не казва: "Да бъдат всички едно със света", защото тогава нито "те" ще са едно, нито светът ще повярва. Тези "те" са учениците Господни, верните докрай на Христовата Истина, която именно ги прави едно в единството на Светата Троица. Отпадналите от тази божествена истина, отпадат от Църквата и духовно преминават към "света", на който още му трябва, за да повярва.
Виждаме ясно как и Юда, и Арий, и Несторий, и много други до ден днешен, от Христови ученици са преминали на дъното на неповярвалия и нежелаещ да повярва свят. Църквата винаги им е предлагала своята помощ като на ближни, но молитвата "да бъдат едно" повече не се е отнасяла до тях, защото Истината Господня не може да се съобразява с човешката променливост, идваща от греха. За тях може да бъде в сила само молитвата: "Да се върнат в единството, което сами са напуснали."
"Да бъдат всички едно": та всички открай време са били "едно" в греха и отпадането от Бога - значи, не това е казал Христос. С Неговите думи не бива да се спекулира!
Такива разграничения икуменизмът не прави. Присъщо на идеологията е, че тя винаги служи сама на себе си, следователно си дава правото да отстоява и лъжи, ако те са в интерес на общата й кауза. Даже самото християнство, стане ли идеология, добива тази особеност...
Но в същината си християнството не е идеология, а послушание към Бога. То не остава затворено в човешки възгледи за истина и правда, но пребъдва винаги чувствително за гласа и откровенията Божии.
Но икуменизмът не е ли всъщност християнство, превърнато в идеология?
Точно това забелязахме през май т.г., когато папата посети страната ни. Тогава стана ясно, че не друг, а най-вече политиците имат нещо предвид. То бе изказано неведнъж в политически обзори и коментари: идването на папата е едно от необходимите идеологически условия за приемането ни в НАТО и Европейския съюз. Икономическите и социалните може да отнемат повече време, но поне това изпълнихме, значи продължаваме напред... Никой не обясни по-добре каква точно е връзката.
Всъщност, икуменизмът губи и първоначалния си християнски облик, като прелива в тотален синкретизъм, целящ единение между религиите въобще. От друга страна, той се вписва в рамките на
световна доктрина,
вече почти официална. Това обърква много хора и предизвиква неуравновесени реакции. Боязливите се страхуват и да се здрависат с инославен, да не би чрез поздрава да отпаднат от Църквата. Предпочитат да скандират "Долу!", вместо обикновеното "Добър ден".
Други веят знамена и демонстрират готовност за обединение, ако трябва и с ходжата, защото - "ура! - Бог е един". Всъщност тази емоционалност идва да замести равновесието на истинското богопознание.
"Долу" и "ура" бяха пролетарски възгласи. Те не присъстват нито в апостолската проповед, нито в светоотеческите трактати, нито в църковната химнография. Те винаги ще бъдат чуждици в езика на християните и може би ще стават все по-популярни в жаргона на християнистите.
А икуменизмът си остава призрак; отношението към него е като към призрак: едни изпитват ужас и треперят, други се забавляват, трети го бъркат с ангел Господен. А за четвърти - изчезва "яко дим" само при истинския вид на Разпятието Христово.
Свещ. Ангел Величков
Брой 13 за 2002 година
Уилям Дж. Коул, в. "Вашингтон таймс", 22 юни 2002 г.
Християнски континент ли е Европа? Безспорно, регионът е посветен в християнството от най-ранните дни на тази вяра. Апостол Павел донася религията на европейците около 50 г. сл. Р. Хр. По-късно континентът става център на римокатолицизма и рождено място на протестантската Реформация.
Така е било тогава, но така ли стоят нещата днес? Днешната Европа е мултиетнически кръстопът на християнство, юдаизъм, ислям, будизъм, хиндуизъм и други изповедания - което прави въпроса щекотлив, особено около настоятелното лобиране на църквите да се спомене християнското наследство на континента в ключовия документ на бъдещия Европейски съюз.
Конвенцията за бъдещето на Европейски съюз беше обсъждана в Брюксел и се предвижда да бъде приета в 2004 г., когато 10 нови страни и народи се предвижда да бъдат приети за членки, в това число и половин дузина от бившия комунистически Източен блок. Преобладаващо мюсюлманската Турция се очаква да се присъедини по-късно.
Конвенцията може да се превърне в база за Конституцията, която ще замести споразумението за основаване на Европейския съюз, и заради това някои християни виждат в този момент рядката възможност да изповядат религиозното наследство на континента в преамбюла на този документ.
"Това не е атака против отделянето на Църквата от държавата", каза Кейт Дженкинс, асоцииран генерален секретар на базираната в Брюксел Конференция на европейските църкви (КЕЦ), която е начело на този почин. - "Това е признаване на историята."
Свободомислещите граждански либерали считат за неуместно да се подчертава християнството в модерното, плуралистично общество, което някои богослови описват като "постхристиянско"; въпреки че все още трима от всеки четирима европейци се самоопределят като християни. Подобни опасения бяха причина да не се упомене въобще думата "религия" в Хартата на основните права, чийто проект беше изготвен преди две години.
"Европейският съюз трябва да противостои на натиска да включва която и да било религия в своите конституционни декларации", заявява в интервю Кейт П. Ууд, изпълнителен директор на Британското национално секуларистично общество. "Европа прегръща онези от многото изповедания и които нямат вероизповедание. Да се даде предимство на която и да било религия, неминуемо ще доведе рано или късно до разногласие."
"Какъв точно израз на признание ще се отдаде на християнството, още не е кристално ясно - каза г-н Дженкинс, - обаче никой не е предложил въведението към Европейската конституция да се превърне в богословски трактат. Най-важното е, че вече има дискусия за ценностите - че ние виждаме Европа през призмата на ценностите, не само през призмата на политиката. Църквите и религиозните общества имат своята роля да допринесат за по-широк обществен дебат."
Християните от разнообразните деноминации твърдо стоят за тази кауза. Конференцията на европейските църкви (КЕЦ) има широко членство, включително главните протестантски изповедания и внушителен брой национални евангелски асоциации.
Папа Йоан-Павел II също се включи в това начинание по време на посещението си през миналия месец в България. Той назова християнското послание - "отнасящо се и до тези, които в сферата на политиката работят за постигане на европейското обединение". Папата също заяви, че "в търсене на собствената си идентичност континентът може да успее единствено като се върне към своите християнски корени". Връщайки се във Ватикана, Йоан-Павел II наблегна и доразви този казус по следния начин: "Християнското наследство на цивилизацията, което е съдействало изключително много в защита на ценностите на демокрацията, свободата и солидарността между хората на Европа, не бива нито да се погубва, нито да се омаловажава."
Господин Дженкинс, който ръководи комисията "Църква и Общество" към КЕЦ, сподели за яростната опозиция от страна на политическите водачи във Франция в полза на разделението между Църква и държава. Бившият френски премиер Лионел Жоспен ръководеше напъните да се изключат религиозните референции в хартата на правата от 2000 година.
Концепцията беше разкритикувана и в някои страни като Швеция, където дългогодишната подкрепа на правителството за Църквата натрапи на част от гражданите идеята за примесване на религията с политика. Шведите отделиха Църквата от държавата едва преди две години.
"Но европейското християнско наследие е исторически факт - заяви г-н Дженкинс. - Мирът, справедливостта, помирението, солидарността, устойчивостта - това са ценности, споделяни от множество европейци, ценности, които намираме в сърцевината на Христовото евангелие."
Секуларистите и граждански либерали остават неубедени. Много се опасяват, че позоваване на християнското наследие може да се превърне в претекст за разширяване влиянието на Църквата върху политиката на Европейския съюз.
Уилям Дж. Коул, Виена, Австрия
Превод от английски йеродякон Петър (Граматиков)
Брой 13 за 2002 година
Изявление на Св. Синод на БПЦ във връзка с участието на БПЦ в икуменическото движение
След цял век православно участие в икуменическото движение и половинвековно присъствие в Световния съвет на църквите (ССЦ), не се наблюдава задоволителен напредък в многостранния богословски диалог между християните. Напротив разривът между православните и протестантите става все по-голям, заради нарастването на десетки нови секти в лоното на определени протестантски църкви, които смущават православното съзнание на християните не само у нас, но и във всички православни страни, като се открояват и много отклонения от първоначалния замисъл на ССЦ.
Във връзка с гореказаното Св. Синод на БПЦ в пълен състав в заседанието си на 9 април 1998 година реши да прекрати участието си в ССЦ, имайки предвид отклоненията на ССЦ, а също и това, че БПЦ през последните години не е правила съзнателно вноски към ССЦ и не е участвала в свикваните от тях конференции и беше замразила своето участие в ССЦ.
По този повод от 29 април до 3 май 1998 г. в гр. Солун културната столица на Европа за 1997 г., бе свикана среща с представители на всички православни църкви, по покана на Вселенския патриарх Вартоломей по искане на Руската и Сръбска православни църкви и по повод излизането на Грузинската църква от ССЦ, на която се разискваха въпросите около участието на православните църкви в икуменическото движение и недоволството от отношението към православните страни и игнорирането им при вземането на решения от ССЦ.
Св. Синод на Българската православна църква заявява, че ще прецени дали да изпрати свой представител в Хараре, Зимбабве, за свиканата VIII Асамблея на ССЦ през м. декември 1998 г., или ще уведомим писмено ССЦ, че сме прекратили вече участието си.
От Канцеларията на Св. Синод на БПЦ
27 май 1998 г.София
Брой 11 за 1998 година
Из резолюцията от междуправославната среща в Солун
Ние, представителите на всички канонични Православни църкви, с просветлението на възкръсналия Господ се събрахме в историческия град Солун между 29 април и 2 май, по покана на Негово всесветейшество Вселенския патриарх г. г. Вартоломей и в отговор на искането на светите Руска и Сръбска църкви и заради излизането на Грузинската църква от Световния съвет на църквите (ССЦ).
Срещата се проведе с гостоприемството на Организацията "Солун 1997 културна столица на Европа" и на светата Солунска митрополия. Срещата се проведе под председателството на Високопреосвещения митрополит Геронт Ефески г. Хризостом (Вселенска патриаршия) и заседанията протекоха в дух на християнска обич, братско сътрудничество и взаимно разбирателство. Участниците изпросиха и получиха молитвите на Вселенския патриарх Вартоломей, както и на останалите почитаеми предстоятели на Православните църкви и изпратиха до Блаж. Архиепископ на Атина и цяла Гърция г. Христодул поздравителни благопожелания по случай избора му.
Представителите единодушно осъдиха онези схизматични групи, както и определени фундаменталистки групи в лоното на Православните църкви, които използват икуменизма, за да критикуват църковното ръководство и да подкопават авторитета му, опитвайки се по този начин да създадат разделения и схизми в Православната църква. Тези групи използват непроверен материал и дават погрешна информация, за да докажат несправедливата си критика.
Представителите отбелязаха също, че участието на Православието в икуменическото движение винаги се е основавало на православната традиция, на решенията на светите синоди на Поместните православни църкви, на всеправославните съвещания, като например Третото предсъборно всеправославно съвещание през 1986 г. и срещата във Фенер на предстоятелите на Православните църкви в 1992 г.
Заседаващите единодушно оцениха като необходимо продължаването на участието на Православната църква в различните видове междухристиянско сътрудничество. Православната църква не може да изостави тази възложена й от нашия Господ Иисус Христос мисия да свидетелства истината пред неправославния свят. Не трябва да се прекъсват връзките с християните от различни изповедания, които са готови на сътрудничество с нея.
Действително ССЦ е една трибуна, от която вярата на Православната църква, мисията и мненията й по теми, засягащи мира, справедливостта, развитието и опазването на околната среда, станаха по-широко известни на неправославния свят. Бе създадено едно плодоносно сътрудничество с другите членове на ССЦ с цел да се дадат отговори на предизвикателствата на съвременната култура. Бе осъден прозелитизмът и много подтискани църкви намираха подкрепа да продължат мисията си в света. Православните интереси бяха защитени, главно на места, където православните като малцинства ставаха обект на дискриминация. Православните възгледи по политически, икономически и културни въпроси бяха поставени на разглеждане, както и въпросът за отношенията на православните с различните религии.
Сектантски групи и тъй наречените обновленчески движения в лоното на протестантството, по настояване на православните, не бяха приети като членове на ССЦ. В същото време налице са определени тенденции сред протестантите, членуващи в ССЦ, които отразяват процеси вътре в него, но се смятат за неприемливи от страна на православните. В много конференции на ССЦ православните бяха принудени да участват в обсъждането на въпроси, напълно противоречащи на тяхната традиция. На VII асамблея в Канбера през 1991 г. и на сесиите на Централния комитет на ССЦ след 1992 г. православните участници остро се противопоставиха на идеята за общението в тайнствата с неправославните, на въпроса за инклузивния език, за ръкоположението на жени, за правата на т. нар. "сексуални малцинства" и на определени тенденции по отношение на религиозния синкретизъм. Декларациите на православните по тези въпроси винаги бяха смятани за декларации на малцинството и по такъв начин не можаха да повлияят на господстващия в ССЦ стил.
В продължилото десетилетия православно участие в икуменическото движение Православието никога не бе предадено от представителите на Православните църкви. Напротив, те винаги са били изцяло верни на разпоредбите на своите църковни власти, действали са в пълно съгласие с каноничния ред, учението на Вселенските събори, светите Отци и Свещеното Предание на Православната църква. Поради това се предлага ССЦ да бъде подложен на коренно преобразование, за да се осигури възможност за по-пълно православно участие.
В много Православни църкви се повдигат въпроси за това, кои в крайна сметка са критериите за влизането на една Църква в една по-широка организация, каквато е ССЦ. Същите въпроси съществуват и за включването на православните църкви в ССЦ. Във всеки случай този въпрос за критериите за членство е и ще остане основна претенция на Православието. Всички Православни църкви се призовават да изпратят официални делегации на VIII асамблея на ССЦ, за да изразят своите интереси, както следва:
а. Православните в Хараре ще представят заедно настоящия текст от Междуправославната среща в Солун;
б. Православните представители няма да участват в икуменическите култови събирания, общи молитви, служби и други религиозни обреди по време на асамблеята;
в. Православните няма да участват въобще в процедурите на гласуването, освен в случаите, когато се засягат православните интереси и след всеправославно предварително съгласуване; в пленарните заседания и в работните групи, ако се наложи, ще представят православните становища и възгледи;
г. По-горните правила ще важат, докато не бъдат извършени радикални промени в ССЦ, които да позволят задоволително православно участие.
Заявява се, че Православната църква не е удовлетворена от настоящия вид на православното участие в ССЦ. Ако структурата на ССЦ не претърпи коренни промени, има вероятност и други Православни църкви, по примера на Грузинската църква, да напуснат ССЦ. Православните участници в VIII асамблея в Хараре през декември 1998 г. ще бъдат принудени да протестират, в случай че представители на "сексуалните малцинства" бъдат включени в официалната програма на асамблеята.
Накрая, участниците в срещата подчертават, че по-важните решения като това за участието на Православните църкви в икуменическото движение трябва да са в съгласие с всеправославните решения и трябва да бъдат взимани в съгласуваност с Поместните православни църкви.
Участниците също смятат за необходимо и предлагат съставянето на Смесена богословска комисия с участието на православни представители и представители на ССЦ. Тази Смесена комисия ще започне работата си след Асамблеята в Хараре, за да обсъди приемливи условия относно участието на православните в икуменическото движение и коренната реорганизация на ССЦ.
Нека възкръсналият Господ да ръководи стъпките ни към изпълнението на Неговата воля за слава на Неговото свето име.
Брой 11 за 1998 година
През тази година [1998] се навършват 50 години от официалното съществуване на Световния съвет на църквите /ССЦ/. Половин век романтични мечти, утопии и разочарования...
Световният съвет на църквите се формира в годините след най-кръвопролитната война в историята на човечеството. Европа, а и целият свят са разделени икономически, политически, идеологически и духовно. ССЦ възниква с идеята, че само единството в Христа може да обедини хората. Една прекрасна идея, но с богословски неправилен подход единство въпреки всичко в Църквата не може да се постигне.
Историята на икуменическото движение е сложна и противоречива. Проследяването на асамблеите може да даде поглед върху основните моменти в развитието на икуменизма. Асамблеите се провеждат през 7 години. На тях се събират всички църкви членки на движението. Асамблеята е управителното тяло на ССЦ. Делегатите на асамблеята определят стратегията на ССЦ през следващите седем години.
В началото на века движението за обединение на християните е чисто протестантска дейност. Тогава се развиват две направления "Живот и работа" и "Вяра и ред", които по-късно прерастват в Световен съвет на църквите.
Следващата фаза е официалното създаване на Световния съвет на църквите в Амстердам през 1948 г. на Първата асамблея на икуменическото движение. Темата е "Човешкото падение и Божият промисъл".
Втората асамблея е през 1954 г. в Еванстон. Темата е "Христос Надеждата на света".
Третата асемблея е с тема "Иисус Христос Светлината на света", състояла се през 1961 г. в Ню Делхи.
Четвъртата е в Упсала през 1968 г., а темата е "Ето, всичко ново творя".
"Иисус Христос освобождава и обединява" е темата на Петата асамблея в Найроби през 1975 г.
Шестата асамблея е на тема "Иисус Христос: Животът на света". Провежда се през 1983 г. във Ванкувър.
Седмата е в Канбера през 1991 г. на тема "Ела, Св. Дух, обнови цялото творение".
Следващата, Осма асамблея ще се проведе през тази година в Хараре. Темата е "Обърни се към Бога възрадвай се в Надеждата".
Брой 11 за 1998 година
Ангел Величков
Българската православна църква, след заседание на синодалните архиереи в пълнен състав во главе с Негово Светейшество Българския патриарх Максим, взе съборно решение да прекрати участието си в Световния съвет на църквите (ССЦ).
През последните години, откакто старостилското движение прие размерите на разкол под водителството на лъжеархиепископа Фотий (г-н Росен Сиромахов), каноничната БПЦ бе постоянно обвинявана в отстъпление от православната вяра чрез участието си в ССЦ и икуменическото движение. Тези обвинения бяха папагалски повтаряни от старостилстващите като причина за "секване на благодатта". Всичко това обаче послужи за съблазън и на мнозина вярващи от лоното на Църквата. Те знаеха добре или най-малкото чувстваха къде е благодатното и всеправославно признато църковно събрание, но слухове и клевети отвън насаждаха съмнения и смут в душите на по-неукрепналите сред тях.
Днес Църквата ни вече не участва в ССЦ и в икуменическото движение. Решението бе взето в съгласие всеправославната среща в Солун, състояла се от 29 април до 3 май т. г. Повод за нея бяха големите изкривявания на християнския дух, допуснати от световното икуменическо движение. Освен това някои сестри църкви вече бяха прекратили участието си, а други се готвеха да го направят. Беше дошъл моментът за равносметка.
Да се върнем за малко към първоначалния замисъл на икуменизма. И да си припомним, че той цели осъществяването на диалог между всички християни в широкия и многообразен свят. Наред с това да се разпространява успешно евангелското слово, да се премахнат враждите между християните от различни изповедания, да се заздрави мирът и разбирателството, да се надмогнат несъгласията, да възтържествува взаимното доверие. И прочее красиви, но общи и повърхностни идеи в политико-религиозен стил.
Разбира се, за провеждане на тази идеология се върши и много добро. Отпускат се крупни средства за всевъзможни мероприятия, семинари и конференции. Финансират се проекти, курсове, симпозиуми. Подпомагат се социални програми. Изобщо, изразът "По делата им ще ги познаете" (Мат. 7:16) щеше да е валиден за цялото икуменическо движение, ако делата се оценяваха по лицеприятие...
В този си вид икуменизмът (от гр. "икумени" вселена, сиреч вселенско християнство б. а.) съществува от неотдавна и за негово начало може да се счита годината 1948, когато се основава ССЦ в Амстердам.
До Втората световна война нещата са различни. Дотогава условно за предобраз на икуменическото движение би могло да се вземе униатството, но това е неточно и приблизително. Защото неговата насоченост се ограничава само по оста католицизъм православие и има за цел чрез външна обредна толерантност да подчини Православната църква на папските интереси.
В същото време протестантските църкви живеят свой религиозен живот встрани. Техните "вселенски" стремления преди Втората световна война се изразяват предимно в създаването и роенето на множество религиозни секти все на протестантска почва. Тези секти свободно преминават от протестантска Америка, тяхната родина, към протестантска Европа техен добър приемник. Най-сериозните и задълбочени контактни на протестантството и православието тогава са на строго научна основа и мястото за тези контакти обикновено са сериозните висши учебни заведения. Но и това не може да се нарече икуменизъм.
Колкото до исляма, иудаизма и будизма, те са извън всякакъв християнски обсег.
Когато икуменическото движение започва своя начален период след 1948 г., то е нещо ново. Светът също е различен преструктуриран, със заложени нови порядки, изправен пред нова епоха. В религиозно отношение също предстоят промени, свързани най-вече с развитието на комуникациите, технологическия бум, урбанизацията, появата на субкултурата. А също и със следвоенната поляризация на света издигането на Желязната завеса, Студената война, създаването на нови държави. През този период почти всички православни страни се намират под религиозно-политически натиск от различни режими. На Запад, обратното, понятието за свобода в това число и религиозна стига до крайности. От една страна това стимулира духовните търсения на искрено вярващи християни, разочаровани от "родния" католицизъм или протестантство. От друга, а отваря поле за действие и на стотици протестатски секти и религиозни течения.
Не на заден план остава и един друг фактор: Израелската държава вече е създадена. Част от еврейския народ е преживял ужасите на холокоста. Ала в тази връзка е провокиран един нов (и до голяма степен изкуствен) религиозен конфликт: иудаизъм християнство. У религиозната еврейска върхушка се разгаря древната амбиция за надмощие в света не само икономическо, но и религиозно. Появява се идеята за "вина" на християнството спрямо еврейския народ. Предлага се и вариант "за покаяние" чрез някои "дребни" отстъпления. Започват срещи между папата и Синедриона...
Ислямът също не стои със скръстени ръце. Той буквално залива Западна Европа чрез мощните емигрантски вълни, идващи от освободени колонии или от бедстващи страни на Третия свят.
И будизмът оставя свои следи. През 60-те години например той е нещо много повече от мода на Запад и става фактор при формирането на новата западна култура.
Всички тези религиозни явления и движения се овладяват от създадения през 1948 г. Световен съвет на църквите. Постепенно той започва да визира и връзките с нехристиянски религии, докато се стигне до крайности, при които границата между диалог, компромис, толерантност и отстъпление от вярата често пъти е напълно размита.
В началото обаче, преди нещата да са се избистрили и представили в истинския им вид, православното присъствие в започнатия световен диалог има свое място и смисъл. Вселенската Православна църква, въпреки затрудненото положение, в което се намират повечето нейни автокефалии, не може да остане встрани от началото на тези процеси. Не по друга причина, а именно защото новите условия дават шанс за едно ново православно свидетелство в света. Защото именно свидетелството за истинната вяра е най-успешната мисия на Православието днес. 2000 години след земния живот на Спасителя, то няма нужда шумно да се доказва по площади и киносалони подобно на новосъздадените секти. То просто трябва да присъства и да живее своя свят и пълнокръвен живот. И това често е най-трудното.
Когато повечето поместни православни църкви стават членки на ССЦ, това предизвиква остра реакция и немалко критики отвътре. Някои са на път да се съблазнят от този факт до такава степен, че дори напускат каноничната църква, търсейки "по-чисто" православие другаде, в разколнически групи. Доводът им е: да не са в общение с еретици, "както постъпват другите"!
Затова може би тук е моментът да уточним, че между понятията общение и общуване има разлика. Тя се заключава в това, че общението е съвместна молитва и причастие с Христовите тайни. Но това остава извън нашата тема сега, защото предварително считаме за ясно, че подобни прояви наистина са недопустими. А за онези, които са ги вършили, се произнасят църковните канони.
Колкото до общуването чрез диалог, богословски разисквания, разяснения и други прояви извън църковното събрание то е нещо съвсем различно, нещо от порядъка на "земните" отношения. Но точно в него се заключава положителната страна на досегашното православно участие в ССЦ.
Изминалите 50 години обаче са повод да отчетем резултата дотук и да видим накъде отиваме занапред. Може да се обобщи, че неправославният свят вече по-добре познава православната вяра неизменната християнска вяра на апостолите и светите отци. Православието вече не е "табу". И православните християнски църкви в стотици страни днес са значително повече.
Не могат да останат незабелязани обаче и големите изкривявания, настъпили в идеологията и практиката на икуменическото движение и в най-официалните му изяви.
Икуменизмът днес се е превърнал в символ на религиозен релативизъм и на религиозно "свободомислие", стигащо до абсурд. Издигат се учения, дълбоко чужди на християнството. От името на вярата се насърчава морална разпуснатост. Насажда се войнстващ феминизъм. Води се прозелитизъм.
В богословските дискусии няма и следа от безпокойство за истината. Единственото нещо, което се цели в тях, е подминаване на различията за сметка на външни прилики и в името на някакво отвлечено и необмислено единство, нямащо нищо общо с църковното. В стремежа за сближаване с другите религии се стига до явни отстъпления от християнството и от Христа.
Виждайки, че всичко това не води до нищо градивно и че в тези действия личи непоправимо объркване, Православието започва да се оттегляот участието си в ССЦ и икуменическото движение. Заради целостта на истината и заради съвестта на вярващите.
Но и това става в дух на съборност и съобразно светите канони за сведение на някои "антиикуменисти", които повече от гордост и самомнение, отколкото от ревност, отпаднаха от Църквата и отидоха в разкол.
А колкото до православното свидетелство пред света то продължава. Продължава и църковната мисия. И много зависи от всеки един от нас.
Брой 11 за 1998 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com