Неделя на Десетте прокажени
Евангелско четиво - Лука 17:12-19
Виж датата в Православния календар
|
Неделя на Десетте прокажениЕвангелско четиво - Лука 17:12-19 Виж датата в Православния календар
|
"Като отиваше за Иерусалим, Той минуваше между Самария и Галилея.
И когато влизаше в едно село,
срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни!
Когато ги видя,
рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се. А един от тях, като видя, че е
изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той
беше самарянин. Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте?
Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече:
стани, иди си: твоята вяра те спаси" (Лук. 17:12-19).
По-долу:
Виж също:
В днешния евангелски откъс Иисус Христос изцерява десетте прокажени и похвалява признателността на един от тях. При това негодува от останалите девет, които не се върнали да Му благодарят. Изненадва ни някак този факт. Понеже знаем, че Бог ни предлага всичките Си безкрайни благодеяния, просто защото ни обича. Неговите дарове са чисти, спонтанни, подхождащи на божествената Му природа, чиито основни характеристики са даването и любовта.
Но, братя, признаването на благодеянието не носи полза на благодетеля, а на облагодетелствания. Иисус Христос няма нужда от нашата благодарност, за да продължи да твори добри дела за нас. Без друго Той прави да грее слънцето и праща благотворен дъжд и за праведни, и за неправедни [Мат. 5:45]. Самите ние имаме полза, когато осъзнаем Неговите богати милости. Понеже признателността създава връзки на приятелство. Болният става близък с лекаря си, благодари му, че го е излекувал от някоя болест, и чувства сигурност да прибягва пак към него, когато се почувства слаб.
Църквата ни, братя мои, се окачествява като евхаристийно събрание. В светата Литургия събранието на вярващите редува исканията си с благодаренето. Споменаваме пред Бога всичките си житейски проблеми и с увереността, че Той ще даде "всекиму според нуждите" [Деян. 2:45], Му благодарим за Неговите безкрайни явни и тайни благодеяния.
Нашият Господ е тук във всеки момент от живота ни. В трудности, в безизходици, в болести, в различните кризи, но и в радостта и в успехите. Независимо дали Го обичаме или Го игнорираме, Христос стана човек заради нас, разпна се на кръста за нас и възкръсна заради нас. Въпросът е дали ние осъзнаваме тази любов. И единственият начин да покажем, че я осъзнаваме, е в молитвата ни благодарността да предхожда искането.
Апостол Папаконстантину, митрополит на Поляна и Кукуш
Превод Бисерка Велинова
Да благодарим на Господа
На Теб благодарим, Господи...
Ако днес, в епохата на безгранична толерантност, религиозно многообразие и свобода на самоопределението има понятие, което най-точно да съответства на изначалния смисъл и дълбоката същност на християнството такова, каквото ни е предадено от Самия Христос и апостолите, то това е Православието.
И тук няма никакви претенции, няма и следа от религиозна гордост, а въпросът за "погрешимост" и "непогрешимост" дори не се поставя. Този термин, с който сме свикнали толкова, че рядко вникваме в неговия смисъл, не изтъква правоверността, но набляга на славословието като залог за правилно, за право и спасително отношение към Бога.
За разлика от други вярващи, които са избрали, не без горделивост да изтъкват себе си като "правоверни", прави, безгрешни и т.н., ние предпочитаме да се определим като православни. Защото това определя всички останали норми и критерии за истинност, без да ни дава поводи за самомнение и духовен егоизъм.
Ако вникнем в православните богослужебни текстове, ще открием в тях богатата, древна и богооткровена традиция на Стария Завет в прославата на Бога. Давидовите псалми например са така залегнали в църковните ни служби, че могат да се оприличат с вътък, който светите отци са обогатили с прекрасна духовна бродерия от молитвена поезия.
Но в православното богослужение и в същината на християнството изобщо повече от всякога в религиозната история на човечеството прозвучава единственият верен и истинен тон на Божията прослава - благодарението. Защото всеки химн - и най-тържественият, и най-възвишеният - без благодарение звучи фалшиво; всяка молитва - и най-дълбоката, и най-горещата - без благодарност остава суха и безплодна.
Колкото и да превъзнасят човеците Божията слава, колкото и да викат по площадите "Велик е Бог", колкото и да принасят жертви, ако сърцата им са неспособни да промълвят от най-съкровената си дълбина "Благодаря" към Твореца и да повторят като свои думите на великия Златоуст: "Слава Богу за всичко", то напразно е останалото.
Благодарността е в жива връзка с всяка християнска добродетел - със смирението, с любовта, с упованието на Бога. Без нея човекът пребъдва в неведение за Създателя, далеч от Христа. Вярата без благодарност се превръща в егоистично чувство на самодостатъчност, във вяра в себе си. Без благодарността се прекъсва онази спасителна и животворяща връзка между човека и Бога, която с изкупителната си жертва възстановява Спасителят Христос.
Накрая, без благодарност и помощта, която сме получили свише в земния си живот, се оказва лишена от истинския си плод - спасението във вечността.
На тези размисли ни навежда днешното евангелско четиво за изцелението на десетте прокажени (за благодарния прокажен самарянин).
"И когато влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни!
Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците.
И когато отиваха, очистиха се.
А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин.
Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте?
Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец?
И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси" Лук.17:11-19.
Не един, не двама - десет били прокажените, намерили чудесно изцеление от Бога. Христос и десетимата изпратил да се покажат на свещениците, та да не остане неизпълнен и Мойсеевият закон.
И те всичките отишли, защото Свещеното Писание свидетелства, че по пътя се излекували. Можем да допуснем, че в изпълнение на "буквата" те принесли и жертви, изрекли и молитви.
Но истинска благодарност изпитал само един, при това презиран от иудеите самарянин. И само той се върнал да отдаде благодарение на Христа, познал в Него Бога и Спасителя.
Не напомня ли тази евангелска случка за древната история с Каин и Авел? Не ни ли връща св. Евангелие към основния, първостепенен въпрос - за благодарността като истинен белег за примирението на човека със Създателя, остро поставен след грехопадението на праотците Адам и Ева?
"Каин принесе Господу дар от земните плодове; и Авел също принесе от първородните на стадото си и от
тлъстината им. И Господ погледна благосклонно на Авеля и на дара му; а на Каина и на дара му не погледна благосклонно. Каин се
много огорчи, и лицето му се помрачи". (Бит. 4:3-5)
И Каин, и Авел получили благодеяние от Бога. И на единия, и на другия нивите дали обилен плод, а стадата им се умножили. После и двамата принесли жертва Богу, всеки от своя урожай. Но Сърцеведецът Бог не открил у Каин истинска благодарност и не приел благосклонно жертвата му. А наред с неблагодарността в нечестивата душа виреели ненавист, гордост, завист, злоба и неверие, зреело чудовищно братоубийство.
Както добродетелта, така и грехът от предисторическа древност още текат като подземни води, минават през старозаветните времена, за да бликнат наяве в светлината на Христовото учение. И Христос, заедно със съвършеното богопознание, наред с благодатта, ни дава наставления за искрена и спасителна благодарност към Бога.
Християнството в своята непроменена и православно съхранявана същност е религия на благодарението. То се вплита в славословието, във всяка молитва, в богословски творения, в словесния израз на тайнствата. Затова е съвсем естествено, че св. Литургия, при която се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, често е наричана "благодарение". Една от най-съкровените молитви в нея, когато невидимо се пресъществяват св. Дарове, гласи: "На Тебе пеем, Теб благословим, на Теб благодарим, Господи..."
Връщайки се отново на евангелското четиво, да обърнем внимание на думите, които Спасителят отправя към дошлия да благодари: "Стани, иди си: твоята вяра те спаси".
От страшната болест били изцерени и останалите девет. Защо тогава за тях не се казва, че са спасени?
Защото телесното спасение се оказва недостатъчно, когато продължава да действа духовната проказа на неблагодарността.
Нашият съвременник днес за изцеление на тялото си с лекота прибягва до всевъзможни средства и лечители. За помощ търси не само лекари, но и знахари, врачки, екстрасенси и какви ли не жреци на нездравата мистика. Постигнал желаното, горещо им благодари и щедро се отплаща - кога със скъпи напитки и подаръци, кога с пари или услуги. Ала в случая целта не оправдава средствата. Човекоугодната благодарност не означава благодарение към Бога, както и телесното изцеление е вредно, ако чрез него сме повредили по-ценното - безсмъртната душа.
А Спасителят ни учи на благодарение духовно, чисто, подплатено с вяра, славословие и християнска любов.
Ангел Величков
бр.2, 1998
година
Виж също: