"Дойде време, на духовните подвизи начало"
(Слава на Хвалите, Неделя
Сиропустна)
"Който яде, да не презира оногова, който не яде;
и който не яде, да не осъжда оногова, който яде,
понеже Бог го е приел" (Рим. 14:3).
Постимся постом приятным, благоугодным Господеви:
пост есть злых отчуждение, воздержание языка, ярости отложение,
похотей отлучение, оглаголания, лжи и клятвопреступления.
Сих оскудение, пост истинный есть.
Да постим с пост приятен, на Господа благоугоден.
Истинският пост е отдалечаване от злото, задържане на езика, успокояване на гнева,
отлъчване от похотта, празнодумството, лъжата и клетвопрестъплението.
Лишаването от всичко това е пост истински и благоприятен.
По-долу:
Слова в прощалната неделя
Виж също:
Сутринта в православните храмове, по време на св. Литургия, се четат думите от Евангелието: "Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6:14-15). (След това се припомнят наставленията на св.ап. Павел към евреите в Евр. 12:1-10, бел.ред.)
Следобяд по време на вечернята свещениците се преобличат с тъмни одежди за поста. В богослужението се пеят великопостните тропари с поклони и се произнася молитвата на св. Ефрем Сирин "Господи и Владико на моя живот...".
След отпуста на вечернята се извършва специален чин на прошката. На солея се изнасят и полагат на аналоя напрестолният кръст и иконите на Спасителя и св. Богородица. Настоятелят на храма се покланя пред тях и ги целува, после се обръща към хората с молба за прошка от събратята му клирици и от събралите се вярващи. Всички свещенослужители и миряни се покланят пред кръста и иконите и взаимно искат прошка едни други.
Цветомира Антонова
Протоиерей Александър Шмеман
Последният ден преди Великия пост е широкоизвестен като "неделя на всеопрощението". На този ден се четат Христовите думи: "Ако не простите на човеците съгрешенията им и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви." (Мат. 6:15) През тази вечер всеки човек в църквата иска прошка от другите чрез "ритуала на прошката", за да може да влезе в поста, който е време за очистване, размисъл, усъвършенстване и примирение със събратята.
Съвестта, скрита дълбоко в нашето съзнание, е тази, която поражда угризения и силно желание за очистване, поправяне и възраждане. Угризенията са гласът на съвестта. Те са първата стъпка по пътя към изчистването, към желанието да простиш и да ти бъде простено, към самата "неделя на всеопрощението."
Защо? Защо жаждата за прошка се появява у нас толкова силно в момента, в който се събуди нашата съвест? Отговорът е: защото съвестта ни разкрива същността на злото и лъжата, а тя е раздяла, вина пред другите.
Достоевски е казал чрез стареца Зосима, че "всеки е виновен за всичко пред всички". На пръв поглед тези думи изглеждат не само много преувеличени, но направо абсурдни. "С какво съм виновен пред другите?" - питат постоянно нашият накърнен разум и нашето външно аз. Що се отнася до "морала", разумът ни е склонен да се съгласи, че наистина по някакъв начин сме виновни пред някого, но после успокоително добавя, че това е част от живота. Нека позволим на разума да се съмнява, нека оставим моралът да разсъждава, но нека да се вслушаме и в съвестта: там някъде дълбоко, дълбоко в нас един тих глас казва толкова категорично и настоятелно: "Виновен си." Каква е тази вина? Не, тя не е за конкретни обиди и скарвания, които са почти неизбежни, нито пък за обикновени разправии и малки дрязги. Не. Тази вина, толкова изненадваща и оче-видна, произлиза от друго място - от моя собствен живот, изцяло пропит от егоизъм. Следователно вината е съсредоточена само върху мене, другите нямат нищо общо с нея, освен дотолкова, доколкото са станали само едно средство. Любовта им е отровена отвътре, осакатена от егоизма и сякаш дори и в любовта искаме да притежаваме любимия само за себе си.
Само и единствено съвестта е тази, която ни разкрива в голяма яснота света като битка на всеки срещу всеки. Една битка, която обхваща целия живот отначало до край. Знаейки и чувствайки това, ние започваме да усещаме вътре в себе си истинността на думите на Достоевски: " "Всеки е виновен за всичко пред всички." Тогава започваме да разбираме и думите на св. Серафим Саровски, който казва: "Спаси себе си и хиляди около теб ще се спасят."
"Спаси себе си" означава да се спасим най-напред от първоначалното робство на разделението, от този вътрешен развод с живота и хората, от това съзнателно и несъзнателно състояние на борба, в което живеем.
Да простиш и да ти бъде простено! Това е начинът, по който се завръщаме от отчуждението към сближението, от враждебността към любовта. Но да простиш не означава само да не забелязваш недостатъците или дори по-лошо - с едно махване на ръка да отпишеш другите като безнадеждни и незаслужаващи внимание. Прошката не е безраз-личие, презрение или цинизъм. Само човек, който е осъзнал с цялата си душа истинския ужас от липсата на любов в света, който е почувствал безкрайната мъка от самотата, на която сам се е обрекъл поради егоизма си, е способен да прощава и да бъде простен.
Всичко това е изразено в църковната молитва на неделята на всеопрощението: "Не обръщай лицето си от Твоя син, защото съм наранен." Ето я тази светла тъга, която единствена ни дава възможност да разберем корена, същността и силата на злото: охладнели сърца, повехнала любов, триумф на себеутвърждаването, чийто резултат е изолация и самота. Молим се за прошка, жадуваме да ни бъде простено... Както малкото дете, което е обидило майка си, копнее за изгубения рай на нейната любов, така и всеки от нас знае, че унищожаването на злото започва с обръщането на душата, със смекчаването на сърцето, с жаждата за помирение. Независимо колко далече ни изглежда всичко това от студения и жесток живот, в който силата на "колективното" по-скоро влошава, отколкото смекчава човешката самота, независимо и колко чуждо ни се струва това в наше време, истината е, че само в силата на съвестта, в жаждата за прошка и в обръщането на душата можем да открием началото на нашето духовно възраждане.
Из "Църковната година". Превод от английски Весела Митева
http://list.hit.bg
Същността на тайнството покаяние се състои в това, че Господ чрез свещеника
прощава всички наши съгрешения за даруването ни с най-великата милост Божия съединяването ни с Христа в св. Причастие. Няма думи
да се изобрази цялото величие на благото, дарувано ни от Бога в тайнството покаяние, но в същото време голямо е и изискването на
Господа към онези, които пристъпват към това тайнство. "Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости
Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6:14-15).
Твърде труден подвиг изисква от нас Господ в тези думи, призоваващи ни да обичаме нашите врагове. Такава любов е свръхестествена,
тъй като на нашето естество е свойствено, преди да се е възродило чрез благодатта, да се противи, когато е подложено както на
физически, така и на нравствени удари. "Какво толкова чудно е извършил Господ", попитали някога разбойниците-сарацини един свят
старец-пустинник, оскърбявайки го. "Ето чудото, което е направил Господ, отговорил старецът: вие ме оскърбявате, а аз ви прощавам
и се моля на Бога за вас." Подобна любов иска Господ и от нас. Да, наистина не е леко искането на Господа, с което се обръща към
нас св. Църква, въвеждайки ни в дните на поста и покаянието. Но друг път за получаване прошка на греховете от Бога Господ не ни е
посочил. Това се вижда не само от приведените думи на Христа, но и от Неговата притча за милосърдния цар и безмилостния
заемодавец. Господ простил на последния целия огромен дълг, т. е. всичките му грехове, но тъй като заемодавецът не простил на своя
ближен малкия дълг, то бил осъден на вечни мъки. Ако е толкова трудно да имаме истинска християнска любов, т. е. да прощаваме на
нашите врагове всичките им съгрешения срещу нас, а в същото време няма друго средство за получаване на милост от Бога, то какво
трябва да правим в такъв случай, възлюбени?
Несъмнено ние никога няма да станем изведнъж подобни на Христа и Неговите истински ученици в делото на християнската любов. Най-напред ние трябва да придобием смирено настроение на сърцето и да престанем да осъждаме нашите ближни. Всъщност всички наши караници, разпри и дяволска злоба, довеждащи до унищожението ни един от друг, започват с осъждане и първопричината им е в това, че в нас няма смирено съзнание за нашето нищожество. Ние всички сме склонни да считаме, че сме по-добри от ближния. Наистина понякога, повлияни от спомена за своята греховност и немощ, достигаме до съзнанието, че нашите ближни са по-добри. Но това съзнание не е достатъчно дълбоко; и ние отново се връщаме към осъждане.
И така: как да очистим сърцето си от осъждане? Ето какви съвети ни дават в този случай св. отци на Църквата. Когато в нашата душа се родят осъдителни мисли, сме длъжни да разсъждаваме така: "Да, този мой брат в Христа падна днес, а аз ще падна утре; той е съгрешил, а аз в неговото положение бих съгрешил още повече. Но той ще се покае, а аз няма да се покая." Когато пред нас започнат да осъждат нашите ближни, то ние сме длъжни да пресечем осъждането с мълчание, разговор на друга тема или да кажем: приятелю мой, да не забравяме думите на Христа: "Не съдете, за да не бъдете съдени" (Мат. 7:1), и да помним, че Господ не е осъдил блудницата, уличена в прелюбодеяние и я е спасил от смърт; че Той не е осъдил Своите мъчители и даже се е молил за тях на Своя Отец.
Ако ние мислим, чувстваме и постъпваме така, то в нашето сърце ще се зароди истинско християнско, т. е. смирено, неосъдително настроение. А докато го няма, ние не сме християни, та дори ако заради Христа сме извършили много големи дела и даже ако сме предали тялото си на изгаряне. Единствено при неосъждане на ближните ние ще достигнем истинска, християнска любов към своите врагове (естествено личните, а не Божиите). Тогава Господ няма да ни лиши от Своята милост и преди всичко от Своето небесно Царство. Защо Господ е помилвал благоразумния разбойник? Не само заради разкаянието и изповядването на вярата в Христа като Бог, но и заради неосъждането, чрез което той проявил своята жалост и любов към Божествения Страдалец, изоставен от Бога и хората. Ето защо благоразумният разбойник пръв от хората заедно с Христос влязъл в рая. Така спасително е неосъждането.
Около св. Серафим Саровски живял един обикновен монах Павел, който не се отличавал с никакви подвизи, но нито веднъж в живота си не осъдил никого и св. Серафим, на когото били открити небесните тайни, казал за него: въпреки че брат Павел не е подвижник, като награда за своето неосъждане след смъртта си ще наследи неизказаното блаженство на небесното Царство Христово. Нека и ние, възлюбени, да не осъждаме нашите ближни. И единствено заради неосъждането ние ще получим от Бога прошка за всички наши грехове, ще се съединим достойно с Христа в тайнството св. Причастие, винаги ще изпитваме Неговата неизречена милост и в този, и в бъдещия век.
Към такова въжделено и блажено неосъждане да насочи Господ нашите сърца и преди всичко днес, преди настъпването на Великия пост, деня на нашето покаяние. Да дадем обещание никога вече да не осъждаме своите ближни. А за да унищожим този вкоренен в нас грях, ви моля да започнете с осъждане на самите себе си и съгласно приетия обичай на Руската църква да проявите това самоосъждане сега, като измолите прошка един от друг. Подчинявайки се на този обичай, аз пръв ви моля да ми простите в името на Христа всички мои съгрешения против вас, извършени от мен със слово или дело, волно или неволно. От своя страна, аз ви прощавам от цялото си сърце, мои възлюбени в Христа чеда, всички ваши грехове против мене. Чрез властта, дадена ми от Бога, аз ги опрощавам и ви призовавам сега заедно да произнесем молитва към Бога да ни изпрати прошка на всички наши съгрешения и да ни дарува вечно спасение по молитвите на Пречистата Божия Майка и всички светии. Амин.
Брой пети за 2005 година
Архимандрит Павел Стефанов
Днес е Сирна неделя или неделята на Сирни заговезни. Тази вечер православните българи се събират около трапезата, на която е сложена млечна храна и варени яйца, пият по чаша червено вино, амкат бялата халва и което е най-важно, целуват си взаимно ръце и си искат прошка.
От утре започва Великият пост, който продължава 40 дни до Възкресение Христово. По този начин ще вървим по стъпките на Спасителя, който пости 40 дни, преди да обяви Евангелието пред света. Преди Него Ной пребивава в ковчега 40 дни. Мойсей общува с Бога на Синай 40 дни. Израилтяните скитат в пустинята 40 години. Каква е сакралната символика на числото 40? Най-вероятно тя напомня 40-те седмици на бременността, преди да се роди новият живот. Всички тези 40 дни, седмици, години са подготовка за нещо ново. При Ной – нов свят, очистен от греха чрез потопа. При Мойсей – нов народ на завета. При израилтяните – нов живот в Обетованата земя. При Христос – раждане на новия Израил, който е освободен от греха, примирен с Бога и подчинен на закона на духа, а не на закона на плътта.
Малцина се сещат, че славянският термин "пост" има военен характер и означава "стража". Ние сме призвани да бъдем воини на
Христос (milites Christi). Както армейците се прощават с роднините и приятелите си, преди да тръгнат на битка, така и ние трябва
първо да се опростим взаимно, преди да започнем невидимата борба срещу външните духове на злобата и вътрешните ни врагове – лошите
навици, страсти и увлечения. На днешната св. литургия се чете много подходящ пасаж от Евангелието на Матея, 6 глава. Той започва с
уверението, че ако не простим на хората техните прегрешения, нашият небесен Отец (Баща) няма да прости и нашите съгрешения. Същата
диалектика на прощението е въплътена и в Господня молитва "Отче
наш...", където се казва: "Прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници…"
Преди няколко години се чу една
ексцентрична новина – богатата американска фондация "Темпълтън" е отделила пет милиона долара за проучвания, свързани с прошката.
Парите са разпределени между 46 проекта. Някои от тях са свързани с въпроса: "Трябва ли да се прощава на Бога?" За един религиозен
човек въпросът е абсурден. Бог е абсолютната святост и пълното съвършенство. В него няма грях или противоречие. Когато в
маловерието и малодушието си обвиняваме безумно Бога за станалото с нас, трябва първо да прегледаме дългия списък на нашите
грехове, да си спомним дали сме сторили нещо, да се разкаем за тях и да ги поправим, а след това да се сетим колко грехове имаме
по отношение на другите хора. Колко пъти ние сме излъгали, обидили, пренебрегнали, наругали, блъснали, изгонили, ограбили,
изнасилили, убили някого? Кой на кого трябва да прощава – ние на Бог или Бог на нас? Ние ли трябва да прощаваме на другите или
другите трябва да ни простят?
Мнозина са толкова озлобени, че отказват да простят и забравят. Други прощават, искрено или
лицемерно, но не са в състояние да забравят. Трети успяват да простят и да забравят, което е голям подвиг.
Св. Йоан Златоуст казва, че е по-лесно да се прости, отколкото да се
отмъсти. Прошката е най-големият подарък, който можем да направим на ближния (Майка Тереза). Но поради вродения ни егоизъм ние
често предпочитаме да се отдадем на страстите си и да връщаме на злото със зло. "Принципът око за око ще ослепи целия свят",
отбелязва с огорчение Махатма Ганди. Светът е така устроен, че доброто се постига често с голямо усилие, а злото се извършва с
трагична леснота. "Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят" (Мат. 11:12).
Както са установили още древните гърци, най-трудното за човек е да познае себе си, своята душа, своите плюсове и минуси.
Ние сме постоянно заети с най-различни задачи, често и жадно разискваме частния живот на другите, но когато останем сами и без
работа дори за кратко време, се отегчаваме и търсим развлечения. Дали отделяме толкова време преди изповед, за да направим преглед
на съвестта си и да си спомним в какво сме съгрешили пред Бога и хората? След изповед ние често покриваме душата си със савана на
забравата и предпочитаме да се ровим в чуждите души. Без да виждаме гредата в нашето око, ние забелязваме сламката в чуждото (Мат. 7:3). Клюкарстването, присмиването и обвиняването на другите даже не смятаме за
грях, а за приятен начин за прекарване на времето, за полезен социален контакт.
Св. апостол Павел пише: "Неизвиняем си, о човече, какъвто и да си ти, който съдиш; защото с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото" (Рим. 2:1).
Древният патерик описва как един от праведните монаси в египетската пустиня видял свой събрат да съгрешава. Той въздъхнал и казал: "Горко ми! Както той съгрешава днес, така и аз ще съгреша утре!"
Да си спомним случая с прелюбодейката, която фарисеите искат да убият с камъни. Когато Христос им казва, че само безгрешен
човек може да хвърли камък върху нея, съвестта на обвинителите започва да ги гризе и да им припомня собствените им грехове. Те
навеждат гузно глави, пускат камъните и се разотиват (Иоан 8:9).
Не е лесна прошката. Понякога усилието да се прости събужда старата болка, стихналото негодувание, притъпената омраза.
Истинската прошка е възможна само тогава, когато съзнаваме, че и ние сме простени от Бога. Ако греховете ни не бяха простени чрез
жертвата на Христос, ние едва ли бихме могли да понесем товара на своите грехове. Най-важното за покаянието е истината, но
истината е непоносима, ако няма надежда за помирение. На кръста Бог ни прости веднъж и завинаги. "Да бъдеш християнин означава да
простиш непростимото, защото Бог е простил непростимото в тебе" (Клайв С. Луис). Нека вечерта на Неделя Сиропустна погледнем
другите в очите и протегнем ръка за искрена прошка, за да започнем поста с чисто сърце.
От утре започва Великият пост.
Всички, които се смятат православни християни, трябва да спазват доброволно дисциплината на поста. Според каноните до Великден
трябва да се яде растителна храна без масло и вино, като в събота и неделя се разрешава масло и вино. На мнозина такъв пост се
струва прекалено аскетичен и затова те отказват изобщо да постят. Разбира се, Бог не насилва никого и степента на поста трябва да
се съобразява с условията на живота и състоянието на здравето. Не трябва да се забравя, че постът след зимата е отлично средство
за освобождаване на тялото от натрупаните токсини, тежки метали, радиоактивни нуклеиди и за стопяване на излишното тегло. Постът
намалява вероятността от ракови и сърдечно-съдови заболявания. Но той трябва да бъде преди всичко духовен – въздържание от зли
помисли, лоши думи, конфликти с близките и колегите, засилена благотворителност и доближаване до Бога с молитва и четене на
Словото Божие – Библията. Западните християни имат хубавата традиция да изчисляват стойността на парите, спестени чрез поста, и да
предават сумата на бедни и болни хора. Пост, който е самоцелен и егоистичен, представлява самоизмама и не притежава никаква
нравствена и религиозна ценност.
Лек пост на всички!
Архимандрит доц. Павел Стефанов
неделя, 18 февруари 2007 година
Първа публикация:
Православие България
Защо всички ние тук,
и множество други като нас, идваме в Църквата? Защо се присъединяваме към нея? Не поради това ли, че тя е място, където всички
могат да дойдат с увереността, че са обичани, че ще бъдат приети като братя и сестри, като деца или като родители, с ласка, с
благоговение, с грижовност... Ние сме обичани от Бога, и Църквата е мястото, където Бог ни посреща с любов, със спасителна грижа;
мястото, където никой не е излишен, където всеки е желан, и по думите на апостола, всички са "свои" – и на Бога, и на хората.
Идват различни хора. Образно казано, едни от нас идват с цялата си сила, слава, здраве и духовна зрялост; други идват, като деца, недокоснати, неопетнени от злото и греха, понякога само наранени от тях. Но идват и хора, както вероятно повечето от нас, които са преминали през живота, и които този живот е ранил: слепци, които не виждат Божията светлина, сияеща, искряща във всичко, сияеща във всеки човек; слепци, на които видимото е закрило зрението за невидимото, за които светът е станал тесен и тъмен, като затвор, и които идват в Църквата, защото в нея откриват простор, широта, дълбина, в нея откриват светлина и живот...
Всички ние се срещаме в Църквата, защото сме чули, че тук има надежда, че тук тържествува Божията любов. Всеки от нас е обичан, и затова всеки от нас е спасен: защото Божията любов е по-силна от смъртта, злото и греха. Любовта Божия е живот за нас; тази любов е усетена и от хората, и макар и несъвършено, не винаги с цялото си сърце (защото всички сме наранени, всички сме осакатени), въпреки това и ние умеем да се обичаме един другиго, да състрадаваме, да търпим и да прощаваме. Ние сме тук, защото сме разбрали, че тук източникът на живота...
И сега сме се устремили към по-славна цел. От евангелистите, апостолите, светиите, от Църквата знаем, че наближава денят на
славата Божия, денят на Възкресението, денят, в който няма да има нощ. Всички ние сме готови да влезем в кораба, който ще ни
отведе към бреговете на вечността... И в Писанията, и в съчиненията на отците, и в църковните песнопения, Църквата се сравнява с
кораб, който ни води към вечността. На кораба ще бъде тясно, ще бъдат множество от нас; едни ще радват всички със своята невинност
и чистота, други – невинни и чисти - ще раняват сърцата ни, щом погледнем какво са направили с тях чуждият грях, безумие и
жестокост... Трети ще стоят като великани на духа, вдъхновявайки ни по този път; това са онези светци, паметта, на които ще
честваме седмица след седмица в неделните и останалите дни на Великия Пост; светците, които ни показват как да живеем, разкриват
ни величието на подвига, откриват ни как да се разтворим за Божията благодат и какви можем да бъдем: каква красота, какво величие
може да просияе в нас за слава Божия, за спасение на ближния, за вечна радост на ангелите...
Някои тръгват по този път още
неочистени и наранени от греха. С какво състрадание, ласка и трепет трябва да се отнасяме към тях!.. А други стъпват на този кораб
повехнали, като че изгубили вяра в собствените си сили, надявайки се единствено на подкрепа и грижа от останалите. За тях св.
апостол Павел казва: Вие, силни, носете немощите на слабите. – И на друго място: Понасяйте един другиму теготите, и така ще
изпълните закона Христов...
Всички ние принадлежим към първата или към втората група, и всички се нуждаем едни от други по
пътя. От седмиците на самоизследване, изповед и покаяние, встъпваме в седмиците, които разкриват пред нас силата Божия, развързват
пътищата Божии и виждаме как действа Бог, как Неговата благодат може да преобрази човека, да го направи нова твар... С каква цена
Бог върши това? С цената на Кръста, с ужаса на Гетсиманската градина, разпятието, богооставеността, слизането в ада: ето мярата на
Божествената любов и тържеството Божие...
Да се приемем един другиго с любов и всичко да простим. Да не простим – означава да останем в мрака, когато сме се устремили към светлината, да не простим - означава да останем роби на греха, когато търсим свободата, да не простим – означава да запазим в себе си жилото на смъртта, когато очакваме възкресението, желаем го и се молим за него... Да простим един другиму всичко, с което сме се отегчили, оскърбили, унизили; всяко зло, което сме извършили в помрачение на ума, в безумие на сърцето, в колебание на волята, в бунт на плътта.
Пътят ни няма да е лек, може понякога да не бъдем верни на собствените си стремежи, да не бъдем верни на Бога и на най-доброто, което е в нас, но нека си спомним думите на св. Серафим Саровски, че са важни началото и краят на пътя. Началото - е днешното ни покаяние, откритостта ни, готовността ни да бъдем "свои", а не чужди едни на други, да се обичаме, дори с цената на страдания, болка и кръст; краят – това е радостта от посрещането на Пасхата Господня, посрещането на Възкресението, встъпването в Божието Царство, във вечността и в тържеството на победата!
Митрополит Антоний Сурожски
Превод Радостина
Ангелова 
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
