Обозрение на духовната битка

2. С оглед на тази цел трябва да се определи, какво трябва да бъде нашето отричанe от света (Събес. 3)

Има три вида отричане от света:

първото е тогава, когато телесно изоставяме всички светски богатства и притежания;
второто е това, при което напускаме по-предишните си нрави, пороци и страсти - както душевните, така и телесните;
а третото е онова, при което, отделяйки ума си от всичко сегашно и видимо, ние съзерцаваме само бъдещето и желаем онова, което е невидимо.

Господ Бог е заповядал на Авраама да извърши наведнъж тези три отричания, когато му е казал: "Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си" (Бит. 12: 1). "От твоята земя" - това значи от светското богатство и земните притежания; "от твоя род" - т. е. от предишния начин на живот, от предишните нрави и пороци, които, прилепнали към нас от самото ни рождение, са станали наши близки роднини, сякаш еднокръвни; "от дома на баща ти" - т. е. от всякакъв спомен за света и за всичко, което погледът ни среща там. Това става, когато, умрели заедно с Христа за стихиите на света, ние според Апостола гледаме вече не това, което е видимо, а онова, което е невидимо, "Понеже видимото е временно, а невидимото - вечно" (2 Кор. 4:18); когато, напуснали със сърцето си този временен и видим дом, обърнем очите си и ума си към онзи дом, в който ще пребиваваме вечно; когато "Ако и да ходим в плът, не плътски воюваме" в Господа (2 Кор. 10:3), като на дело с живота си проповядваме онова, което е казал блаженият Апостол: "Нашето жилище е на небесата" (Фил. 3:20).

Няма да имаме много полза, ако след като сме извършили с целия жар на вярата първото отричане, не изпълним със същата ревност и жар и второто - така че, веднъж успели да придобием него, да можем да постигнем и третото, при което, излезли от дома на предишния ни баща по вехтия човек, всецяло да устремим погледа на ума си към небесния. Затова, ако желаем да постигнем истинското съвършенство, трябва така да се стремим към него, както когато телесно сме напуснали родителите си, родината, богатството и светските удоволствия, трябва да ги напуснем и със сърцето си и никога вече да не се връщаме с пожелание към това, което с презрение сме отхвърлили. Да не бъдем подобни на изведените от Египет израилтяни, които, след като били вкусили от небесната манна, жадували за нечистите и скверни египетски ястия и казвали: "О, да бяхме умрели от ръката Господня в Египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита" (Изх. 16:3; Числ. 11:5). И всеки, който след отричането си от света се връща към предишните си грижи и се увлича от предишните пожелания, такъв на дело и с мисъл казва същото, каквото и те: "добре ми беше в Египет (в света)". Напускането на света само телом и преселването ни от „този Египет" само по място не ще ни донесе никаква полза, ако ние също така не съумеем да придобием отричането и в сърцето си, което е по-висше и по-полезно.

За това отричане, което нарекохме телесно, ето що казва Апостолът: "И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо не ме ползува" (1 Кор. 13:3). А това значи: дори така да се отрека, че нищо да не оставя за себе си, а към това раздаване на всичко прибавя още мъченичество и изгаряне на плътта си, така че и тялото си да предам заради Христа - но при това бъда нетърпелив, гневлив, завистлив или горд, ако пламвам от обидите на другите или търся своето, ако мисля за това, що е лошо, или нетърпеливо и неохотно понасям всичко, което ми е било причинено, то никаква полза няма да ми принесе отричането и изгарянето на външния човек, щом вътрешният при това е още обременен с предишните си страсти.

И тъй, с голяма настойчивост трябва да побързаме, щото вътрешният ни човек да отхвърли от себе си и да разпилее цялото събрано в предишния живот богатство от страсти, които, вкопчили се в тялото и душата ни, са собствено наши и ако не бъдат отсечени и отхвърлени докато сме още в това тяло, то и след излизането ни от него няма да престанат да ни съпровождат. Както добродетелите или самата любов, която е техният източник, се придобиват в този свят, но и подир края на този живот правят своя носител прекрасен и сияещ от светлина, така също и пороците, покрили някак си душата с отвратителни цветове, я съпровождат така опетнена и в онова вечно местопребивание. Красотата или отвратителността на душата се поражда от качеството на добродетелите или на пороците, от които се извлича някакво обагряне, което я прави или толкова сияйна и прекрасна, че тя става достойна да чуе пророческото слово: "И силно ще пожелае царят твоята красота" (Пс. 44:11), или пък крайно очернена, смрадна и безобразна, така че тя сама, признавайки своята смрадна сквернота, ще каже: "смърдят и гноясват моите рани поради безумието ми" (Пс. 37:6). Затова именно (добродетелите и страстите) са нашето богатство, което остава неразлъчно с душата ни и което никой цар не може да ни даде и никой враг не може да ни отнеме. Те са нашето богатство, което и самата смърт няма сили да изтръгне от душата ни.

(Да се разпилее злото богатство на страстите, това значи те да бъдат умъртвени - нещо, което не може да се постигне без борба с тях. Затова на отреклите се от света неизбежно предстои битка със страстите, с която те трябва да се заловят още от самото начало. Св. Касиан дава за тази битка и общи разсъждения в беседите: 4-а - за борбата на плътта и на духа, и 5-а - за осемте главни страсти, а предлага и частно подробно описание на борбата със всяка от осемте главни страсти в книгата "Постановленията". Заимстваме оттам най-същественото).