Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин

архимандрит Лазар Абашидзе Съдържание (frames)

7. Доколко можем да се доверяваме на ума си във въпросите на вярата?

"Вярващ не е онзи, който вярва на всичко, а онзи, който вярва Богу, и само такъв се нарича вярващ. Остави изследванията и приеми вярата. Вярата просвещава всичко, вярата освещава всичко, вярата прави човека достоен за Духа Свети." Светител Иоан Златоуст (1, 88).

"В пълния смисъл истинска вяра е именно тази, когато някой вярва само за това, че Бог така е заповядал, и когато, за да повярва, не търси нищо повече, освен да разбере как е заповядал Бог, и веднага щом узнае, че Бог е заповядал да вярва така и така, се успокоява напълно и не допуска никакви колебания. Това е детска вяра, безпрекословно вярваща в Бога - Своя Отец! Именно нея е заповядал Господ, когато е казал: "Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно" (Мат. 18:3). От това вие сам можете да направите извод, че ако някой вярва по някакъв друг начин, за него не може да не се усъмним, че ще влезе в царството небесно. Такава детска вяра не е сляпа, а зряща и виждаща всичко с чисти, ясни очи. Тя не се впуска в умствени изследвания, а щом познае, че така Бог е казал, се успокоява с това. При нея това е най-вярната, най-здравата и най-разумната основа на всички вярвания." Светител Теофан Затворник (8, 4-5).

Трябва да отдаваме предпочитание на детската вяра, послушна Богу и отхвърляща собствените си изследвания!

"При нас стана обичай на сляпата вяра да противопоставяме разумната, а под разумна да разбираме учената вяра, която не се задоволява само с това основание, че "Бог така е заповядвал, затова вярвам", а към всичко примесва и съображенията на своя ум, като се срамува дори да спомене, че Бог така е заповядал, понеже вижда в това унижение за ума си. При някои нещата стигат дотам, че те изобщо не искат да вярват на нищо такова, което не могат да подчинят на разума си и да съгласуват със сумата придобити понятия и с установилите се в главата им възгледи за съществуващото. На тези ще кажа: Няма грях в това да се търсят някакви умствени съображения при изясняването и пълното разбиране на въпросите на вярата. Това нерядко са правили и Светите отци. Но трябва да отбележим, че това не добавя нищо към същността на вярата и е съвсем странично и допълнително дело. Има ли го или го няма, вярата в Бога, както казахме, нищо не губи от това. Който е натрупал в себе си такива съображения, няма пред Бога предимство по сравнение с този, който не ги притежава, а искрено и ясно вярва във всичко, само защото Бог така е заповядал" Светител Теофан Затворник (8, 5-6).

"В зависимост от това доколко се дава предимство пред собствените съображения, вярата отслабва и губи значението си, а там, където вярват само на своите съображения, изобщо няма вяра, а само мъдруване по въпросите на вярата... "Да разсъждавате - разсъждавайте, но не отслабвайте покорността си пред вярата и не я разклащайте, защото това е покорност Богу, против Когото не може да се спори." "Вяра не сляпа, а зряща е не тази, която разсъждава за въпросите на вярата, а която искрено и непоколебимо вярва, основавайки се на убеждението, че Бог е заповядал така да се вярва, както детето без разсъждения вярва на думите на баща си и майка си." "По същество разсъждението нищо не придава на силата и значението на вярата. Напротив, онзи, който в делото на вярата започне да дава превес на своето съображение и разсъждение, по този начин намалява значението на вярата си пред Бога, както намаляват силата на виното, като прибавят в него вода. Който дава превес на разсъждението си, вярва на разума си, а не на Бога. И собствено тук няма вяра..." Светител Теофан Затворник (8, 22).

Разумът е само способност да се постига познание на истината, а не източник на истината.

"Ние сами в себе си носим готов създател на ерес и ковач на всякоя лъжа - нашия разум. Само да му се поддадем - и той ще ни отведе незнайно къде. Може би ще се учудите, недоумявайки, че такъв е нашият разум, но всъщност е точно така. Днес всички и навред търсят разумност. Само това се чува: това го иска разумът, както ми подскаже разумът, дайте разумно обяснение, разумно убеждение, разумна вяра. Ако е вярна пословицата: който каквото го боли, за това говори - то разумът е болест на нашето време. Добре е, че хората търсят разумност. Но не е добре, че я търсят само в единия човешки разум. Искат да направят от този разум всемирен наставник - цар на истината. Не е ясно - защо му се пада такава чест? Когато човек се роди на този свят, не знае нищо, нито едно нещо не може дори да назове сам, на всичко се учи, а щом стъпи на крака, още недостигнал пълнолетие, започва да се превъзнася и да повтаря: аз и разумът ми, всичко ще разсъдим и ще решим сами. Разумът наистина е велик дар Божи, но дарувайки ни го, Бог не го е положил за източник на истината, а само за неин приемник. Не ни е казал тъй: Ето ви разум, слушайте него и както ви научи, така постъпвайте. А какво е сторил Той? Като е създал човека с разум, тозчас му се е явил и е започнал да го учи на истината, и оттогава не е преставал и не престава да го ръководи към познанието на истината и да просвещава ума му с познанието за нея..."

"Разумът е способност да се познава истината, но самата истина не е в него, а трябва да му се даде отвън. От кой, ако не от Бога - източника на битието и истинското познание? Тя е дадено от Него, пребивава на земята - пази се и се преподава на всичко. На разума трябва да се каже: Изучавай я и я пази, от самия себе си ти можеш да излъчваш само фантазии като сапунени мехури или да плетеш хитроумията на помислите като някаква паяжина, която се разкъсва при лекия полъх на вятъра." Светител Теофан Затворник (9).

По-добре е да не се доверяваме на нашия разум.

"Когато умът, още не очистен от покаянието, още блуждаещ в областта и мрака на падението, още непросветен и неръководен от Духа Свети, дръзне сам, със собствени сили, от мрака на гордостта да разсъждава за Бога, тогава той непременно ще изпадне в заблуждение. Такова заблуждение е богохулство. За Бога можем да знаем само това, което Той поради великото Си милосърдие е открил пред нас" Светител Игнатий (Брянчанинов) (5, 495).

"Моят собствен ум носи върху себе си печата на падението, покрит е с покривалото на мрака, разхвърля мрежи за себе си. Още в рая се е стремял той непридирчиво и невнимателно да придобие знание, погибелно и убийствено за него! След падението си той е станал още по-невзискателен, безгрижен: дръзко се опива от чашата с отровното познание и така решително унищожава в себе си вкуса и въжделението към Божествената чаша на спасителното знание." Светител Игнатий (Брянчанинов) (5, 394).

Из книгата "Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин" от архимандрит Лазар Абашидзе, Тавор прес, София